ПРАКТИЧНО СЕМЕЙСТВО
Вяра не можеше да повярва, че всичко това се случва с нея. Чудото се беше сбъднало. Най-сетне беше срещнала човека, който искаше да я приеме като част от съдбата си, не я намираше за странна, виждаше бъдещето си с нея и не му трябваше много време, за да я разбере и да я заобича безусловно. Младата жена вървеше по улиците уверено, опитвайки се да скрие въодушевлението, което напираше в нея и се изписваше по лицето й. Тя грееше с онова почти мистично озарение на щастието, разкрасяващо невероятно всяка жена. Вяра бе свикнала с комплиментите и те не я впечатляваха особено, но сега на всяка крачка виждаше с изненада възхитени погледи. Някои тарикати й намигаха. Един от младите градски поети й изпрати въздушна целувка.
Вяра се погледна в една витрина. Нейната изключително гъста коса беше прибрана на кок, без да е изправена по модата. Тази прическа разкриваше правилната линия на профила й. Сакото от габардин в нюанс на старо злато страхотно отиваше на естествените й къдри в смесен цвят на шоколад и махагон. Те падаха небрежно около лицето, а през тях прозираха елегантни обеци от жълт метал с формата на малки сфери. Вяра плъзна поглед надолу по себе си. Черните джинси много добре подчертаваха чудесните пропорции на фигурата й. Тя отново вдигна поглед към лицето си - кожата й никога не бе имала такъв съвършен блясък и тен. Но най-магнетично в нея беше сиянието в бадемовидните й очи. В нейните ириси се преплитаха зелени, сиви и кехлибарени нишки като парченца от разбит витраж. Тя трепна:
- Това е друга жена! - каза изумена пред себе си, открила с удоволствие новото си аз.
- Моят приятел пита какво искаш от тази витрина - прозвуча любезно зад гърба й дрезгав глас с характерния за местното турско население акцент.
Вяра се сепна, бързо се обърна и чак сега разбра, че бе застанала пред златарско ателие. Пред нея стоеше мургав, набит, среден на ръст младеж, чиито хитри очички се усмихваха угоднически. Той посочи към своя приятел, който стоеше от другия край на улицата току под минарето на джамията. Турският гост беше леко пълен, с впечатляващи мустаци и скъпо кожено яке.
- Той не знае български… - учтиво уточни мургавият младеж.
- Ами тогава намерете му учителка. Изглежда достатъчно заможен, за да си го позволи - каза тя, махна с ръка и отмина с усмивка.
Когато пристигна пред училището, разбра, че е дошла с почти два часа по-рано. Вяра беше в отлично настроение и реши да пийне нещо в съседното заведение, където подбираха страхотни музикални парчета за настроението на клиентите си.
Там ухаеше на прясно кафе и ароматизатор с флорални акценти. Младата жена потъна в едно кресло на масата в ъгъла. Младежът зад бара пусна любимата й мелодия на „Енигма” и преди да изрече поръчката си, той вече й сервираше капучиното с мед и канела.
- За любимата ми учителка от заведението.
- Да не би да съм умряла и да съм в рая? - възкликна Вяра. - Де да беше толкова мил и когато беше ученик.
- Пак мога да повторя класа.
- Повече ти приляга академията на живота.
Младежът, току-що завършил гимназия, само повдигна рамене и продължи да пребърсва чашите с бяла ленена кърпа. Вяра отпи глътка от ароматната напитка.
- Фантастично е, надминал си себе си, Митко!
Тя погледна замечтано през прозореца, а в ушите й заедно с красивата мелодия продължаваше да звучи гласът на нейния Жоро: „Ти си моето бъдеще! Искам да се оженя за тебе!”.
Всичко се случи без сложни, продължителни и несигурни съжителства, без да й поставят условия, да я притискат… Вяра не можеше да си представи, че в семплия Жоро може да се крие такъв джентълмен и той вече не беше невзрачен, след като откри искреността на чувствата му.
„А като си помисля, че в началото излизах с него само от чисто милосърдие…” - тя отпи още една глътка от капучиното и ръката й за миг остана неподвижна във въздуха, а очите й се взряха тревожно в една внушителна мъжка фигура, която гледаше съсредоточено в прозореца на кафенето.
