Иван Джебаров

Въпреки многогодишните призиви на общественици и културни дейци, Васил Левски все още не е канонизиран от българската източноправославна църква.

Според каноните, причина за това е фактът, че Левски е убил човек, осъден за предателство на революционното дело. Едно от прегрешенията му е свързано с кражбата на народни пари, което за Апостола, описал с прецизност в тефтерчето си всеки изхарчен от него грош, е повече от престъпление.

И стана така, че 145 годишнината от обесването на Левски, ме завари преди години с китка цветя на лобното му място, намиращо се сега в центъра на София.

Честно казано, не можах да поднеса китката си на издигнатия там паметник тъй както исках - като се наредиха едни ми мастити нашенски политици и управленци от най-различно ниво, кой с венец в ръце, кой с огромен букет цветя.

За половината поне от тях си спомних за какво и в какви финансови злоупотреби ги обвиняваха публично, имал съм удоволствието дори да видя на някои придобивките им, след влизането им във властта, равняващи се на сума от милион нагоре… Та оставих си аз цветята някъде встрани от постамента на паметника и това беше тогава.

Сега, преди дни само, за пореден път заповтаряхме наученото кой е и за какво е дал живота си великият българин Васил Левски. И отново тръгнаха с гръмки слова и букети цветя същите ония, заради които преди пет години ми се стори неуместно да сложа букетчето си до техните индулгенции.

Защото какво друго е тяхното на фона на забравата или изопачаването на словата на Апостола, в които той не само е вярвал, но и следвал до последния си дъх.

Слова като тия примерно, изпратени в писмо до Панайот Хитов през 1868 г. : „Ако печеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си.” Да сте видели някой от управляващите ни през десетилетията да е загубил в личен план? Не е, защото явно техният девиз от първия ден във властта е „Ако печеля, печеля за себе си.”

Тук можем да прибавим и думите му към Любен Каравелов, писани през 1872 г.: “Дела трябват, а не думи!” Е, ние вече сме чували до втръсване един куп думи в тази посока, както и сме изпитвали не едно дело на гърба си.

През 1871 година Левски пише писмо до богат българин в Румъния с цел финансова помощ за делото. В него, между другото, той съобщава едно от убежденията си: „ От никоя страна нищо не се надяваме и никому за нищо не се молим. Всичко се състои, според нас, в нашите задружни сили.”

И точно тук историците твърдят, че последното самостоятелно решение, което българката държава взема, е нападението над Одринската крепост през 1913 година.

Оттогава до ден днешен, преди да поднесат цветята си на паметника на Апостола, нашите управници раболепно са минавали и минават през някое чуждо посолство. Те си знаят за какво, ние само отчитаме крайния резултат.

Макар да чуваме непрекъснато в различни варианти и от различни трибуни онова, което през 1871 година Левски пише до Христо Иванов Големия: „Народната работа стои над всичко”.

Тук вече моята мисъл се обърква в раздвоението на очите си ли да вярвам, на ушите ли си да гласувам доверие. В края на краищата побеждава усещането за някаква подигравка с невзрачната ми личност.

Затова и не искам цветята ми в памет на Апостола на свободата да се смесват с подигравките на мнозина дошли в този ден да си направят пиара.

Така че, както миналата година, както и по-миналата… така и тази, запалих свещичка за „Вечна памет”, прекръстих се по християнски.

И вярвам, че Апостолът е останал доволен.