Виолета Станиславова

„Под София цял свят е закопан - отдолу е Сердика” - пише Константин Иречек, въпреки че е знаел за съществуването на двете безмълвни, но най-древни съпернички ­ църквите „Света София” и „Свети Георги Победоносец”.

Оригинална със своята римска архитектура, двуетажната ротонда „Свети Георги” е била първоначално римска баня. Но това не подценява величието й. Много църкви от онова време са били изградени върху основите на някои древни римски бани.

Старите документи разказват, че даже и църквата „Санта Мария дел Анжели”, построена по плановете на Микеланджело, също лежи върху основите на забележителните по римско време Диоклецианови бани в Рим.

Но нека се върнем назад и спрем в края на II век от новата ера. Времето, в което римляните построили банята. На дълбочина 1,35 м под земята, жилавите ръце на робите изградили римския хипокауст (вид централно отопление с горещ въздух).

В нишите по ъглите те вместили басейните, които впоследствие пълнели с топла вода. На южната и източната част на банята поставили двете огнища.

Тръби с диаметър 12 см свързани с хипокауста, служели за отдушници. Куполът изграждали от две части: в основата си той бил 4,74 м, но чрез стесняване на височина 60 см радиусът му ставал 4 м. Построили я от тухли, които спойвали с разтвор от вар, чукани тухли и керемиди.

Така изглеждала банята в края на II век и началото на III-ти. Някъде към V век, когато християнската вълна заляла и българската земя, римската баня се превърнала в кръщелня за възрастни. Тук идвали българите, за да приемат новата вяра. В този си вид кръщелнята просъществувала докъм VIII век.

Да погледнем през прозореца на изписаните листи в миналото, когато българите превърнали кръщелнята в църква. Ето, непознати лица изплуват пред замъглените стъкла на времето.

Дълго шествие, проточило се към местността Лешница край с. Владая приковава погледа ни. Денят, в който се връщаме назад, съвпада с деня, в който хората за последен път се прощават с мощите на Свети Иван Рилски.

Лятото на 1469 година. Обхванато от мощно религиозно и патриотично чувство, цялото софийско население, изоставило ежедневните си грижи, се стича пред храма „Свети Георги”, за да отдаде последна почит на големия българин.

„Една жена от богатите гражданки - разказва Владислав Граматик, виден книжовник, последовател на школата на Патриарх Евтимий, съвременник на събитието, - ктиторка, направи на светеца ковчег от негниещо дърво, на цена сто пенези. И поставиха в тоя нов ковчег светеца. И така, като дигнаха светеца, народът го последва - мнозина от по-видните хора на коне, а другите - пеша. Повечето вървяха боси, с жените и децата си. Така съпроводиха шествието на четири поприща, като се прощаваха със сълзи и вопли, целувайки ковчега на светеца, както бе на носилката казвайки: „Отиваш си от нас, дивний отче, а нас оставяш сироти, както преди” и като се биеха в гърдите, завръщаха се назад”.

Мощите на светеца престояли в църквата „Свети Георги” шест дни - монасите ги пренасяли от Търново за Рилския манастир.

11 февруари 1515 година. Денят, в който турците се подготвяли да изгорят на клада младия, красив и добродетелен Георги само защото не пожелал да предаде вярата си.

Кадията извикал младежа уж да му възложи работа, тъй като бил прочут златар, но умишлено го предизвикал в спор за неговата християнска вяра като му обещавал богати дарове, ако стане мохамеданин. Георги бил непреклонен, затова бил хвърлен в затвора и нечовешки изтезаван.

Пред съда се държал достойно, което още повече разярило турците. Озверени те го хвърлили в горящата клада на главната стъгда (площад в тогавашна София). Когато мъченикът започнал да се моли на Бога, някой от тълпата го ударил с дърво по главата и го повалил мъртъв в пламъците.

Дървата от кладата изгорели, но по чудо тялото му останало цяло и невредимо. Около него се носело необикновено благоухание. Героичната гибел на смелия българин разтърсила християнското население в града.

Мисълта ни прелетява над ХVI век. Времето на султан Селим I (1512-1520). Прекрасната църква „Свети Георги” по заповед на султана, е превърната в джамия - Гюл джамия. Както в много други църкви, така и тук, турците замазали християнските надписи и фрески, построили от трите й страни навес, изградили минаре.

На източната й страна открили турско училище. В тази част бил погребан виден турчин. Тук се намирало и „аязмото”, от което турците черпели вода „за здраве”…

Чертите на църквата се променили, станали почти неузнаваеми. Но времето и мохамеданският култ били безсилни да заличат истинския й образ. Там, във вътрешността на сградата, под замазката, върху стените, продължавал да живее и да чака деня на своето спасение, геният на българския дух.

Могъщите вълни на времето бушували по повърхността на живота, разбивали се в неговите вечно движещи се брегове, но непреклонният дух на българщината лежал в сърцата на хората като кристална искра в бисерна мида.

Дали църквата „Свети Георги” щяла да стане санитарен склад, гимнастическо дружество „Сокол” или мавзолей, в който временно е било изложено тялото на българския монарх Александър Батенберг, нямало никакво значение.

Главното е, че тя доживя деня на освобождението си. Сръчните ръце на реставраторите откриха трите ценни пласта стенописи. Сякаш се върна светлината в очите на светците.

От най-старата иконопис - 16 пророци, от които най-добре запазени са образите на пророк Йона и Христос Вседържител (ХII в.), отново слязоха сред хората.

От втория пласт иконопис (ХIV-ХV в.) 22 пророци, в почти естествена големина, гледат безмълвно посетителите, а композициите на Светото писание от третия пласт разказват за дванадесетте Господни празници…