Воймир Асенов

Перифразирам диагнозата на доктор Антон Чехов, защото човещината, която излъчват стиховете на поета Ахмет Емин Атасой е заразителна.

Четох стихосбирката, която ми даде издателят К. Попов в ръкопис и условно озаглавих бъдещата книга „Молебен за дъжд” не само заради същото заглавие в текста, а изпитах жажда от пречистващия огън на думите, от онази светлина, която наричаме Поезия.

Един човек, един събрат по мисли и чувства, който в случая се казва Ахмет Емин Атасой, сподели с мен своето детство, което се къпе в Черни лом и аз се къпах в него.

Той се гордееше със земята, която го е отхранила и аз се гордеех заедно с него. Той страдаше от несправеливостта на преходните власти и аз страдах с него. Той болееше в изселническата драма и аз болеех с него.

Той се тревожеше за днешното и утрешното Време и аз се тревожех с него. Той преживяваше като поет всичко и аз преживявах с него. Приятно е да имаш за другар по пътя на живота такъв човек, защото той - пътят - става поносим и по-лек, по-къс в разстоянията и по-близък в целите.

Казвам тези думи за Ахмет не само с приятелско чувство, тъй като неговите приятели са и мои приятели, а това са поетите Асен Мерков - вечна му памет, Наджи Ферхадов и другите имена от посвещенията му, но и защото моето разбиране за поезията съвпада с разбирането на поета от тази книга.

Това е - ще повторя пак - човещината! Каква доброта, каква поразителност към майка, баща, братя и приятели струи от тези стихове! Каква мъдрост, почерпана от мъзростта на хората, сияе в тези думи, чути от дядо му.

И ако приемствеността е диалектиката на живота, то съзнанието, че носиш наследството на народа и поетите в душата си вече поражда поезия.

Затова ще цитирам финалните строфи от стихотворението „Многоточие” и със собствените му стихове ще дам оценка на поета Ахмет Емин Атасой:

„Пишехме за Димчо: за спомени лишни,
за куршума бесен, гдето го срази.
Не разбрах накрая след изразите пищни
как се търкулиха три едри сълзи.

След време учителят, с кичури сиви,
ме похвали така, че чак ме порази -
писал ми шест не за думите красиви,
а за трите точки от чисти сълзи.”