Христо Черняев

Когато едно творчество е истинско и голямо, колкото и както и да се обяснява, то не може да влезе цялостно, тъй да се каже в мерките и в теглилките на ценителите. Така е и с огромния потенциал на Атанас Далчевото поетическо и есеистическо творчество. В случая пред нас се възправя един особен литературен феномен, който с въздействието си сякаш ни облъчва без остатък. Именно в това е неговата сила и по-точно неговата магия, която не се побира в калъпи или дефиниции. Все едно, минавайки през пролетен бушуващ от хлорофила лес, от което се чувстваш ведър и подмладен, да търсиш точното негово обяснение. Ами че няма да го намериш. Какво повече от това, че лесът е прелял у тебе от природната си сила, от пролетното си буйство.
…С поезията на Атанас Далчев се срещнах за пръв път през 1948 г. Това беше в Русе, когато се сдобих с неговата четвърта стихосбирка „Ангелът на Шартър”, издание на книгоиздателство „Христо Г. Данов”, отпечатана през 1943 г. Корицата й е бяло-матова и там вдясно отгоре до долу е изобразен кротък ефирен ангел от художника Борис Ангелушев. Цената на книгата бе тогавашни 60 лева. Няма да казвам каква радост, какво щастие ми донесе тя! С какъв трепет четях и се опивах от стихотворенията в петте й цикъла „Прозорец”, „Пръстен”, „Съдба”, „Париж” и „Ангелът на Шартър”! Те ме омагьосваха и цял запленен, имах чувството, че стоя в подножието на световно чудо. И за себе си вече знаех: това е един от големите български поети, който много точно казва: „Жънеш тежки посеви от мисли/ и следиш как думите растат.”
„Ангелът на Шартър” ми откри едни от най-съвършените образи на голямата поезия, примесена със своеобразна хуманистична философия. Човешките зими отминаха или идеха, но и в двата случая белият сняг „жестоки, ще го стъпкат със обувките си/ стражарите и проститутките…” и „Бял сняг ще има само във градините,/ където са играели деца.” В тази поезия пътуваха бавно натоварените с еднообразния живот стари коли:

„Стари груби коли сред полята,
ето ви по безкрайния път.
Като спиците на колелата ви
едносъщите дни се въртят.”
В тази магическа поезия:

„Някой с шъпи пшенични зърна хвърля шумно на покрива,
изгладнели петли се нахвърлят и лудо кълват:
по мъхнатите криви стрехи и по тъмните дворове
бие шумно и трака разсипан във мрака дъждът.”

Там някъде се мярка „на вратата листът със словата: „Стопанинът замина за Америка”. И в една стара изоставена къща поетът се прибира вечер по тъмно за да сподели с бележника си: „и за да виждам ясно сънищата, аз лягах си със очила.” С посивяла коса „от мъката и старостта/ и от праха на библиотеките”, той ще запази завинаги младия си дух и поглед и ще изпее онова, бих го нарекъл, брилянтно стихотворение - „Любов”.

Над старото тържище ален
бе залезът като домат
и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,

която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ…
да би му станала невеста…
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетнята черта.

Прозрял, че “вечно и свето е само мъртвото,/ живото живее в грях”, в стихотворението „Вечер” поетът с дълбока въздишка възкликва:

Защо не можем наведнъж да бъдем
и тук, и там - навсякъде, където
могъщо и безкрайно бий животът?
Ний непрестанно мрем и бавно чезнем
веднъж от туй место, подир от друго,
докле изчезнем най-подир съвсем.

И със съпричастие разбираме, че той ни покорява с трезвия си оптимизъм, че той е жива брънка от живота, все едно в Париж или Неапол, или в родния край.
Поезията на Атанас Далчев е с високосни измерения. Там всичко е някак едро. Там всичко е значимо. Имам чувството, че в неговото немноготомно творчество е казано в едър план сякаш почти всичко за онова време. Рядко има поет, който да не е писал за Родината, но сред безбройните стихотворения остава и се помни неговото христоматийно „Към родината”, писано през последните му години. То повече от всякога днес звучи съкровено:

страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.