Вяра изпитваше странното усещане, че някой върви след нея, но реши да го отдаде на въображението си. Внезапно възникналата мисъл не я притесняваше, понеже оживените улици в центъра на града винаги дават сигурност. Сега тя виждаше този, който я следваше през целия път до нейната месторабота, и разбра, че сетивата й не са я подлъгали. Високият в елегантно тъмно облекло явно бе приключил с колебанията си. Той прекоси улицата и се насочи право към вратата на кафенето. Вяра усети, че я връхлетява някакво внезапно безпокойство. Непознатият влезе и се насочи към нейната маса. Красиво изсеченото му лице беше сериозно, но устните му се усмихваха сдържано, тъмната коса до раменете му придаваше екстравагантен вид.
- Добър ден. Мога ли да седна на Вашата маса?
- При толкова свободни места защо избрахте да седнете точно при мен? - запази самообладанието си Вяра.
- Защото ми харесвате. Престъпление ли е?
- Не е престъпление, но…
- Много ми харесвате. И искам да знам името Ви! - прекъсна я дръзко непознатият, гледайки я с хипнотизиращ поглед.
- Поведението Ви излиза от рамките на нормалното, не забелязвате ли?
- Никак не ме интересуват някакви рамки, когато съм срещнал такава жена!…
- Господине, докъде можете да стигнете? Да не би да сте маниак?
Той кимна, направи крачка назад и каза почтително:
- Разбирам! Извинявам се. Не исках да Ви плаша. Мога ли да Ви оставя моята визитка?
- Не, благодаря! Задръжте си я!
- Не притежавате ли поне малко женско любопитство?
- Защо ми е? - усмихна се Вяра и за миг проблесна здравата белота на зъбите й между нейните деликатни устни, греещи с цвета на червен портокал.
- Не искате ли да знаете кого толкова дълбоко сте впечатлили? - попита с типичната си сдържана усмивка непознатият, но с нескрито съжаление в очите.
- Не си губете времето. Обвързана съм.
- Упорит съм.
- Колкото повече упорствате, толкова по-голямо ще е разочарованието Ви.
- Всеки диалог между нас не е изключено да се превърне във флирт. Докато ми отговаряте, има надежда.
- Не си създавайте илюзии! Пак повтарям, обвързана съм! Моля Ви, оставете ме!
- Не и докато не ми кажете името си.
- Оставете ме! - извика малко по-грубо Вяра.
- Господине, не притеснявайте клиентката ми! - намеси се барманът.
- Млади момко, не забелязахте ли, че всичко е напразно?… - обърна се към непознатия със снизходителна усмивка един възрастен господин със сако от туид, каскет и артистично завързан шал. Той стоеше в съседство с Вяра и от време на време вдигаше очи от вестника с кръстословицата си.
- Ако продължавате да притеснявате любимата ми учителка, ще повикам полиция! - заяви сериозно Митко барманът.
- Господине, не ни карайте да прибягваме до силите на реда. Моля, не досаждайте повече на дамата! - каза сериозно възрастният.
Непознатият стоя около половин минута сковано, после вдигна ръце и откри длани към другите двама мъже, както би се предал при арест.
- Е добре, аз не съм престъпник, не съм маниак… Отдавна не бях чувствал нещо подобно при вида на жена… Ех, без значение…
Той свъси особено изразително вежди и пъхна ръка под ревера на черното си вълнено сако. Другите двама мъже погледнаха с напрегнато, почти изплашено изражение. Непознатият се усмихна с едва доловима ирония. Той извади от вътрешността на дрехата си тъмночервена, дългостеблена роза с кадифени листа и я пусна отвисоко в малката керамична ваза, която стоеше на масата пред Вяра. После се обърна и си тръгна така внушително, както и влезе, само в движенията му се долавяше някаква отпуснатост. Главата му беше изправена, изразът на чертите му - неразгадаем.
- Като истинската… И като псевдо любовта… - каза възрастният мъж и посочи с химикалката, с която попълваше кръстословицата, към вазата пред Вяра.
- Да, изкуственото и живото цвете… несъпоставими са! - каза младата жена.
- Ще я вземете ли със себе си? - попита благо възрастният господин.
- Не. Нека да остане да краси масата…
- Да, розата е за Вас и не е за Вас…
- Именно…
- Честно казано, не знам дали не сбъркахте, госпожице…
- Защо?
- Дано човекът, с когото сте обвързана, да Ви заслужава!
- Надявам се.
- Какъв красавец! И какъв кураж! Не мислете, че е лесно човек да се изправи срещу жена като Вас. Не познавам нито една дама, която би го подминала! - въздъхна възрастният господин.
