Минчо Минчев

Многозначността на всичко, което се случи при честването на 151-та годишнина от рождението на големия български революционер и радетел на българщината Георги Николов Делчев - Гоце, тепърва ще бъде изследвана.

Но някак внезапно, тя извика в съзнанието ми разказа на проф. Емил Георгиев за едно признание на изтъкнатия „историчар” акад. Блаже Ристовски.

На конгреса по славистика във Варшава, през далечната 1973 г., ръководителят на македонските учени в Скопие, атакуван със съкрушаващи аргументи от проф. Емил Георгиев, заради неверните твърдения за някаква нова македонска нация, губи самообладание и примирително признава: „Ела в Македония да бъдеш българин, ако смееш. Ти лежал ли си в затвора за българско име? Не си. А аз съм лежал две години!”

Някой идеен потомък на Светозар Вукманович-Темпо, палачът на българите от Вардарска Македония, навярно би казал: „Блаже Ристовски е имал късмет. Леко се е отървал!”

В жестокия мартиролог на българщината в Македония и до днес има понятия и названия, които мигом изправят косите на всеки, край Вардар, който таи в сърцето си въгленчето на родовата памет.

Защото те са неизтриваеми знаци от топографията на едно чудовищно и нечувано мъченичество, пред което бледнеят и тайните архиви на Инквизицията.

Идризово и Голи Оток, например, не са просто название на най-голямата тъмница на Балканите. Те са свидетелство за изтърпелите нечувани мъки над 120 хиляди българи преминали през тях. Те са жестокият символ на една кървава вакханалия, крайната цел на която е формирането на т.нар. македонска нация.

Но съществуват и понятия като „Кървавия Божик”, чиято равнопоставеност в българското мъченичество с Батак и Перущица, не буди никакво съмнение. На 7, 8 и 9 януари 1945 г. биват изклани и разстреляни без съд и присъда 1260 души, чиято единствена вина е непростимото им, според главорезите на Светозар Вукманович-Темпо, българско народностно самосъзнание.

В град Велес са убити 54 човека; в Куманово - 40! От град Струмица е осъденият адвокат Манасиев, прочут за времето си, който е изпратен в затвор в Шумадия, където и умира.

Неговата непростима „вина” е била, че при посещение в София дъщеря му е казала, че е българка! Запомнил съм и друг невероятен случай: заради притежание на книгата „Ранни спомени” от Симеон Радев, Лазар Крайниченец на 78 години, от град Велес, е бил осъден на 5 години строг тъмничен затвор, конфискация на къщата му и доживотно отнемане на пенсията, която е получавал.

За притежаването на друга книга - „Такава е истината”, от Цола Драгойчева, наказателната санкция е 10 години затвор! За онези в България, които не са и чували за нея, и не са я чели, ще кажа, че това е късно признание на изтъкнатата деятелка на БКП за погрешната политика на нейната партия и за това как югославските комунисти са измамили БКП по въпроса за Македония.

Това включва пагубните илюзии за Балканска федерация, предаването на костите на Гоце Делчев, насилственото отбългаряване и превръщането на корави българи в македонци, шетането на емисари, които преподават „македонскийот язик” и пр., и пр.

Терорът и отсам, и оттатък Деве баир, е непрестанен и кървав.

След 1945 г. във Вардарска Македония, са монтирани повече от 700 съдебни процеса, по силата на прословутия Закон за защита на македонската национална чест. Жертвите на терора достигат чудовищната цифра над 13 000 души.

Издевателствата край Вардар нямат аналог в по-ново време. В споменатия град Куманово например, е избит целият персонал на гимназията - като се започне с директора и учителите, и се свърши с прислужника и разсилния!…

Знаят ли се в България тези факти? Помнят ли се? Знае ли се, че днес берем плодовете от отровните семена на „македонската нация”, един от духовните бащи на която е прочутият приятел на „друга Тита” Милован Джилас?

Помним ли кой е железният юмрук на македонизма, който погубва хиляди българи в Македония след 1945 г.? Неговото име е Александър Ранкович - кръволокът, министър на вътрешните работи на Югославия.

Същият, който съвместно с Джилас цели 7 дни е обикалял с яхта и е оглеждал островите в Адриатическо море, за да избере мястото за най-душегубния концентрационен лагер - Голи Оток.

Веднага след 1989 г. Милован Джилас посети България, колкото да преживеем всички ние един незабравим позор. Поне за мен това бе непростимо опущение на демократичните власти, но бях радостен да установя, че като мен мислят още стотици хора.

