ПАК СТАРИЯТ И ТОПЪЛ ДОМ
Из „Талвег” (1973)
ПОДКОВАВАНЕ
НА МЛАДИ КОНЕ
Подгонени коне под облаци и сплетени тополи.
Ковачът с клещите ги чака вън.
Подковите излъскани звънтят и във жарта се гъне
последната подкова за най-буйното жребче -
за необяздения кон.
Подплашените птици търсят в клоните гнездата.
Прозвъннат ли юздите - късите ята
излитат. Настървените коне забиват тежките копита
в постлания с чакъл харман -
и цвилят,
и пръхтят.
Настръхналите гриви греят над опънатите шии.
И косъмът им още млад блести.
Додето буйните коне обуват,
набъбналото слънце зрее…
Отпускат се жестоките юзди.
И капе черна кръв.
Наистина ли лудото препускане за тях привърши?
Хамути нови пред конюшнята висят.
На топла зоб дъхти-
и под сайванта дремят дългите каруци…
А нейде сред полето още цвили
най-младото жребче.
***
Изгубих се в леса, когато
най-силно слънцето блести
и дългото безмълвно лято
с еднообразие гнети.
Но ненадейно пътят секна.
И аз останал сам-самин,
до дънер уморен приседнах,
опит от здравец и пелин.
Пълзеше в шумата влечуго.
и вече тесните гнезда
очакваха отново друго
такова лято. А света
със всичко тука бе наясно -
от листопад към листопад -
безгрижно, пълно и прекрасно
живееше свой кръговрат.
Лъчите падаха по-ниско.
Изправяше се сведен стрък.
В захлас щурче, дошло тъй близко,
придръпваше невидим лък.
Не зная как, но превъзмогнал
умора, грижа, страх и глад,
поех. И пак пред мене много
безкрайни пътища блестят.
ПЛАДНЕ
Дълбаят пясъчното дъно
разпенени водовъртежи.
И бързеят се усмирява
едва при тесните чалани.
Там върху камъните обли
рибарите прогнили мрежи
разплитат. После бавно сядат
с протрити уморени длани…
А по-надолу сред реката
се дави слънцето голямо.
Лъч дебне тинестото дъно
и водни паяци танцуват.
Из кротките подмоли раци
пълзят. Прогнила ланшна слама
засяда в плиткото. Край нея
кресливи бели патки плуват.
Горещина… Едва прелита
в небето сплашената птица.
От ниския баир се свлича
чердата тромава и морна.
И хлипа зад канала плитък
прегърбената воденица.
По пладне. В жегата. Когато
не мога всичко да запомня…
ТУХЛАРИ
След обедния сън тухлари
омесват втасалата глина.
И гаснат късите цигари
под вадички от жарка пот.
Във ямата лъщи лопата
до кош със жилава мекина.
Калъпи съхнат на тревата
под ниския опален свод.
Димът нагоре се извива.
И тухлите червени стинат.
Под крушата - прогнила, крива,
лъщи бъчонката с вода.
Додето мръкне… А тогава
на гладко кастрена върлина
фенерът кротко заблестява
като вечерница - звезда.
И в мрака топъл, гъст и черен,
насядали върху тревата,
във кръг тухларите вечерят -
и залъкът е мълчалив.
И се поспира край върбите
зад близкия завой реката -
над нея плитките си сресва
без гребен месецът игрив.
Спокойно е, спокойно вече.
Тухларите през здрача летен
прибират се. Във тази вечер
изпрани ризите блестят.
И, гледам, трайно във очите
изгряват и щастливо светят
червени зидове, които
се вдигат до лоза и цвят.
***
Пак старият и топъл дом, от който
не си отиват мислите. От който
позната глъчка се пилей из двора
и гълъби се любят на стобора.
Тук тишината моя е, когато
цъфти шибоят кичест и когато
вън зреят вече ябълките ранни
и до земята виснат крехки грани.
Пътувах аз полъган, ала вече
сърцето се огледа трезво. Вече
случайни пориви, случайни срещи
и купени уж нужни, скъпи вещи
тук нямат никаква цена. Тук нямат -
до одъра, сред пруста. Вече няма
илюзии и пориви напразни,
непреживени страсти и съблазни.
Аз, който помня всичко тук и който
намерих всичко, знам, че този, който
пое оттук, сега лекува рана -
обезверен, безсилен, сам останал.
Самин… изгубен сред света. Защото
човек от корен тръгва. И защото
човек, презрял страстта към разни вещи,
живее в мен, във теб, във всяко нещо.
МЛАДО ВИНО
Мъх по дюлите, прах по едри търкулнати дини.
Сладостта на мътна и гъста шира се лепи
по ведра и казани.
