Кирилка Демирева

Дебютната стихосбирка на Райна Манджукова има интригуващо заглавие - „Луксът да бъдеш себе си”. В днешно време, когато „Бъди себе си” се е превърнало в клише, оневиняващо себичността, Манджукова ни убеждава, че да бъдеш себе си е преди всичко превъзмогване, надмогване и устояване в лабиринтите на живота, който поднася всичко - изкушения и в изкушенията изпитания.

А да останеш цялостен след раните и болките на една трудна любов, си е лукс. Този опит за навлизане в поетическия свят на Райна Манджукова чрез интерпретация на заглавието намира основание и в епиграфа -..приключението да си друг/ луксът да бъдеш себе си”.

В любовта лирическата героиня е обречена да познае своята другост, за да се върне към себе си пречистена, обновена и все пак същата - всеотдайна, откровена, борбена.

Стихотворенията са обединени в четири цикъла: „Толкова е лесно…”, „Когато приказката свърши…”, „Копринена невъзможност…”, „Сънувам диадемата”. Три от тях се предхождат от стихотворения, които задават смисъла и емоционалната тоналност на цикъла.

Така се очертава един поетически наратив, който проследява драматичните душевни състояния на лирическата героиня. Много от стиховете са обръщение към любимия, но всъщност са изповед пред самата нея.

Тя преживява отново и отново любовните случвания, низ от мигновени погледи, неволни докосвания, страстни вечери и парещи ласки. И всички те, изживени като единствени, но жадувани да се повторят.

…и още
много нощи
ще сънувам този танц
ръката ти на кръста ми
до болка неподвижна
и неразумно страстна…
…
И още
много нощи
ще заспивам
с надеждата
отново да сънувам
тоя сън.

Лирическата героиня е в постоянен порив да изживява нежността и страстта. В прегръдките на любимия тя е с другото си аз „едновременно фатална и невинна/ блестяща и невидима/ проклятие и блян”.

Любовта й не е на сцена - тя живее на арената на собствената й душа. Любовта - всепоглъщаща и изпепеляваща - лирическата героиня се вижда завихрена в кълбо от нежност, страст и болка.

И отново готова да изживее болката в любовта: „упоена/(опиянена?)/от болка/ жадна за адския огън на любовта”.

Тази любов има своя декор - „нашите улици”, сезоните, града, месеците. Част от него е зле прикритото любопитство и престорено безразличие. През чуждите погледи минава любовта, ненакърнена и неуязвена, защото е обсебваща, искрена, но и невъзможна. Тя не е търпеливата любов, която планира бъдеще.

Затова чертае в пространството светкавиците на своята мигновеност. Продължението й е в спомена, но не като връщане на времето.

В него, в спомена, избуява парещото чувство, преживявано отново и отново тук, сега и завинаги. В триптиха „Тя” лирическата героиня в молитвен унес признава пред бога, че е „престъпно щастлива” и

не се страхува да чувства
не се срамува да плаче
не бяга от болката.
Просто чувства, че се страхува
да не престане
да я боли.

Чувствена и чувствителна - такава е лирическата героиня на Райна Манджукова, доказваща във всяка следваща изповед, че всичко (не) е толкова лесно.

В естествения ход на нещата след опиянението от любовта идва едно „после”, когато „погледът жаден/ ще се плъзне разсеяно/ по ниските покриви на съседните сгради/ в мига/ когато приказката свърши”.

Появява се сянката на възможната раздяла.Тревожно предчувствие излъчват и стиховете:

споменът за миналите нощи
усещането за единственост
и дръзките мечти
останаха
затрупани от кубчетата лед
на дъното на чашата.
А уискито - горчи.

А може би и любовта нагарча. Но такова признание лирическата героиня няма да направи. Щастието на споделените мигове, тази копринена невъзможност, ще продължава да я гали.

В стихотворенията от третия цикъл се забелязва повишена иносказателност. Много от тях са разгърнати метафори, в които спонтанността на чувството се сменя от една успокоена разсъдъчност за любовта като интимен свят, но все пак един от многото.