- Предпочитам нещо по-скромно, но да си е мое…
- Предпочитате сигурността… - възрастният мъж се усмихна саркастично. - В хазарта има повече сигурност… В любовта и в риболова накрая всичко допира до реализирани и не реализирани възможности… Така казват англичаните.
- О, това е обезсърчаващо, особено ако ти предстои сватба…
- Желая Ви щастлив брак, но много трудно можете да подредите пъзела на живота си без уважение към мига… - усмихна се старият джентълмен и отново се зае с кръстословицата от любимия си вестник.
Вяра се подготви с голямо удоволствие за срещата с Жоро. Тя очакваше тази вечер да бъде много по-специална от предишната. Облече ансамбъл от рокля и сако с цвят бордо, обувки и чанта от естествен лак като антрацит на цената на една учителска заплата.
Вяра стоеше до шадравана с буйните водоскоци и чакаше. Почувства, че стъпалата започват да я болят и седна на близката скамейка. За втори път набираше номера на приятеля си, но се включваше телефонен секретар. След двадесетминутно чакане тя се изправи бавно като попарена и реши, че трябва да си тръгне, и точно тогава видя неговия силует да се приближава с бавно клатушкане.
Той беше толкова обикновен - като артикул от магазините „Всичко за един лев”. Среден на ръст с кестенява тънка коса, кафяви очи, неопределено бежов тен, без особени белези, но за нея нямаше по-скъпо същество в последните дни.
- Защо закъсня? Какво се случи? Защо не ми отговаряше? - питаше тя и очите й се пълнеха със сълзи.
Жоро я гледаше с гузна, кривяща се усмивка, а очите му ставаха все по-смутени.
- О, как си се наточила… Колко струва тая рокля?
Вяра онемя и го погледна гневно. Той беше с ежедневните си дънки и със старото си кожено яке, което вече показваше белези на протриване.
- Как можа да дойдеш така…
- Знаеш, че нямам твоя гардероб… - направи гримаса той.
- Каза, че ще отидем на някое хубаво място и ще празнуваме - гледаше го тя с недоумяващи очи, още не пресъхнали от сълзите.
- Знаеш, сега съм зле с парите…
- Аз щях да почерпя, но да беше се облякъл по-добре, да беше взел едно сако на заем.
- Хайде да идем да пием по едно кафе наблизо. Трябва да ти кажа нещо - измърмори Жоро под носа си.
- Може и тук! - каза твърдо Вяра.
Той прехапа устни, наведе глава и стоя така около минута. После вдигна поглед и избягвайки пряк контакт с нейните очи, проговори:
- Виж, малко избързах, като ти предложих да се оженим. Аз приех една оферта за работа с много по-добра заплата в Стара Загора. Утре заминавам. Когато се връщам, пак ще ти се обаждам…
Вяра не вярваше на случващото се. Най-красивата й илюзия беше изтръгната от нея, както се извършва екстракция на зъб без наркоза. Що за мъж можеше най-тържествено и въодушевено да предложи женитба, а на другия ден да мънка и да се оправдава, че е избързал с предложението си. Поне да се беше извинил с повече стил и уважение.
- Ама, ама… Тогава не знаех, че ще получа толкова хубава оферта за работа в друг град… - мъчеше се с евтини оправдания да срещне разбиране.
Тя му обърна гръб и хукна към първото такси. Лицето й беше гневно, очите й пълни със сълзи. Остави го да припка зад гърба й и да бръщолеви нескопосаните си извинения. Макар и с много високи токове, тя се движеше изключително бързо, успя да влезе в таксито и да тресне вратата под носа му.
Два месеца нямаше обаждане от него и не очакваше той да направи опит за контакт. Достатъчно се беше омазал пред нeя, за да има куража да й позвъни. Някаква притъпена постоянна болка се настани в нейните дни и нощи.
„Набързо забравена и зарязана без бой…” - шепнеше на себе си Вяра и се усмихваше с горчива ирония.
Тя вече познаваше онова чувство на меланхолия и тиха обреченост, но сега те се превръщаха в нейни постоянни спътници и неизбежен детайл от картината на заобикалящия я свят. Вяра имаше консервативно възпитание и афинитет към романтична литература, от която бе погълнала в големи количества през юношеските си години, може би затова понякога се чувстваше, че й е трудно да открие подходящ човек…
„Абонирана за драмата с доживотен и безплатен абонамент. Ако спечелиш някой конкурс, той сигурно ще е конкурс за мис Малшанс…” - казваше на себе си тя, усещайки как самосъжалението зрее в нея със загниващия вкус на захвърлен плод.