И под облаци близки и сини
младото вино кипи.
Дъх стипчив и дълбок над бъчвите ляга.
Лудо вино ще скъса обръча
от усукан млад дрян.
Цяла нощ… Цяла нощ… Изгревът пак се протяга
на хълма опрян.
Няма сън… Във безсънната нощ разговарят,
докрай откровени,
поглед трезв, сърце и ръка.
Галопират пияни коне във чобури стари.
Ври
червена река!
НОЩЯ ОТВЪН
ПРЕД КРЪЧМАТА
ПРЕЗ ЛЯТОТО
Отдавна спят жените сладко.
Под тях узрял пелин ухае.
Но колко тази нощ е кратка,
мъжете само тука знаят.
Сред глъчка дълга, неразбрана,
додето някой сяда, става,
глави, замаяни, пияни,
от нови мисли натежават.
То беше лято… Дъх на жито
кръвта изтласква от сърцето,
додето стреснати петлите
кълват звездите по небето.
Додето се събуждат топли
жените в тънките постели.
И слънцето по хълма тропа
през облаците бавни, бели.
Тогаз денят се втурва весел
над къра и над пущинака.
И с ранни пътници понесен,
към Търново изчезва влака.
И мътните глави се вдигат
към ясното небе, където
прелита сънена авлига,
подгонена откъм полето.
И всеки своя път поема
и се изгубва сред простора…
Премина жътвеното време -
пиянството на тези хора.
ДОДЕТО ЗЪРНОТО ВЪРВИ…
Под лампичката, най-отгоре, над зиналия барабан
от тежки снопи се задъхвам.
И няма кой да ме смени.
Вършитбен прах се сипе, пари над свечерения харман
чак до стърнището. Все викат:
„Храни вършачката, храни!”
По мръкнало мирише тежко на хляб.
Мирише на петрол.
И все по-топло, топло става, додето зърното върви,
додето машинистът дреме във близкия прохладен дол.
И ме опива дъх на плява, на сладки билки и треви.
Не сън, а този сладък мирис по клепките ми се лепи.
Зорницата зад хълма мина -
след час съвсем ще прегори.
Копните гръб опъват вече. И зърното в чували спи -
сънува угари и нощви, и нашите ръце добри.
Не мога с нищо да залъжа сърцето си
във този миг…
Развиделява се и пари последен летен звездопад.
През моите ръце минава -
безкраен, вечен и велик -
животът, тук от зърно почнал
съдбовния си кръговрат.
МЕЛНИЦА
В ПЛАНИНАТА
…И в блъскането обичайно
дъхти отвред на младо жито.
Спокоен, само мелничарят
брашната бели дълго смита.
Край него се тълпят мливари,
загърнати във шуби къси.
Сърцето дълго разговаря
и дълго свойта песен търси.
Ала ломотенето равно
подгонва гълъбите бели -
привикнали с шума отдавна,
но пак навънка отлетели.
Брашнени облаци се връщат
над склона и над махалите.
Миришат кацналите къщи
на прясна пресенчана пита.
ТОВАРНИ ВЛАКОВЕ’ 43
Вагони свински, конски и открити -
броях до сто и повече… А дим
кълбеше се, опърляше тревите,
загнездваше се в моите гърди.
Дочувах дълго аз коне да цвилят,
волове кривороги да мучат
по триста във вагон и да умират
по глухи линии свине от глад.
И виждах - между релсите блестяха
изтекли топли житени зърна.
Една пещ хляб - си казвах. Толкоз бяха.
Тогаз пресметнах всичко във храна.
Защото в къщи крайщникът от вчера
така стоеше - сух, горчив и як.
И крушите, дозрели във панера,
пресядаха… Доде се върне пак
баща ми от града… Хляб клисав, типов
да сложи върху масата пред мен.
Товарни влакове
в гръдта ми още хрипат.
А оттогава - мина век, не ден.
В НЯКОЯ ДЪЛГА НЕДЕЛЯ
Мъжете перат зад фургоните във долчинката.
Отгоре, залепнало, слънцето яко припича.
Горите преплитат върхари и съхне тревата.
Край облите камъни ручей задъхано тича.
Мъжете перат. И потта от лицата се стича.
Завира под дланите мъжки в легена водата.
И тъмните опнати плешки така ми приличат
на тъпия лъснал се гръб на билата.
Мъжете перат. А в очите им облаче спира.
По скулите суче въженце изпъкнала вена.
Навъсени, после протритите ризи простират
на някоя близка, на някоя топла морена.
По тясната просека съхнат ели повалени.
И облак над пустата сонда разнищва къделя.