На границата в Калотина Джилас бе посрещнат с букет червени карамфили от фалшивия дисидент… Радой Ралин! Поемам отговорността за това си твърдение и обещавам друг път да се аргументирам подробно за него.

Не знаеше ли Радой Ралин кой е Милован Джилас? И покойният вече Александър Лилов ли не знаеше това, че се срещна с него и както писа навремето „Дума”, „говореха един и същ език - езикът на демокрацията”?

И Стефан Продев, и колегите от вестник „Дума” ли не знаеха кой е Милован Джилас? И здравстващият и до днес „смехурко” Йордан Попов, тогава главен редактор на в. „Стършел” ли не знаеше?

Тези въпроси към Ралин, Лилов и Продев сме ги задавали от страниците на „Зора” не за първи път. Задавахме ги докато бяха все още живи старите грешници - царство им небесно. Но властта, дори когато е безполова и импотентна, особено по демократични показатели, не обича неудобните истини.

Най-вече защото свидетелствата за българоубийствата и българоубийците, са част от зловещата доктрина за ликвидирането на всеки национален дух, който е еманация и същност на националната държава.

А демократичната наша власт вече 33 години се тренира по нормативите на спуснатия за целта антибългаризъм. През това време понятието „демокрация” в устата на управляващия държавата ни божем „елит”, успя да се превърне в изпразнен от съдържание стилистичен елемент.

И една от най-големите опасности, която дебне обществото ни днес, е течащият опит „демокрацията” да бъде принизена до нивото на формална идеология, която в името на една фалшива политкоректност вечно ще недовижда очевидните истини на живота и реалностите на историята.

Нещо по-лошо - и ще ги пренебрегва! - „в името на евроатлантически цели и ценности”, което е и целта на занятието. Така по думите на поета, българската „мъка ненаписана, сама в пространството ще скита” подобно на истината за Струмишката петорка, която в случая не искам да премълча, защото е обяснение и за способите, с които бе трансформирано българското самосъзнание.

За да имаме днес една дива омраза на отродените, равнозначна може би на тази, която пак чрез терор, промени вярата на част от българския народ преди няколко века.

Масовите процеси, които сърбоманския марионетен режим в бившата „социалистическа” Македония, е водил срещу по-видните българи, в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век, не бяха чувани и оценявани, заради доктринални причини, в същинска България.

Замислената от Комунистическия интернационал зловеща екзекуция на българщината в Македония, се извършваше систематично за съжаление и от двете страни на границата.

Но докато тук, в България, тези процеси не оставаха все пак скрити, то репресиите на югославските комунистически власти срещу българите там, бяха напълно неизвестни.

Всички връзки с Горна България бяха прекъснати, но отсам Деве баир можеше и да се чуе по-късно речетатива: „А при Тито, смърт, вериги, и пожарища, и глад!”, колкото да се внуши, че ние тук, сме на правия път.

Оказа се обаче, че край Вардар това състояние на война срещу националното самосъзнание е предизвикало силно брожение. И то тъкмо сред поколението, чиито мозъци се стремеше да индокринира и полира „титовата омладина”.

Навремето в „Зора” публикувахме интервю с г-н Методи Димов от Битоля, който разказа, макар и на кратко, за протестното движение сред младите българи-македонци, в началото на 50-те години на ХХ век.

Спомням си, че тогава по молба на група ученици от Петрич поместихме материали, обрисуващи картината на етнокултурния геноцид, извършен от сърбоманския комунистически режим във Вардарска Македония, след края на 1944 г.

Днес, във връзка с извращенията по отношение на истината и правдата за българщината край Вардар, си струва да си припомним някои забравени странички от епопеята и способите, с които бе угасяван огъня на българщината там.

В периода 1945-1953 г. избухват вълнения в гимназиите на Скопие, Охрид, Кичево, Велес, Кавадарци и Струмица. За разлика от бунтовете на гимназистите в Охрид през 1953 г., другите сблъсъци не завършват със смъртни случаи.

Показателен е случаят в Кавадарци, когато предателството на споменатия по-горе Блаже Ристовски, по-късно изтъкнат „историчар” и апологет на македонизма, „отменя” процеса.

Но не и засиления интерес на УДБА, пред която бледнеят достойнствата, приписвани на нашата ДС. По-нататъшната съдба на някои от участниците в гимназистките протести в Струмица през 1948 г., само потвърждават това.