Усети, че леко започва да зъзне, може би от падащата температура или от собствените си мисли. Включи климатика, направи си горещ билков чай и застана до прозореца. Загърна се с пончо в есенна гама. То страшно подхождаше на пъстрите й очи, които сякаш бяха откраднали част от палитрата на този сезон. Вяра се загледа в оловните безформени валма на облаците. Дърветата сякаш нехаеха за сивотата, която се сгъстяваше над тях. Те противопоставяха на мрачно натежалия небесен покров своята златиста жизнерадост, избухнала във все още пищните им, макар и оредяващи корони.
Вяра погледна към двора, разкрасен от листопада, и видя, че до ниската ограда стои дребна, леко прегърбена фигура в кафяво палто. Бабичката упорито се взираше в прозореца, зад който бе застанала младата жена. В този момент тя повдигна мрежестото перде и насочи погледа си нататък. Стори й се, че старата й кима настойчиво. Тя остави чашата на перваза. Прекоси двора и отключи желязната врата, която изскърца тежко с авторитета на годините и декоративната си стойност.
- Какво обичате?
- Добър ден! - каза тихо възрастната жена и цепнатинките на тъмните й очички премигаха върху съсухреното й лице. Есенният вятър развяваше тънката й небоядисана коса. - Казвам се Станка Георгиева.
- Съжалявам! Името Ви не ми говори нищо. Да не би да сте баба на някой мой ученик?
- Аз съм майката на Жоро… Излизахте с него…
- Извинете! Не разбирам защо ме търсите? Всичко между нас приключи.
- Не е вярно! Знаеш ли колко е нещастен и колко му липсваш?! - изхлипа бабичката и извади от джоба на овехтяващото си палто една носна кърпа, за да скрие в нея сълзите си.
- Моля, не плачете! Влезте да изпием по един чай.
Госпожа Станка, влизайки в къщата, изведнъж забрави притесненията си отпреди малко и започна да разглежда с любопитство интериора на дома.
- Хубава къща, ама е на градоред…
- Няма как… На повече от сто години е - усмихна се Вяра.
- Много пари ще гълта за поддръжка… - направи гримаса госпожа Станка.
- Справям се някак си.
- Ами тия стари мебели защо още ги крепите? - зачуди се гостенката.
- Имат антикварна стойност…
- Ааа… Добреее…
Двете жени седнаха около кръглата маса, покрита с ретро дантелена покривка.
- Ти ли си я плела?
- Не аз, баба ми.
- Ех, хубаво е една жена да отбира от ръкоделия.
- Предпочитам да чета…
- Няма голяма файда от четенето - иронично изкриви уста върху сбръчканото си лице госпожа Станка.
Вяра поднесе чай и бисквити пред гостенката и попита:
- Какво искате да споделите?
- Ааа, за моя Жоро… Не може да свикне в оная фирма, та може и да се прибере пак вкъщи. Пък не може да случи и на момиче… Все едни важни, че и използвачки му се падат. „Само ми гледат в портфейла. Вяра не беше такава…”, така ми казва.
- Съжалявам, че не му върви с жените, но аз какво мога да направя.
- Обади му се! Моля те, обади му се!
- Нищо не обещавам.
- Моля те като майка! Да не ти дава господ да гледаш как детето ти страда пред тебе.
- Не знам… Ще си помисля…
Гостенката допи чая си до капка и рече:
- Бре, колко е ароматен!
- Искате ли още?
- Още една чашка може. Хубави сладки, мога ли да си взема и малко за вкъщи? - попита тя, смеейки се, и започна да подрежда миниатюрните изкушения върху една салфетка.
- Вземете ги с кутията - махна с ръка Вяра.
- Е, благодаря за чая - каза гостенката, прибирайки опаковката със сладкишите в неестествено голямата за ръста й кафеникава чанта. - Еее… Аз да си ходя. А ти обещай, че ще се обадиш на моя Жоро! Обещай ми! - хилеше се бабичката и дори си позволи да я щипне по бузата.
Когато излязоха на двора, госпожа Станка оглеждаше всяка плочка от настилката и не се стърпя да попита:
- Колко ви дават за мястото?
- За кое място?
- На къщата.
- Не сме се интересували.
- Поддръжката й много пари струва, но за нея може да вземете два, че и три апартамента! Мястото е скъпооо… - присви хитро очи госпожа Станка.
- Домът ни е обект с архитектурна стойност и е съхранил историята на поколения. Бих искала да остана в него.