В поезията си Атанас Далчев по особено оригинален начин тълкува света, явленията и нещата, до които се докосва. Там има трепетна радост от живота и благоговение пред Божиите дарове на природата. И, ако мога така да се изразя, тази поезия е проста в своята сложна проблематика, каквото е и времето.
…Атанас Далчев видях за пръв път през 1952 г. в редакцията на юношеското списание „Пламъче”, където той беше редактор. Още щом ме запозна с него, изненадващо възкликнах: „Ами аз зная наизуст всичко от „Ангелът на Шартър”! Далчев впери заинтересувано очите си към мене, които пъстрееха с топлота и светлина зад многодиоптровите му очила. Попита ме къде съм сега и какво пиша. Кратката ни раздумка някак ме въодушеви. Той и Муратов ме изпратиха с благи думи, като ми поръчаха непременно да им занеса цикъл стихове за списанието и по-често да наминавам.
…Бай Атанас (така го наричахме) не дружеше с много хора. И не с всекиго си имаше приказката. Понякога с него тръгвахме от редакцията и обикаляхме бавно някои от по-тихите улици около „Солунска”, където живееше. Или отивахме в Борисовата градина; там той буквално си почиваше от дневната работа и от безбройните проблеми. Не беше много разговорлив, но залезните вечери го отпускаха и повечето говореше той. Неведнъж ми е казвал наизуст в оригинал стихове от големите френски поети, творчеството на които познаваше много добре. Той вървеше бавно и така можехме да се разхождаме с часове.
Далчев притежаваше рядко жизнелюбие. Често споделяше с мен мнението си за публикувани в печата творби от редица наши поети. Дали вървяхме по улиците или за градината, все едно, лицето му не се променяше, беше еднакво винаги, уж неприсъстващо, а всъщност изцяло потопено в градската атмосфера и във всичко наоколо. В израза му нямаше любопитство, беше със спокоен и непринуден израз с някаква божествена простота, сякаш се движеше под крилото на ангел небесен. Вървежът му бе кротък, погледът - хрисим. Движейки се, споделяйки нещо, имаше навика да поспира сред път и да обяснява, също без да бърза. При него сякаш всичко беше така: бавно, но стабилно вървеше, бавно, но с осенена дълбина създаваше творбите си и бавно, но неизменно във времето те заемаха законното си място в читателското съзнание, за да останат там завинаги. Бай Атанас имаше благ характер, но бе твърд, непоколебим и непрекосновен, когато защитаваше принципни свои възгледи. Зиме той носеше тежък стар балтон и на главата му бе кацнало синьо френско кепе.
Атанас Далчев и преведоха от испански, френски и руски едни от най-видните творци на тези литератури, предимно поети. В спомените на моето поколение те и двамата стоят седнали един до друг в почти църковната тишина на редакцията, надвесени над книга от някой чуждестранен автор. И досега, щом се унеса над техен превод, просто бивам удивен от оригиналната му наситеност. Там непременно откривам нещо съществено от тях, от техния стил и образност. Дори, струва ми се, че понякога техните преводи придобиваха по-силно звучение и плътност, отколкото в оригинала си…
…Родил се в Солун, край Егея, живял в Цариград и Дедеагач, по-сетне бежанец в София, закърмен силно с родословната си българска закваска, съпреживял други ширини - Париж, Тулуза, Лондон, Генуа, Неапол и т.н., Атанас Далчев милееше за Отечеството си, в което бе донесъл полъха на другоземните си скиталчества. След дълго прекъсване, през шестдесетте години и по-сетне на миналия век той създаде редица нови поетически творби, които съвпаднаха с благодатното признание на цялостното му творчество. Големият поет разшири и обогати лиричния си спектър със стихотворения като „Към родината”, „Среща на гарата”, Нейде в Русия”, „Александър Невски” в мъгла” и др. По него време той ми е казвал: „От съюза Пенчо Данчев няколко пъти ми се обажда и ме кани да пътуваме някъде в Европа. Отказах. Вече на тая възраст не ми е до пътуване. Когато можех, никой не ме търсеше.” Казваше го с дълбока затаена болка.
