Христо Черняев

Когато четеш стиховете на Тодор Копаранов, имаш чувството, че те като полъх се излъчват от един светъл момък, целия струна, възторгнат и омаян от пъстротата и мекотата на Дунавската равнина - там някъде между зелените върби и ракити, дето в остри завои тихо шумоли река Янтра.

В тях се усещат упойващият мирис на цъфнали липи, жужъкът на медоносни пчели, кротостта на мравката в пожънатите ниви…

Усеща се святото смирение на човешката душа пред величието на българската земя, в която кълни, зрее и се размножава коренът на живота, а над него небето е раздвижено от волните криле на птиците.

Оттам идва и обяснението за трепетната същност на поета, раснал там и закърмен с непреходната поезия на хлебородната равнина.

Тодор Копаронов е автор на лиричните книги „Недосънуван свят”, „Зимна близост”, „Талвег”, „Молитвеник”, „Покрив”, „Поднебие”, „Кошер”, „Ще вървиш ли със мене до каря” и „Баща ми вади мед”.

Помня го още преди да издаде първата си стихосбирка, когато през 60-те години на миналия век донесе в редакцията на в. „Пулс” кратката си поема „Баща ми вади мед” за участие в литературния конкурс на вестника. Председател на журито бе поетът Атанас Смирнов, на когото занесох конкурсните материали в град Дряново.

Цялото жури единодушно реши да се даде награда на поемата „БАЩА МИ ВАДИ МЕД” от Тодор Копаранов. Тя ни въздействаше със свежата си колоритност и с тихата си земна мъдрост се запомни от моето поколение.

Защото пред нас се беше появил даровит млад поет, искрените стихове на когото бяха нашепнати от древната и вечно млада равнина, където е роден. Тази кратка поема сетне се появяваше в лиричните книги на поета, както и в последната му стихосбирка, озаглавена „Баща ми вади мед”.

Аз я получих наскоро, кориците й са медножълтеникави, но трябва да кажа, е овен интересните стихове тя е изпъстрена и от великолепните акварели на същия този Тодор Копаранов.

След чудесната снимка на баща му се редуват през няколко страници акварели със следните текстове: „Роящо се цъфнало дърво край пълноводната Янтра”, „Пчелното пасище край родното ми село Раданово”, „Еленджика. Липовата гора”, „Пчелина под новото село”, „Върби”, „Ливадите с цъфнали дървета”. Защо ги споменавам? Защото от акварелите извира поезията, която авторът е вливал в стихотворните си творби.

И затова пейзажната нежност е характерна за поетическото творчество на Тодор Копаранов. Това е негова отличителна черта, нещо, което е валидно и сега, след навършването му на седемдесет години.

В предговора си км книгата писателят Тихомир Йорданов казва: „Най-високото качество за всяко творчество е искреността”. Абсолютно вярно. Творчеството на Тодор Копаронов е лишено от всякакъв фалш; то е искрено, топло и светло:

Нещо хубаво с мен ако става -
знам,
баща ми пак вади мед.
Или:
Зажеглен в спомените, сещам -
земята кръв да ме прелива.
А върху скрина свети дюля и целият ме осветява.

Уж спокойно, но трогателно е стихотворението „Валя, гърмя и пак валя…”, което завършва така:

Цъфтя липа и прецъфтява лайка.
кръжи високо щъркел. Сетне вик
на болка и на радост - само миг
се чу… И ето: млада, силна майка
до свойта гръд положи малък мъж.
И цялата природа бдя над нея:
ведно и слънцето високо грея,
и дъжд валя - спокоен топъл дъжд.

И ето - не мога да не цитирам следното стихотворение:

Дъхав ливадов свят
мащерка, детелина…
Пълзи по тревата ранният хлад.
Цветята разпукнати стинат…

Чувам вървежа на мравуняк стар,
слягането на откос билков.
С остра вила един колар
далечен облак далече тика.

А копните, насядали в кръг,
се стопяват под росата.
Едно момиче, захапало стрък,
нагазва несмело в реката…

Във дълбокото - скрито едвам
то навлиза в порив тръпен.
Природата и аз дълго там
неми гледаме как се къпе!…

Само човекът, раснал, дишал и опиянен от равнината, цени дъждовната капка, която в стиховете на Тодор Копаронов „грей като звезда”. Той е радостен, когато „рони прах липата”, когато небето „е чисто след дъжда”. Той благоговее пред благодатния тих труд на пчелите, на които „езикът им е Божи - много стар!…”

Човекът от полето, какъвто в случая е самият Тодор Копаронов, освен природата около себе си силно обича и е привързан към своите близки:

Какво така те осветява,
че дълго светиш във очите
на двете ни деца немирни,
населили света край мен?…

И цялата му книга „Ще вървиш ли със мене до края” е посветена на семейството. Като по закон Божи и като неотменима привързаност е съдбата на поетовата съпруга:

Която и накрай света,
през тръни и цветя
би с мен вървяла до смъртта!
Да ме оплаче тя.

За нея, верен на пословичната българска традиция, той ще сподели:

Аз сънувам все още жената -
тази спяща до мене жена…

Като ореол витае над стиховете на Тодор Копаранов древното целомъдрие на българина, както и крепящият го дух в радости и скърби. Това най-вече излъчват едни от най-хубавите му творби: „Баща ми вади мед”, „Тодоровден”, „Жар… Играе маранята…”, „Самотна кукувица ни закука…”, „Аз глас дочух”, „Припламне слънце” (посветено на Димитър Горсов), „До своите жени покорни…”, „Възкресявам живота къс на баща си”, „За всичко медоносно по земята”, „Преситен със жужене е простора…” (посветено на Матей Шопкин), „Дъхав ливадов свят…”, „Боже мой…”, „Морето бурно…”, „След жаждата…”, „Забравени в нощта…”, „В Несебър”, „Чаша липов чай”, „Младо вино”, „Както безмълвно говоря със хляба…” (посветено на Генчо Арабаджиев), „Присаждаше дръвче човека…”, „Вече се прощавам със земята…”

Дори самите наименования на творбите недвусмислено говорят за авторовата отдаденост на благословената равнина. И сякаш точно това е изразено на последната корица на книгата му с избрани стихотворения - „Кошер”.

Над земята полягаше мека
тънка топла мъгла. Светъл дъжд
бе окъпал света… И додето
поглед стига - градини във цвят
и жита, пребрадили полето,
и треви, дето силно дъхтят…
Ти отгатваш - човек е оставил
тук най-трайните свои следи….
Намери го! Каквото е правил
научи да го правиш и ти!
И додето на топлата, мека
пръст присяда,
скръстил ръце -
целуни ръка на човека!…
Направи го от цяло сърце!

Както го е направил лирикът Тодор Копаранов.