- Ех, архитектурна стойност… - пренебрежително махна с ръка старата. - Вие май сте от старата буржоазия…
- Не знам, може и така да се определи.
- А други имоти в центъра имате ли? Къщи, дюкяни…
- Отдавна са разрушени, а на тяхно място има обществени сгради.
- Някоя пара не взехте ли? - погледна подозрително гостенката.
- Изпуснахме срокове и възможности, но все пак взехме нещо.
- Язък… - натъжи се госпожа Станка. - Да бяхте оставили на мене тая работа! Баща ми имаше дванайсет декара ниви, доказах за двайсет и пет! - каза с гордост дребната бабичка.
- Браво на Вас! Какво сте работили - оценител, търговец?
- Топло, топло… Счетоводителка бях. И да се обадиш на моя Жоро! - каза госпожа Станка, подаде ръка, обърна се, огледа още веднъж имота и се отдалечи, движейки се с неестествена пъргавост за своето стареещо тяло, сгушено в безличното кафеникаво палтенце.
Дни наред Вяра не можеше да вземе решение. Разумът й подсказваше да не отваря повече тази страница. Навярно бе поставен в най-трудната житейска ситуация до момента. Заслужаваше ли нейната подкрепа? Дойде време да направи своята равносметка. След месец щеше да навърши тридесет. Качествени свободни мъже не познаваше. Някои господа, семейно обвързани с нейни приятелки, не се свеняха да й отправят краткосрочни оферти, мислейки, че всяка жена, която живее сама, е винаги в бойна готовност. Това само увеличаваше чувството за неприязън към приятелския кръг, който имаше. Трябваше ли да се примири със съдбата на образована госпожица в малък провинциален град, който постепенно се превръщаше в нейна гробница. След последното разочарование емоционалният й живот беше блокирал. Защо притежаваше тази ужасна склонност да запазва верността си към хора, които са я разочаровали? Сама не усети как се бе привързала към Жоро толкова силно. Дали не прехвърляше върху него своите неудовлетворени майчински инстинкти, а те просто крещяха под песента на цъкащия биологичен часовник. Вяра не подозираше на каква сериозна дълбочина бяха проникнали корените на тези чувства. Плъзнали като плевели, те оплитаха в сложен възел съзнавано и несъзнавано в нея. Тя се погледна в огледалото - нямаше го онова озарено лице от неотдавна. Тенът й бе загубил здравия си блясък и бе придобил восъчен цвят. Синкави сенки очертаваха долните й клепачи. Скулите й се бяха изострили, бузите - леко хлътнали, а първата бръчка на трийсетте вече беше факт между веждите й. Вяра все още беше много хубава, но с някаква тъжна, приглушена красота, която сякаш искаше да се затвори в себе си. Вече й подхвърляха, че е посърнала някак изведнъж, а най-проницателните сигурно се досещаха защо. Тези жени, които винаги са били незабележими, едва сдържаха злорадството си.
„Кой не заслужава втора възможност?! - за втори път си каза тя. - Щом една възрастна жена твърди, че синът й е искрено влюбен и има сериозни, старомодни намерения… Нима майката би излъгала? И с каква цел? Едва ли… Тя принадлежи към поколение, което все още носи в себе си патриархалните ценности.” Така си мислеше Вяра и не можеше да се съсредоточи върху любимото си томче с поезия.
Трудно й бе да приеме, че все още изпитва носталгия по онези прекрасни седмици, когато се чувстваше като кралица в присъствието на онзи леко невзрачен Жоро. Но тя нямаше да му се обади, нека той да го направи, ако притежава мъжество.
След по малко от седмица госпожа Станка Георгиева с лисича усмивка пак се появи пред вратата на Вяра.
- Минавах наблизо, та рекох да те видя - каза тя и нахално се опита да се вмъкне в двора, но Вяра не я пусна.
Госпожата леко се сконфузи, премига с малките си птичи очички и измърмори:
- Аз само исках да те попитам… такова де… Дали се чухте с моя Жоро?
- Не, госпожо Георгиева. Той е длъжен да направи първата стъпка.
- Той е срамежлив - отново изкриви уста на плач сбръчканата жена.
Вяра с хладно изражение повдигна рамене.
- Ако иска да ме види, да намери смелост да ми се обади - и хлопна тежката врата под носа на неканената посетителка.