Мъжете мълчат… Над прането в легена…
Веднъж в месеца… В някоя дълга неделя.
СОЛ
Мините едва издишват скъдния и тежък въздух -
в шахтите се рони каменната сол.
По безкръвните дървета и треви звънтят висулки -
съхнат корени и хора.
Безвъзвратно съхнат те.
Тук живота и смъртта във всяка клетка ще откриеш.
Гледам старите солари - белите коси,
белите ръце, челата, възлестите бели вени -
всеки ден солта оставя бяла власт.
Гърчи се полето бяло в дългата гореща вечер -
топла сол попива във пръстта.
И безименни звездите по кристалчетата светят.
Хълмите пламтят смалени всяка нощ.
Знам - солта не се заплаща даже и със чисто злато.
Ще умре земята, ако няма сол.
Всеки ден на свойта маса заедно с водата, с хляба
слагам щипка суха, сладка сол.
ДИНИ
По пръкналите вредом дини
отърква слънцето брада.
Зелени сплетени малини
изсмукват яростно пръстта.
Ръцете, от надежда сгряни,
очакват да се разплатят.
И във добрите яки длани
от зрелост дините пращят.
Ала преди това окото
разгръща всякое листо.
И отдалеко, отвисоко
прониква на дълбоко то.
Чак до червена като вино
засищаща сърцевина…
Додето от набрани дини
израсне цяла планина.
Додето, взела нож, ръката -
съзнала своите права -
разкрие зрелост на земята
пред всички твои сетива.
ЛОЗАРЯТ В ЕСЕНТА
Лозарят коленичи до лозата. Поизпрашена
от гроздов мъх, прищраква
ножицата във ръцете му.
Отрязаната пръчка клюмва. Птиците изплашени
отлитат към небето.
Сланата лепне по безкръвните листа. И мека
земята се огъва под всяка крачка на лозаря.
Сълзят обречените пъпки. И една сълза полека
върху брадата рижа доизгаря.
Окъсани от ветрове, над ридовете облаците стинат.
Оса залутана бръмчи във тишината мокра, сива.
А той пристъпя тих -
отгдето е преминал,
към здрава пъпка сокът на земята ни отива.
БЕЗЛЮДНА СОНДА
Изстива слънцето все по-далече,
капнало на хоризонта.
Посечени мешови припеци угасват над дола голям.
Във ниското клечи една забравена безлюдна сонда
И поизпрашеният стар пчелин заспива - вече ням.
Прибират се по изподрани пътища смълчани хора.
На ритлата до празен бъкел се люлей
повиснала торба.
Ята от черни врани
с грак изчезват нейде сред простора.
Потапя във реката клони изкорубена върба.
Затихва кърището. И небето висва. Пак баща ми
два гвоздея с теслата щърба
по портичката стреснато кове.
От ниския пещник дъхът на пресенчана пита мами
и не пресъхват във олука непрестанни дъждове.
И слънцето пропадна някъде зад хоризонта.
По голите тополи пада рехава слана.
Клечи до стария пчелин
обезлюдената отдавна сонда.
А дланите попукани почиват върху колена.
***
От толкоз дни една и съща гледка -
ливадите ограпени, пустеещите сечища, полето…
Небето се продъни
и реката се разля
в изпитото от жегата корито.
Сланите паднаха…
Но може би под стряхата ми още
за ден, за два
ще се попощят бързащите птици.
И хризантемите за месец-два пред къщи
ще клюмат белите си рошави глави,
додето
пак изляза вън -
в дебелото палто,
със шал загърнат…
Във края на безкрайната дъждовна есен…
Когато идва зимата -
студена,
безразлична…
БРУЛЕНЕ НА ОРЕХИ
По надвисналите клони
яки прътове свистят -
над земята дъжд се рони,
зъл и едър като град.
Над пътеки и над чуки,
над огради и врати
чука по земята, чука -
незаглъхващо ехти.
В този бесен, многолюден,
яростен двубой и аз
махам прът, макар и трудно,
подчинен на обща страст.
Орехите без пощада
смилат сухите треви…
Костеливи мисли падат
върху нашите глави.
***
Догаря тънка смрадликова свещ.
Горчива круша под листата гние.
Зад тежък облак слънцето се крие.
Тополов път редее до Тръмбеш.
Набъбнала от есенната киша,
реката свлича пясъчния бряг.
И под прелитащия късен грак
земята все така спокойно диша.
Пръстта усеща идещата зима
под сянката на сетните ята.
Макар полъгана от сухите цветя,
все още отзивчивост в нея има.
Но знам - и този път ще се спаси.
Прииждат студове. И вятър снежен
последна смрадликова свещ гаси,
но тя разцъфва в погледа ми нежен.
