ПЕРДАХЪТ

Васил Венински

Безброй пъти съм ти казвал, че по време на турския пашалък се живееше непосилно. Не веднъж и дваж ти разправях за какви ли не зулуми, дето се вършеха в Павелско и в околните села и паланки.

Че как няма да се вършат, като времената бяха робски - подир последната битка с османлиите, когато падна и Иван Срацимир, враждебните иностранци ни станаха господари, а ние - отколешните обитатели на изконната българска земя, се превърнахме в гяури и рая. Затуй и деребейщината в Родопа се ширеше под път и над път.

Ама да не си кривя душата, веднага бързам да кажа, че баш деребеите, от които тукашните християни носеха черно, не бяха дотолкоз много. А и измежду тях имаше не един и двама адамлии, та робията от време на време се търпеше някак…

Тоя път ще ти разкажа една история, пък ти му  прави сметката кой крив, кой прав.

Десетина години подир Кримската война (1853-56) - най-кървавата война през деветнадесети век, башията (1) на Рупчос Ахмед ага разреши на българите в Павелско да празнуват Великден.

Не ти се вярва? Хм, твоя работа, ала и тримата пратеника, които ходиха в Тъмраш да питат деребея, се върнаха доволни и предоволни. А се върнаха тъй, щото Ахмед ага не само че начаса им уважи щението, ами ги посрещна богато и пребогато.

И знаеш ли защо? В делегацията беше и един шейсет и петгодишен човек, когото в Павелско много почитаха и галено наричаха бай Маринчо, сякаш да изтъкнат, че на младини е вършил добрини. И то не на кого да е, а на самия ага… Какви добрини ли? Слушай.

Вироглавството на Кара Ибрахим дойде до гуша на пашата във Фелибе, затуй през пролетта на 1832-а той проводи стотина конника да турят край на неговото деребейство. Само че тогавашния башия на Рупчос не се даде никак лесно, а със сеймените си (2) се би цели четири сахата, додето се мръкне. Усещайки какъв ще е краят, подир тази битка Кара Ибрахим събрал своите люде.

- С царска сила не се излиза наглава, скрийте се додето отмине бурята, сетне наново ще се видим. Сел гечер, кум калър (Пороят минава, пясъкът остава) - рекъл той, като таил надежда един ден отново да властва, сетне сритал ата си и заедно с най-верния си сейменин Дели Исеин запрашил надолу към Беломорието, дето чепеларски дюлгери и терзии ги крили цяла година.

Да, ама сметките на Кара Ибрахима не излязоха верни, щото никога повече не властва. Щом султанът го помилва, той се върна в Чепеларе, ала центърът на Рупчос вече бе преместен. И понеже прокуденикът бе прехвърлил седемдесетте, а сеймените му бяха все на неговата възраст, не му оставаше нищо друго освен да си кротува. И Кара Ибрахим си кротува чак до смъртта си през 1845-а, ала до сетния час запази достолепието си и уважението на своите съселяни.

Преди обаче да се премести нахийският център, арнаутинът, който водеше конниците, се провъзгласи за рупчоски башия и остана с половината си аскери в Горната махала на селото.

И щеше да си управлява додето си ще, ако не беше един селски първенец, който пет пари не даваше за главатарството му и си правеше каквото си поиска. Отгоре на туй бе подкокоросал и няколко села около неговото, които също бяха непокорни. Кой бе той ли?

Хасан ага от Тъмраш.

И както се очакваше, арнаутинът реши да даде урок на размирника и почна да му праща потеря след потеря, да му види сметката. Да, ама докато го гонеше из баирите, направи какви ли не поразии на селяните, затуй в Долен Рупчос вкупом го намразиха.

Ала да си кажа правичката, новият башия щеше да хване непокорника за седмица-две, ако той нямаше доверени люде, дето го прикриваха. Както насетне се разбра, ятакът му в Павелско бил Маринчо - правнук на сто и петгодишната баба Вена, която бе надживяла три чуми.

Един Бог знае откога младият павелски овчар и Хасан ага си имаха достлука, но стана ачик-ачик, че по време на гонитбата той го приютил цели две недели в кошарата си на Гора, дето двамината делили софра и постеля. Ако потерята тогава го бе хванала, редом с аговската глава щеше да хвръкне и на нашенеца, ала и на двамината им се размина и додето бяха живи, се почитаха един-друг…

Освен бай Маринчо беглецът имаше ятаци на още две-три места, та като му припареше под нозете на едно място, бягаше на друго.

Додето арнаутинът вървеше нахалост по дирите му и вършеше беля след беля, от ден на ден беглецът ставаше все по-прочут и уважаван. Затуй и никой не се учуди, когато няколко села проводиха до властите във Филибе писмено прошение, в което искаха Хасан ага да оглави нахията, за да е мирен Рупчос.

