Пенчо Пенчев

ЛУДИЯТ

Като парчета от строшена ваза,
той всяка нощ душата си събира.
За някой грях ли е така наказан,
че няма миг спокойствие и мира?

А може би пък си мечтае само,
стрък щастие във вазата да сложи
и после да го гледа дълго, нямо,
щастлив да бъде както той си може.

БЕЗДОМНИКЪТ

Разпадащ се строеж му е квартира,
кашони стари - топлото легло,
прехраната си в кофите намира
и тихо влачи своето тегло.

На някой ъгъл за монети проси,
живее в друго време, свят и век
далече от световните въпроси,
забравил, че е жив, че е човек.

МЪДРЕЦЪТ

Светът голям го трови, задушава,
от всичко покрай него го е страх,
съвети непоискани не дава,
страни от изкушения и грях.

Далеч стои от всички шумни хора,
в душата си отправил е очи
и вместо с кули вятърни да спори,
със себе си говорейки мълчи.