Румен Стоянов

Те, уви, без никакво преувеличение, са милиони. А за да съм точен: огромнейшото мнозинство днешни съотечественици, зер они ръсят ли ръсят все повече обуквени вносотии. Правят го без въопще да се замислят какви последици създават в езика нам насущний. А че и какво пък чак толкова сторват? Нищо особено: кажуват, пишуват флаери вместо листовки; колаборирам, а не сътруднича, съдействам; корупционер, не покварител, покваряващ; все тям подобни малозначности.

Наистина ли трябва да бием тревога, не раздухвам ли нещата прекомерно? Де да беше тъй, щях искрено да се радвам. Нека премислим. Колко ще да са напълно излишните думи в съвременната ни реч? Такива, за които разполагаме с наши тям читави съответки, даже повече от една (иновация, а не обнова, обновление, обновеност), обаче ги пренебрегваме, избягваме, съвсем доброволно и убедено предпочитаме дошляци: защо ни е ръкопляскам, приветствам, щом ей го на аплодирам? Несъзнателно, ала факт: по тоя начин ущетяваме собствено казания български речников състав. И без да го изрично целим, пряко, лично подпомагаме той да става все по-малко български, подбутваме го към полубългарски, почтибългарски, англобългарски. Така, бидейки съвършено невинни в собствените ни очета, извършваме покушение срещу езика нам насущний, зер го променяме от български към растящо небългарски. Тоест погледнато откъм Вазовото „Език свещен на моите деди” с наплива чуждици ние кощунстваме, щом на дело утвърждаваме да бъде той все по-бързотечно-далечен спрямо родното нам словотворство. И без да го съзнаваме, сме разбългарители, а по избор и обезбългарители.

Напомнянка за плиткоумстващи: заедно с Православието и народотворчеството, словесността е един от трите основни, решаващи, съдбовни, съкровени крепители на всебългарщината, съхранила нас от претопяване, изчезване, затриване по време на турското едва полухилядолетното владичество/робство/съжителство/присъствие. А ние, без да промислим какво е за нас, лично и обществено, езикът ни, го непреднамерено скверним = pyшим. Мигар прокуждайки слова от порядъка на оповестявам и замествайки го с анонсирам правим нещо полезно за отечествената езиковост, койо е то? Съблюдаваме синовно-дъщерна почит към завета буквен, оставен ни от деди? Без да си даваме сметка, намъквайки все повече излишници, не ли рушим нашия собствен велик завет? И защо туй правим, какво, какво печелим, къде ни е ползата? Щом ставащото явно, очевидно, очевадно подкопава устоите на всебългарщината, защо, защо го не само допускаме, но и доброволно, собственолично, чак охотно прилагаме?

Ако ние като особи сме вече слепи послепели, та не съзираме скверното посегателство срещу онова, което наричаме национална самоличност, къде са официалните учреждения: Институт за български еезик, Съюз на българските журналисти, университетски езикови катедри? Показателно, себизобличаващо ни е низвергването на (културна, национална) самоличност и злохулната й подменка с идентичност, идентитит. Простъпка, повтаряна с хиляди наши думи, която народна мъдрост отколе е осъдила: сечем клона, на който седим. Нека помислим: ако въпреки преусърдното маймунясване все още ни е останала капчица здрав разум, непокварен от езикомързел: като натрисаме вносотии, какво повече добиваме, непосилно да го изразим с българската самоличност? Миии… по-точно мууу.

В отличие спрямо външнотии надомъкнати, дето ги стръвно чопваме готовинки готови, никой от другоземие не ще довтаса и нам посочи себегибелния уклон, по който скоропостижно низкопоклонстваме, още по-никак от него как да излезем. В случая великият бял западняк нищо не ни повелява, прозорливо ни е оставил без указания, на самотек, ибо знае колко са угоднически, челобитни, престраваниците ни, умеем възхитително да раболепничим в ущърб на собственото ни достойнство. Нека сме изрично искрени: няма никой другородец да ни открехне колко жалки, в крайна сметка себевредни, себепрезиращи в самоунижителния шемет да задръстваме говора ни мил с дошлотии и тъй го силом отбългаряваме, нужно е ние, ние да си отворим очите пред спретваното с наше дейно съучастие.

И още: сякаш елицезрим въпрос изключително сложен, труден, а е смехотворно лесен: вместо купешка дума (рестрикция) туряш наша (ограничение). Божичко, нима вече и туй ни се види мъчно? За да не укорявам поголовно все по-скъднеещи тукашняци, нека всеки сам себе си запита: аз как постъпвам? А досежно себеубийствения населенчески срив/пропад, нима ден приближава, кога ще сме тъй оскъдни, че туканачка ще идват другоземци да видят жив българин? Ще бъдем показвани като рядък, изчезващ човешки вид? Ако ти, любомъдрий, си в разплодна възраст и без здравословни причини, оти не отчуваш дечиня двенки, твое производство или осиновени, одъщерени, че да отдалечиш с ей тонинко турист. дестинация жив българин? Моя смиреност, Богу слава, по милостта Му скоро ще облека дървения балтон и не ще видя тоя резилик.