По същество вълненията сред младите хора са спонтанна реакция на серията съдебни процеси, монтирани и в София, в периода 1946-1948 г. Процеси срещу български интелектуалци, свързани с ВМРО, между които и роденият в град Струмица д-р Васил Иванов.

Те избухват през 1948 г. съвсем неорганизирано, главно сред учениците от 6-7 гимназиален клас (наши 10-11 клас). Арестуваната група от тридесетина души, начело с нейния организатор Шаламанов, престоява известно време в предварителния арест.

Следват рутинни изтезания и обвинения в „бугарашка” дейност, но за момента нещата привидно свършват дотук. Те обаче ще имат неминуемо трагично продължение, което ще остане в историята на македонските българи като символ на тази голгота, за която политическия елит и на вчерашна, и на днешна България, бе сляп и глух. И продължава да бъде такъв!

След гимназисткия бунт в Струмица част от момчетата се разпръсват из Македония, но други продължават дейността си. Две-три години по-късно петима от тях остават във връзка помежду си като студенти в Скопския университет и разпространяват сред колегите си идеите на ВМРО, с което дават израз на своето българско самосъзнание.

Това налага да си припомним покритите им с праха на историята имена: Борислав Белев, син на д-р Александър Белев, студент по медицина; Стефан К. Топчев, студент по право; Георги Т. Костуранов, Мирчо Хр. Пецев и Георги Т. Яръмов. Системно и продължително УДБА е следяла дейността им, докато на 13 август 1951 г. пристъпва към действие.

Привечер групата е издебната в градската градина на Струмица и отведена в неизвестна посока. След чудовищни изтезания, на 14 август петимата българи са откарани в района на гръцко-югославската граница.

По-късно сърбоманските власти ще твърдят, че студентите са били застреляни „при опит да преминат незаконно на гръцка територия”. Това обяснение обаче трудно може да издържи красноречивите факти: извадените им очи и изрязаните ръце на момчетата, чийто вид хвърля в ужас цяла Струмица, когато труповете им са докарани с мулета и изложени за „назидание на бугарашите”.

Погребението на студентите, известни в Македония като „Струмишката петорка”, събира голяма част от населението на град Струмица. Обезобразените тела на Топчев, Костуранов, Пецев и Яръмов са погребани в общ гроб, над който роднините издигат голям паметник, и който става символ на българската съпротива в Македония срещу сърбоманския марионетен режим на македонистите. Борис Белев е погребан отделно, по искане на неговите близки.

Силно се съмнявам, че ако днес български телевизионен екип реши да се отбие в град Струмица и да потърси не гроба, а спомена за гроба на „Струмишката петорка”, той би открил някого, който да се съгласи да говори за паметника, издигнат в прослава на подвига им, а също и като обвинение срещу еничерството на хора подобни на Лазо Колишевски - един от най-дълго управлявалите републиката край Вардар.

Четири месеца след построяването му, офицери от УДБА са взривили паметника. Резултатът от подобна „профилактика” е и днешното положение на българските културни клубове в Република Северна Македония и участта на нашите братя край Вардар.

Скопската номенклатура обаче не успява лесно да разруши един друг паметник - онзи, неръкотворният, по думите на поета, който се издига в пределите на всеки непокорен дух.

За него народът във Вардарска Македония е изпял една от най-разтърсващите свои песни. На български език! Изпял я е като преклонение пред подвига на всички, които загинаха, защото не можеха да понесат, че Македония, която е люлка на българския дух, ще бъде превърната в негова гробница, под отродителния поглед през годините и на властите в София.

НА СТРУМИШКАТА ПЕТОРКА

(народна песен)

Снощи си, майко, замръкнах
во Беласица планина,
край мало село Орманли
край сува река Тракайна.

Тамо си, майко, яс видох
титови клети жандари,
сите со пушки, шмайзери,
сите касапи, убийци.

Пет души момци карая
со раце назад вързани
пет души млади студенти
верни на Ванчо Михайлов.

Ги видох, майко, ги познах
милите деца струмишки
Яръмов, Пецев и Топчив,
и Костуранов, и Белее.

Викове страшни от болка
я будат нощьа заспала,
я сепват гора зелена
и мало село Орманли.

Пукная пушки, пищови,
окная люти шмайзери,
падная млади юнаци
во буйни кърви залени.

Не плачи, майко робиньо,
не плачи Македонио,
ти ке да бидеш слободна,
слободна и независима.