След няколко часа телефонът на Вяра завибрира. Върху дисплея бе изписано неговото име. Той беше толкова притеснен, че на моменти заекваше. Жоро имаше късмет, че милосърдието бе вкоренена черта в характера й и тя му прости твърде лесно, защото не можеше да гледа как някой се мъчи.
За кратко бяха щастливи, сякаш всичко започваше отначало и изведнъж той започна да нервничи, стана мрачен, затворен и раздразнителен. Напразно Вяра се опитваше да предизвика прям разговор. Тя стана от масата в полупразното евтино кафене и възкликна:
- Не издържам повече! Беше грешка, че приех да възобновим отношенията си.
Той успя да я хване за ръката, преди тя да хукне към вратата.
- Не! Чакай! Хайде да се поразходим малко сред природата.
- Вече се здрачава.
Вяра мълчеше изненадана от странното предложение.
- Не обичаш ли разходка под звездите? Времето е меко…
- Ти не си романтичен - погледна го подозрително тя.
- Ако искаш да разбереш, ела.
- Предлагаш ми приключение? - Вяра отново се замисли. - Еее, по-добре разходка, отколкото само да се гледаме и да сумтим - внезапно прие тя след кратко колебание.
Той мълчеше, само се подсмихваше и криеше погледа си.
Озоваха се в един извънградски парк. Нямаше жива душа, беше почти нощ. Алеите отдавна се бяха изпразнили от спортуващи и разхождащи се хора.
- А, това е значи… Тук има наблизо едно много приятно ресторантче. Така ли беше решил да ме сюрпризираш?
- Съжалявам, обаче го затвориха наскоро - каза снизходително Жоро.
- Тогава защо ме доведе тук?
Вместо отговор той се нахвърли върху нея. Не беше груб, по-скоро това беше израз на непохватната му страст.
- Какво ти става? - питаше тя със смутена усмивка, прибирайки отново в шнолата разбърканата си коса.
Тя се погледна в огледалото на колата и изтри със салфетка размазаното си червило. Той беше забил брада във волана, а пръстите му стискаха до бяло кожената облицовка на кормилото, сякаш искаше да го изтръгне от мястото му.
- И питаш?! - едва сдържаше яда си той. - Искам нещо нормално като всеки мъж… Омръзна ми да се съобразявам с факта, че си девствена! На твоите години това е болест!
- Най-сетне го каза - каза тя и гласът й прозвуча сломено.
- Всеки ще те захвърли, ако разбере, че на тия години не си правила секс!
- Тоест трябва да приема щедрия ти жест?
- Какво търсиш, не мога да разбера?!
- Търся някого, с когото да не усещам как минава времето…
Той се изсмя подигравателно и направи въртеливия жест, с който се изразява съмнение в душевното здраве. Вяра мълчеше сковано с широко отворени празни очи, сякаш бе получила плесница.
- Ти гей ли търсиш? - попита я полусериозно, полунасмешливо той. - Освен мене няма кой да те издържи.
Тя не го остави да довърши. Отвори със замах вратата на колата и хукна по глухата алея към отдалечената спирка на автобуса.
- Чакай! Чакай! - викаше след нея той.
Успя да я настигне на половината път по алеята, стисна я здраво за раменете и я спря.
- Къде вървиш?! По това време тук не е безопасно. Всякакви перверзници се навъртат. Помниш ли миналата година тук наблизо едно момиче пострада. Говорят, че още не са хванали мръсника.
Дали от играта на сенките по здрачаване, или защото този образ бе извикан от буйното й въображение, но Вяра като че ли видя очертанията на силует, който се таеше до завоя на алеята. Тя потръпна и се върна обратно с наведена глава в старата, добре подържана кола на своя приятел.
Младата жена стоя безмълвна около минута. И двамата мълчаха. Тя скри лице в ръцете си и така стоя дълго. Ех, ако можеше поне да заплаче…
Жоро се смути и посегна плахо към рамото й.
- Плачеш ли? - попита той несмело.
Тя не отговори, нито се съпротиви на неуверените му ласки, които започваха да стават все по-дръзки. Вяра почувства някакво странно примирение и внезапна умора. Усети как механизмът под нейната седалка щракна и облегалката й се спусна плавно назад, но изненадващо за себе си тя не реагира. Изведнъж той се озова върху нея с цялата си тежест, разголен, нетърпелив, разгорещен, почти яростен. Свлече долните й дрехи на пода. Запретна пуловера и бельото към лицето. Блузата й се усука около врата, защото копчета останаха здраво закопчани.
- Задушавам се - изстена тя, опитвайки се да измъкне глава през тесния отвор на дрехата.