По същото време той публикува и ненадминатите си фрагменти, в които всъщност са утаени и се оглеждат моменти от житейската му биография. Фрагментите му са създавани в различно време - през 1939-1943 г., през 1945-1946 г. и най-вече през шестдесетте години на миналия век. Помня как ме заведе в жилището си, което е близо до бившата дългогодишна сграда на Съюза на българските писатели. Но какво жилище беше то? От бомбардировките през Втората световна война бе останала на ъгъла на „Солунска” и „Ангел Кънчев” една четири-пет етажна полупостройка, не сива, а черноовъглена от англо-американските бомби, с потрошени стъкла и с увиснали, едва крепящи се балкони, някак озъбена с пробитите си стени. По стълбището вървяхме внимателно, сякаш да не предизвикаме срутване, качихме се, мисля, на последния етаж и бай Атанас ме въведе в кухнята. Голяма част от тавана липсваше. Над нас зееше назъбен отвор и се виждаше небето. Скромна градска кухня и всичко в нея бе съобразено с почти открития таван. В единия ъгъл беше масата, край която седнахме. Далчев събра в шепа трохите от нея и ги хвърли през прозореца на птиците. Извади един бележник и почна да ми чете новонаписани фрагменти. Някои от тях бяха населени с обстановката, в която живееше и твореше големият писател. По неповторим начин точно нея визира той във фрагмента си „1944 година”.
врати, които се разтварят над пропаст;
повиснали върху голите самотни стени балкони, които сега могат да бъдат навестявани само от птиците и ангелите;
къщи, в които собствениците влизат през покрива като разбойници;
прозорци, в които отвътре гледа небето;
етажи, където се качват с подвижни дървени стълби като на някое дърво;
зимници, изпълнени със сняг.
А във фрагмента „Писателят” Далчев пише:
Той живее със семейството си, което брои шест души, в една стая и кухня и за неговото писателство няма място. Вечер чака децата да легнат, да се прибере жена му и тогава отива да работи в кухнята. Запалва лампата, очиства с ръка масата от трохите, слага листа и мастилото и сяда да пише. Разбудени от светлината, мухите хвърчат сърдито наоколо. Над главата му се кръстосват въжетата от прането; сенките им висят по стените прекомерно надебелени и по тях лазят някакви грамадни насекоми. Но той не ги забелязва. Втренчени в бялата пустота на листа, очите му ловят други видения.
В тази уникална кухня-храм на поетическия дух седях срещу нейния стопанин и внимателно слушах това, което ми четеше. Вълнуваше се, това долавях дори от тихия му глас. И ми ставаше страшно неловко, когато той - големият писател, питаше мен - младока за великолепните си фрагменти: „Как ти се струват?” А аз седях занемял, с пресъхнала отворена уста, опит от глъбината на това, което четеше той. Нямах сили да намеря точната дума за чутото. Наистина, много неудобно се чувствах, защото каквото и да кажех, то щеше да прозвучи бледо. А Далчев, с присъщата му скромност, питаше и се съмняваше в написаното. Но той усещаше, че съм възхитен и погълнат от това, което ми четеше от бележника си… Тогава чух и онези кратки, но възвишени фрагменти от цикъла „Малка цариградска мозайка”: „Морето”, „Мостът”, „Островите”, „Гробището на Скутари”, „Хилядо и един стълб”, „Фенерът”…
И една подробност: когато тръгнахме да излезем от жилището му, Далчев превъртя ключа на вратата, но ме помоли: „Виж дали съм заключил”. Което и направих, за да бъде спокоен.
