Иванка Павлова

ПРИЗНАТЕЛНОСТ

Майчице, косите ти съвсем побеляха,
облачни мисли са свили гнездо в сърцето ти.
Песните от младостта ти, и те ли ти отмиляха,
та онемя устата ти, заесени се лицето ти?
Като осъдени са очите ти, недоспалите:
трябва да издържиш до последната минута.
Своя мед си събирала от цветове попарени -
падат като отсечени дланите на скута ти.
Легна отровата на родителските забрани
в присмехулната ти усмивка и я премаза.
По търпеливия път на своето страдание
не усети в кръвта си вкуса на омразата.
Плетените чорапки, жилетчици и пуловери -
сега за внуците, някога за нас, за децата -
бяха твоите майчини ласки - безмълвни, горестни,
безпомощни да ни опазят от самотата.
Думите ти на гърлото и досега засядат
от несигурност пред съпружеската присъда -
жива мишена за упреци, за погледи хладни,
вкаменила се изповед, мечтание несбъднато.
Сутрин отключваш нашите сънища търпеливо -
спи на ухото ти старият ранобуден часовник.
Есенни листа са ръцете ти, работливите -
вече не ги забелязваме, но заран отново
топлата чаша замайва с аромати главите ни,
вечер донасяме вкъщи грижи и огорчения,
в летописната книга - лицата ни - всичко прочиташ,
денем с внуците учиш мъчните стихотворения.
Детските чорапки и дрешки растат на въжето,
ти като съхнеща дюля есенно се смаляваш.
Мълчешком, върху ангелските крила на прането
неотменимо от всички ни се отдалечаваш.

1982 г.

ЗАДУШНИЦА

На припека отсреща, срещу залеза,
където хлопатарите изпращат звънко ехо
от стичащите се по стръмното стада,
предците ми забравени почиват.
Златокованите одежди
на октомврийските дървета
загръщат есенните клони.
От тишина ушите оглушават.
До коленете стига буренакът
и вятърът развява некролози -
размахани за сбогом бели кърпи.
Убежище на змии и на гущери,
тук всичко ми говори за отвъдното.
Дърветата са сплели корени над мъртвите
и аз смутена сричам имената им
върху проядени от лишеите камъни.
Един до друг, навеки помирени,
без трусове на страсти и омрази,
без спомена за болката и радостта.
Целува мама каменните плочи:
до буренясалия гроб на дядо
почива баба ми, до нея - моят брат.
Сребрее залезно косата й.
От неизбежното я лъхва хлад
и тя избухва в плач за себе си, за татко,
за мъртвите, за живите след тях -
несдържан, облекчаващ, горък плач.
А крачка настрани стои синът ми.
Не зная по какви пътеки мисълта му
достига до сърцето му, но чувствам
как тръпката от моя корен преминава
през жилите му като силен ток.
Поклон, предци. Спокойно спете.
А нас животът - живият - ни вика
с горчивия си привкус, с празнотите си
и с хубостта си, с малките си радости:
с пожарите на есенната шума,
с милувката на залезното слънце,
с последните цветя преди сланите,
с поетата дълбоко глътка въздух.
Животът - даденият ни веднъж живот.

1986 г.

IN MEMORIAM

На майка ми

Сега е вече само некролог -
на портата, на стълба, на вратата.
Надмогнах постепенно празнотата.
Следи ме сякаш погледът й строг
от снимките, от спомена суров
за мислите несподелени,
за миговете отчуждени,
за недарената любов,
за непрочетения страх
от края, който наближава,
за нежността, която заслужа,
за упрека й мълчалив и плах.
Отиде си завинаги. Сега
е само болка, вопъл неизплакан,
надежда, че в отвъдното ме чака,
да ме прегърне с обич и тъга.
Домът й бе на края на града,
на гробището в края днес почива.
Греши. Обича. Страда. Беше жива -
децата й са нейната следа.

ЗАКЪСНЯЛА БЛАГОДАРНОСТ

Жената - божият посредник
на чудото, наречено живот,
изплаща Евиния грях.
Нощ е. Будувам. Призори
на този ден съм се родила.
Опитвам се да си представя
какво е изживяла тази,
която е приела кръста
и благослова да е моя майка.
Съзнавам, че това е подвиг.
И аз съм майка, но не мога
дори чрез мисълта си само
да извървя трънливата пътека
на обичта и на страха, която
е следвала смирено, търпеливо
жената, надарила ме с живот.
Дали в отвъдното ще стигнат
горчивите ми разсъждения
и упреците безутешни?
Пропуснала съм цяла вечност
от мигове за благодарност.
Забързани и потопени
във всекидневни залисии,
как безвъзвратно си оставаме
далечни и неопознали се
дори с най-близкия човек…
След час, след два ще се разсъмне
и аз ще се родя отново
за кой ли път да осъзная,
че на жената в този свят
е отредена висша мисия.

2020 г.