Той беше притиснал под тежестта си нейните рамене и ръце, сякаш искаше да блокира всякаква внезапна и нежелана съпротива. Смъкна всичко от нея със замах така, както се сваля обвивката на банан, както се кастрят листа от току-що отсечен клон. На Вяра й се стори, че вижда непознато, чуждо същество и извърна поглед към прозореца на колата. В стъклото започнаха да удрят силно едри, сърдити капки дъжд.
- Плачете вместо мен… - прошепна тя и продължи да гледа встрани.
Най-сетне изпитанието свърши.
„Боже, толкова мистика около нещо толкова тъпо”, помисли си Вяра.
- Няма ли да се облечеш? Не ти ли е студено? - попита той, бързайки да се навлече, като я гледаше с малоумно щастлива физиономия.
- Овцата беше заклана… - каза тихо тя и се изсмя на себе си.
- Какво, какво?
- Нищо.
Дъждът беше спрял. Последните капки вяло се процеждаха по стъклото. Сред живописните дрипи на облаците луната показа бледото си загрижено лице. Вяра лежеше гола върху седалката от изкуствена кожа с поглед все така вперен встрани. Под галещия сноп лунна светлина, мощно нахлул в сумрака на стария автомобил, тя приличаше на магнетична актова творба, изобразена с графични средства.
Жоро продължаваше да се хили инфантилно и хвърляше от време на време към нея палав, доволен поглед.
- Ще настинеш. И хубавите настиват - каза той и метна набързо върху нея палтото, почти без да се обръща.
Вяра нервно отхвърли дрехата, която я покриваше, скочи и бързо започна да се облича, но знаеше, че в дрехите няма да се скрие от усещането за болка и студ.
- Казват, че червенокосите били огън и пламък, ама ти май не беше на кеф - деликатно започна да подпитва Жоро.
Вяра не отговори и продължи бързо да се облича. Тя се загръщаше и закопчаваше до последното копченце, сякаш искаше да се скрие и да се опакова от главата до петите като продукт със специално съхранение.
Той се протегна доволно на седалката си, после шумно се прозина, обърна се към нея и каза:
- Искам от тебе повече жар. Искам да гориш! Жена с такава коса, дето е като пожар на слънцето, трябва да ми стопи лагерите. Ха-ха-ха!
- Имам цвят на тъмен, много тъмен махагон - тъжно и отсечено произнесе тя.
- Що не се изрусиш? Русо гладно няма. Възбуждащо е - глупаво се изсмя той.
- Предпочитам да си остана дърво - каза тихо, с наведена глава, Вяра.
- Хайде да те водя у вас. Стана време за спане - още веднъж сладко се прозина той.
Плахият мил човек, когото Вяра познаваше, се беше пре-
образил, бе придобил самонадеяност, арогантност, започна да важничи и дори на моменти проявяваше жестокост, после се молеше да му прости. Вяра му прощаваше като на дете, което не съзнава последиците от постъпките си. Младата жена остави нещата да вървят по инерция. Понякога й се струваше, че той не заслужава присъствие в нейния живот, дори си мислеше да опита с друг партньор, но беше доста сложно, за да се случи това, и празнотата в нея растеше все по-дълбока.
* * *
Този ден Вяра стоеше до любимото си място в парка до скулптурната композиция „Възкресение” в близост до кафе „Орхидея”. Слънчевата светлина в този момент беше невероятна. Тя осветяваше по неповторим начин издължените фигури от сивосин камък в екзалтиран устрем към свободата. Зад тях като естествен символ на възраждащия се живот се открояваха цъфтящите в бяло и розово клони на дърветата. Вяра отвори новия си фотоапарат и насочвайки фотоокото, тя попадна на една група от млади жени в двора на кафенето, които сякаш я наблюдаваха. Тя не ги познаваше и не разбираше защо се превръща в обект на коментарите им.
- Побъркваш се… Побъркваш се… - прошепна на себе си млада жена и побърза да прибере фотоапарата си.
- Вие ли сте Вяра Константинова?
Тя се обърна. Пред нея стоеше непозната, може би няколко години по-възрастна жена в модерен гащеризон и с няколко реда златни верижки с различна дебелина. Нейната коса бе изрусена на кичури, които никак не подхождаха на мургавата й кожа и извития й семитски нос.
- Да, аз съм Вяра Константинова. Какво обичате?
- Искам да Ви кажа, че ние сме роднини.
- Не разбирам. Моля, обяснете ми! - усмихна се Вяра.