…Някъде през седемдесетте години на миналия век трябваше да си узаконя псевдонима в съда и за свидетел поканих Атанас Далчев. Той ми посочи за адвокат своя приятел Борис Аврамов, на когото бе посветил стихотворението си „Задните дворове”. Тук искам да спомена, че Борис Аврамов бе не само от най-известните адвокати, но и човек с голяма култура, който следеше всичко ново в литературата. Гостувал съм му вкъщи и съм бивал удивен от грамадната ум библиотека, заела всички стени на стаите му с множество книги с автографи. Той имаше книги с автограф и от Иван Вазов, когото е познавал… Та ние тримата поехме за Съдебната палата, скулптурните изваяния на която са от Любомир Далчев, брат на бай Атанас. Залата, където влязохме, бе пълна с хора, които имаха разни съдебни дела, а също и с любопитни слушатели. Като ни викнаха, трудно си проправяхме пътека сред навалицата. Застанахме пред тричленния съдебен състав, председател на който беше една сурова на вид жена с металически глас. Помня, че мен нищо не ме питаха. Пръв говори Борис Аврамов, като изложи мотивите за псевдонима ми. След това се обърнаха към Атанас Далчев. Неговият аргументиран отговор беше, че откакто ме познава, все съм се казвал Христо Черняев. Като говореше, той по навик плавно ръкомахаше. Председателката го смъмри строго: „Не ръкомахайте!” Както беше прав, бай Атанас като че се видя в чудо. В този миг той сякаш не знаеше къде да сложи ръцете си и ги пъхна в джобовете на балтона си. Председателката му направи нова забележка: „Извадете ръцете от джобовете си! Стоите пред съдебен орган.” И това, стори ме се, че някак го сломи. На излизане от Съдебната палата той само рече: „Никога вече няма да стъпя тук.” Той имаше наранима душа. Беше ми безкрайно мъчно… Разбира се, аз узаконих псевдонима си, за което през целия си живот съм благодарен на Атанас Далчев и Борис Аврамов.
…Няма да забравя и летуването ни едно лято на морето. Бяхме в творческия дом на СБП край Варна, за който той споделяше: „Тази сграда е строена по проект на брат ми Борис - архитект. Но досега нито един път не е летувал в нея.” Него лято бай Атанас, макар и нередовно, идваше преди обед на плажа. Тогава ми правеше впечатление, че макар и към седемдесетте, както биваше по плувки, личеше, че е доста запазен и изглеждаше много добре физически. Тялото му излъчваше здравина, кожата му изглеждаше като мраморна, поне така ми се струваше. Той почти не сядаше на пясъка, та ме повикваше и правехме разходки покрай белопенестия бряг. В юлската горещина синьото, свежестта и бризгите на морето някак го възраждаха. Вървяхме бавно по мокрия пясък, често спирахме и той с детински унес се взираше в морската далечина. Тогава ми е споделял, че отскоро гледа френски филми и то с голямо увлечение. Смяташе, че това дето го нямат книгите, го има в хубавите филми. Казваше също, че го сърбят ръцете да напише филмов сценарий: „Такова нещо ми се пише”!
Дали в огледалото на нестихващото море той не виждаше филма на своя живот, или големият магнетичен филм на творчеството си?!
…Сто и десет години ни делят от рождението и повече от 36 години от смъртта на Атанас Далчев - един от най-големите български поети. Населил творбите си с духовни пространства отблизо и далече, той съществено допринесе диапазонът на поезията ни да придобие европейски измерения. Той е един от незаменимите учители на редица следващи поколения лирици. Творчеството му не беше награждавано у нас, но пък то стана най-голямата съвременна литературно-морална награда за българския читател, който е просветлен от силната му магия и от далчевското му очарование.