И тъй се случи, че през есента на 1832-а агата я оглави, а арнаутинът, който бе турил ръка отгоре й за около шест месеца, си сбра парцалите начаса и сякаш потъна вдън земя - никой повече нито го видя, нито го чу.

Насетне центърът на нахията се премести от Чепеларе в Тъмраш, отдето Хасан ага, а подир него и най-големият му син Ахмед ага, държаха юздите на Рупчос близо шейсет години…

И знаеш ли що ги държаха толкоз време? Щото даже и чепеларските първенци признаваха, че агите управляваха нахия Рупчос по-добре от Караибрахима. Ала и без тяхното признание се виждаше черно на бяло кой е по-добър управник - всички родни училища и черкви се съградиха по времето на Тъмрашлиите…

Додето управляваха, Маринчо Венин ни веднъж не поиска нещо за себе си, а когато се случеше да бие път до Тъмраш, то винаги бе за общи работи, народни.

Затуй, когато християните от селото поискаха да празнуват Великден, някогашният ятак на Хасан ага не се назлъндисва въобще, а тръгна с делегацията.

Павелските пратеници били посрещнати царски от Ахмед ага, който начаса им дал благословията си, след което ги нагостил богато, а подир пиршеството ги изпроводил до портата на конака си в Чатал улук.

Месец откакто те се върнаха, почна Страстната седмица, а в нейния край дойде и баш празника. След неделната великденска служба в селския храм „Свето Възнесение”, най-нетърпеливите миряни се отправиха тичешком към двете хорища - метряковският мегдан до Бялиолувата къща и отсрещният мегдан в Бяртина до къщата на Китипа, дето именити тукашни гайдари, кавалджии и даулджии (3) бяха нагласили инструментите си и подкарваха първите хора.

Тоя път двете християнски махали - разделени единствено от селската рекичка - добре се подготвиха за Великден. И как няма да се подготвят добре, когато за последно празнуваха преди Кримската война.

По онова време още живеех в бащината къща в Бяртина, та без да спирам до Бялиолу, се запътих към Китиповския мегдан, дето свиреха кавалджията Тодор Стаматюски, гайдаджи Марин и Сево комшията, който удряше тъпана.

Макар че людете все още се назлъндисваха, на хорото вече се бяха хванали двама-трима мъже, които бяха пийнали и сигурно заради туй, бяха си накривили гуглите. Добре, че турците ги нямаше още на мегдана, че щяха да си изпатят.

Защо щели да си изпатят? По време на робията султанът не даваше да носи друго освен фесове, а потурите и забунчетата (4) трябваше да са само тъмни - цветните бяха за агаларите.

Въпреки това между насъбралите се тук-там се виждаха люде и с по-пъстрички дрехи. И как да не се виждат, когато веднъж в годината е Великден, затуй и по-куражлиите от християните се бяха издокарали в нашенски дрехи…

Пред дюкяна на бай Петко Пашата, който вечер ставаше кръчма и даваше всякаква ичкия, тоя път бе курдисано цяло буре с вино и всеки можеше да утоли жаждата си без да се харчи - дюкянджията го даде за хаир. А други двама дюкянджии пък дали отнапред на някои жени да боядисат яйца и сега до бурето имаше купчина от тях, които раздаваха людете. Види се, че за всичко беше мислено и премислено, та празникът да е както трябва.

Макар че стана нещо, дето никой не го туряше в сметките…

Хорото се множеше и мегданът съвсем отесня, отстрани останаха само беловласи люде, дошли да се порадват на младите.

Не щеш ли по едно време - когато всичко бе в разгара си - неочаквано дойдоха цяла тумба ергени и по-млади мъже от Турската махала.

- Здравейте! Здравейте! - радушно поздравиха те на турски, макар че не отбираха много-много от него.

И както си му е редът, ние тозчас ги нагостихме с яйца и с вино и решихме, че комшиите са дошли да споделят празника ни. Нещо, което никога дотогава не се бе случвало, ама нали затуй е сефтето - все някога да се случи.

Да, ама стана тъй, че излезе вярно онуй, дето се хортува от памтивека - вълкът козината си мени, ала нрава не…

Щом пийнаха вино, чалмалиите се разпищолиха дотолкоз, че отпървом захванаха да заглеждат моми и невести, а след туй взеха най-просташки да подмятат туй-онуй, затова накрая те се пуснаха от хорото и то се разтури. Все едно че нищо не се е случило, някакво келеме го удари хептен през просото. Отиде право при хубавата Сия, която се бе дръпнала в единия край на мегдана с нейни приятелки, и макар да знаеше че от година и кусур е главена за Кръстан, без да му мигне окото, й рече:

- Искаш ли да те погаля, а? - и най-безсрамно й посочи с глава пазвата…

А годеникът й стоеше насреща и сякаш си бе глътнал езика, думица не продумва. И не само че не продумва, ами насетне когато онзи понечи да опипва годеницата му, като че ли имаше пранги на краката - не се помръдна от мястото си…

Като видя, че той няма да се намеси, Кара Боян - едър ерген, който още от даскал Ванчовото училище харесваше Сия - мигом тръгна към келемето и опита първом с добро:

- Не бива тъй, Орхане! Празник е …

А чапкънинът му с чапкънин си отдръпна ръката от момата и се завъртя към него.