- Казвам се Магдалина Златева. Казаха ми, че Вие сте братовчедка на моя годеник.
- Приятно ми е, но не се сещам.
- Жоро Георгиев. Сега работи в моята фирма.
Вяра едва запази самообладание. Не очакваше, но краката й се подкосиха. Тя въпреки всичко още го обичаше. Обичаше го с всичките му несъвършенства, дори и понякога с несправедливото му отношение към нея. Ех, ако можеха чувствата да си отиват по команда!…
- Поздравления - бавно и тежко като въздишка прозвуча нейният глас, - но някой Ви е дезинформирал. Аз не съм братовчедка на Жоро.
Би добавила, че са любовници, но доброто възпитание не й позволи. Вяра не беше наивна, знаеше, че всичко е постановка. Виждаше го във фалшивата изненада и в оттренираната усмивка на другата жена.
- Приятелчета сте, а? Приятелчета… Еее, приятелите на Жоро са и мои приятели. Ето рекламния каталог на нашия автокомплекс. Имаме бензиностанция, автомивка и магазин за авточасти, планираме разширяване на бизнеса с друг вид услуги. На теб ще направим специална отстъпка - цинично се усмихна Златева.
- Благодаря, но нямам кола.
- Нима? - усмихна се иронично бизнес дамата. - Да ти намерим нещо по-евтинко на старо? Имаме и автоморга, пардон, исках да кажа автоборса.
Вяра не отговори, обърна се и тръгна бавно, без да знае накъде върви, просто искаше да се движи и да избяга по-далеч.
* * *
Чудесната вила, облицована в бял камък, се открояваше живописно върху догарящия залез. Достолепните борове хвърляха дълги сенки и чуден аромат наоколо. Сред обширнатата веранда една двойка допиваше следобедното си питие. Откъм кухненското помещение се разнесе писклив гласец:
- Жоре, мама, салатките…
Младият мъж в чехли и бермуди се надигна вяло от плетеното кресло с червени възглавници от дунапрен. Жената до него в пъстро кимоно върху банския си не вдигаше глава от телефона.
- Линче, нещо искаш ли?
- Да ме оставиш да си свърша работата.
- Хайде, по-бързо бе, мама! - правеше нетърпеливи знаци зад пълзящата стъклена врата госпожа Станка.
Тя практично се беше настанила при младото семейство, за да се грижи за домакинството им, шеташе из цялата къща пъргаво като хлебарка.
- Защо ще плащате на чужд човек да ви чисти? Аз за какво съм? - смело се бе кандидатирала за работата тя. - И най-важното, нищо няма да ви струвам!
Беше заела една стаичка в приземния етаж на дома им, а собственото си жилище бе отдала под наем. Нямаше никакви разходи за храна и битови сметки, а отгоре на всичко всеки месец имаше допълнителен доход от наема, който добавяше към скромната си пенсия. Дори не беше сънувала такъв комфорт.
- Какво те мъчи бе, мама?
- Ааа, нищо…
- Да не мислиш пак за даскалицата? Доколкото разбрах, останала без работа.
- Така ли? Май не постъпих добре с нея?
- Я стига! Да не си й извадил окото, я! - махна пренебрежително с ръка старата. - Хайде носи салатките, че докато мислиш, ще увехнат.
- Трябваше поне да й съобщя за… - не можа да довърши с виновно изражение Жоро.
- Не ме занимавай! - прекъсна го рязко майка му. - Боже, кюфтетата изгоряха. Отивам да ги обърна на скарата.
- Трябваше да й съобщя за сватбата ми - повтори той.
- Какво да й съобщаваш? - размаха черпака в ръка госпожа Станка. - Аз пратих Линчето да й каже. Те, жените, да се разберат помежду си.
- А защо не аз?
- Защото ти беше гузно. Онази буржоазка можеше да те обиди, да те нахока. Малко са ги трепали! - изсъска старата, бъркайки яростно с черпака в една дълбока тенджера. - По-добре Линчето да свърши тая работа. Тя е като моя дъщеря.
- За такъв слабак ли ме мислиш?
- Слабак си! И дали щеше да я оставиш? Бог знае. Хайде сега, ще ходим да събираме безработните даскалици. Тя не е за нашата къща.
- Да, ние сме практично семейство…
Станка сложи ръце на кръста и погледна смръщено сина си:
- Докато ме занимаваш с глупости, ледът на Линчето се разтопи в съдинката. Тичай да й го занесеш.