Тези стихотворения говорят за обогатената с годините чувствителност на авторката, но и за поетическа зрялост, предвид на факта, че стихотворенията са писани в продължителен период от време.

Не са малко творбите, които приканват читателя към втори прочит, за да изпита удоволствието от удачна метафора или сравнение - знак за по-дълбоко навлизане в изразните възможности на езика.

Стихотворението „Страници от дневник” например чрез разгърнатия образ на хризантемата - „сама/ сред бялата градина опустяла/ но… щастлива” - е метафора на дълбинни душевни състояния на лирическата героиня.

Своеобразен поетически код към същността й е стихът „…но жилавото й стъбло изсъхва без да се превива/ и хризантемата изправена умира”. С подобна поетическа оркестрация са стихотворенията „Импресия”, „Реплика”, „Ноктюрно” и др.

В четвъртия цикъл „Сънувам диадемата” лирическата героиня отново изповядва обич. Но не към „митичния възлюбен”, а към родовата кръв, родината и прародината. Тук е мястото да отбележим, че авторката е българка от Бесарабия, вторично присадила своя български корен някъде в началото на 90-те години на миналия век.

Заявеното в стиховете й патриотично чувство не е плакатно декларативно. То е изстрадано. В „Признание”, очаквано, образът на България е в неговите географски и исторически измерения.

Долавя се нещо далчевско в изповяданата обич към прародината, изповед не фанфарна, а дълбоко интимна. Затова и финалната поанта се възприема с доверие и читателско съпричастие: „В такива мигове не казвам пак,/ че те обичам-/ просто/ завиждам си сама,/ че тук ще си остана/ сега и, моля се,/ отвъд живота.”

Завръщането в прародината си има цена. В едноименното стихотворение лирическата героиня страда от неслучилото се завръщане в родната Бесарабия за гродобера. Творбата раздипля представата за нето със скъпите роднини, с познатите цветове и аромати. Картината е пропита от обич и болка.

Гроздоберът е един от знаците на бесарабската българска менталност, нещо като „осмянката” по Коледа по нашите земи. Твърдя го като преживяла многократно тези Буджашки есени на трудово и духовно опиянение.

Затова разбирам драмата на лирическата героиня, излята в стиховете: „За всичко/ с лихвите съм с/и платила./ Цената е -/ пропуснатият гроздобер.” Да влееш две „обичи” в една е трудно и може би невъзможно.

Стихотворението „Кажи ми, бабо!…” е финално за цикъла и за стихосбирката. То е размисъл за големите неща в живота, каквито са загубата на родината и повторното й откриване в пулсиращата кръв като усещане за родова принадлежност.

С тази творба Райна Манджукова приобщава своя глас към бесарабската българска литература с познатия мотив за вината на предците, напуснали „свидните балкани” (Нико Стоянов).

Героинята на Райна настоятелно пита своята баба за диадемата и наметалото, оставени „в ръцете на тирана” при бягството към новата земя. И осъзнава, че тази е цената да я „има днес”. И благодарна „пред теб да коленича/ от извора ни български да пия.”

В интерпретацията на родовата кръв, „която вените изгаря” има нещо от Багряна. Влияние или естествено пътуване на мотивите, трудно ми е да кажа.

По-важно е, че вплетените в една творба мотиви и от бесарабската литература, и от създадената в метрополията се открива един нов поетически глас, израснал върху най-доброто от българската поезия.

Важен щрих към смисловите акценти на книгата са илюстрациите на художника Александър Телалим, българин, също както и авторката, роден в Бесарабия.

Чистата графична линия следва емоционалните състояния на лирическата героиня, откроявайки особеностите на драматичното като знак на всеки поетически цикъл. По своя художествен начин илюстрациите допринасят за пълноценното читателско възприемане.

Казано обобщено - получила се е много добра симбиоза между поетическо и графично изображение.