- Абе, ти ли ще кажеш какво да правя… - рече той, подир което хвана дръжката на пищова в силяха и се устреми към нашенеца. - Твойта мама, гяурска!

Жените се разпискаха и разбягаха из мегдана, а Кара Боян, когато турчинът го понаближи, му извъртя ръката, сетне му измъкна пищова и го запокити с все сила нейде из Будьов дол. И додето смаяният женкар се чудеше какво да подхване, нашенецът го тръшна на земята, подир което го притисна със снагата си и го замлати…

Като видяха накъде отива работата останалите турци се спуснаха да му помагат. Да, ама нашите вече се бяха поокопитили и се намесиха.

И като стана една… Не е за разправяне.

Че турците ядоха здрав пердах - ядоха, ала още същия ден отидоха в Тъмраш да се оплачат на Ахмед ага…

И на другия ден два сахата подир пладне той се изтърси със сеймените си в Павелско. Виждаше се, че не е никак на кеф, затуй ни налегнаха черни мисли.

- Какво стана? - първом се обърна към своите той, които се бяха струпали в единия край мегдан.

И един от тях захвана да казва как е минал боя, но не каза нито думица защо е почнал.

- Вярно ли е това, дето каза? - попита ни агата.

- Да, ама… - успях да кажа само аз, но башията ме спря.

- Чакай, папаз (5), нека да караме подред. А защо захвана боя? - наново им зададе въпрос той.

Хъката-мъката взеха да смутолевят иноверците, ала колкото и да го извъртаха и усукваха, не можаха нищо да кажат, затуй Ахмед ага ми рече:

- Ха сега си кажи приказката, дядо попе - рече както трябва той.

- Щом си пийнаха от виното, първом взеха да се заглеждат в момите и невестите, подир което почнаха да им подмятат неприлични приказки, а накрая онзи се опита да опипва една годеница и сетне… - отвърнах и додето му говорех, лицето на башията доби друг вид.

- Истина ли е? - прекъсна ме агата и погледна към мохамеданите, които мигом наведоха глави, което  го разлюти: - Затова ли дойдохте на Чатал улук, да ме лъжете ли бе, диванета?

- Прости ни, Ахмед ага, сбъркахме! - падна на колена хаджи Смаил, на когото думата му се чуваше и в Тъмраш.

- Изправи се, дядо Смаиле - изведнъж омекна агата. - Знам, че нямаш пръст в тая дивотия.

- Като разбрах какво е станало на мегдана, им казах да не идват при тебе, ама пуста младост…

Агата се позасмя, сетне нареди:

- Да излязат тия, дето развалиха баш празника на християните!

Когато вчерашните бабаити излязоха крачка-две напред, Ахмед ага ги огледа сурово и рече:

- Какво да ви правя бе, серсеми?

Сякаш разбрали, че не им мърдат по сто тояги на голо, злосторниците мигом подвиха колена и един през друг се замолиха:

- Пощади ни! Пощади ни!

Като поутихна тая врява, се чу наново гласът на стареца:

- Пощади ги, Ахмед ага!

Нахийският първенец се понадигна на коня си и ги огледа, сетне отсече:

- Да целувате краката на хаджи Смаила, додето сте живи, диванета с диванетата… - и в това време видя някаква бозава долама (6), която се вееше на един орех в Гьороската ливада, която беше на петдесетина крачки от мегдана.

- На кой е доламата? - попита турците той и очите му потъмняха.

- Моя, Ахмед ага… - обади се плахо след малко Орхан.

- Ей, чапкънино, иди да си вземеш дрехата и да си благодарен на Аллах, че вместо нея на ореха не висят червата ти… - подир което се сбогува с людете и си тръгна към Тъмраш, последван от своята свита.

Ей такъв беше Тъмрашлията, хем калпав, хем и добър, ала винаги справедлив…

Само че тая история не свърши тук, а мъничко се проточи, защото хубавата Сия разтури годежа си с Кръстан и пристана на Кара Боян, а подир венчилото, което сторих аз, сватбата им бе за чудо и приказ…

—————————

(1) баши (тур.) - глава, пръв началник

(2) сейменин (тур.) - полицейски стражар

(3) даулджия (тур.) - тъпанджия

(4) забун (тур. ар.) - къса горна дреха без ръкави, елек

(5) папаз (тур.) - поп

(6) долама (тур.) - дълга вълнена дреха с ръкави; кафтан