Румен Стоянов

ТУК

И още: тука, ту, тукана, туканък, туканцък, туканцъка, тукатейка, тукачка, туканачка. Книжовният език допуска заглавния облик и първия от изброените, останалите битуват в поместни говори. Но съвкупността от приведените думи онагледява невероятната леснина, с която образуваме производни разновидности. Впечатляваща сгода, както и множество други присъщности на изключително богата изказност, които въобще не  забелязваме, камо ли ценим. А те представляват съставящи части на изумителното ни словно преизобилие. Употребяваме само тук и тука, но е редно, хубаво поне да знаем съществуването на осемте пренебрегвани, включително и това, че петте последни са на всичко отгоре умалителни. Прехласнати едва ли не до световъртеж да ахкаме, ехкаме, ихкаме, охкаме, ухкаме, ъхкаме* по висши науки от порядъка на семантика, семио(х)тика, текстология, сексология и прочия, комай не дозабелязваме какви буквени диаманти, бисери изпонасътворили са ни люде безименни. Нихилистично/мазохистично предразположени да омаловажаваме своенашето, значи себе си, я понечи, любомъдрий, да намериш в чужд език, който владееш отлично, даже много добре, седем разновидности на въпросната изходна съответка. Фрустрация, сиреч покруса, май те сдруса.

Нали сторих горното уми(ш)ление, притурям и то безплатно, кратък додатък с подигравчийски моици: тукашняк, тукашняци, тукашнячка, туашнячки, тукашняче, тукашнячета, тукашнящина, тукашнящини, тукашняшки,** явно препращащи към туземец и чеда му буквени.

Подобен случай виждаме с ахкам, ехкам, ихкам, охкам, ухкам, ъхкам. Равнозначия, еднозначия, синоними де, на пръв поглед, ако той е, примерно, 1,25%, вече долавяме разлики, явни в смислообкръжение. „Речник на българския език” (БАН) не включва ехкам, предполагам също и ухкам, ъхкам, но съответните томове още не са излезли, тоже не ги обяснява прелюбезний Гугълчо, та може би ехкам, ухкам, ъхкам (произнасям съответните възклицания) съм аз пръкнал, кой да ми обади. Важно е друго: с възхитителна лекота създаваме думи. Нека я широко прилагаме за наше всеобщо и българолюбиво благо.

————–

*Те го ново ядро.

**Е па друго ядро.

——————————

ПАРА И ПРОСТ

Собствено казано, думата е парапет, а следващата простор. Из поместни говори съществува напълно точна съответка на първата и то с двойното преимущество, че всекиму е понятна и няма дори малейш допир с инородката: пазия. Естествено, гушнахме, възлюбихме чжденката. „Речник на българския език” (Институт за български език) включва простиp, но ето как: „Диал. Приспособление за простиране на изпрани дрехи; простор (в 7 значение).” Защо не я възприемем, щом явно е по-уместна, толкова ли е трудно бе? Въпреки явните и безспорни предимства на пазия и простир, ИБЕ предпочита равностойните им вносотии, нещо повече и по-лошо: пряко съдейства да бъдат наложени в езика ни. С тая двуразова простъпка учреждението крещящо потвърждава и за безчетен път онагледява, че неудържимо коленопреклонничи, раболепничи пред буквопостроения, чието единствено превъзходство над своенашите е чужбинщина. Подобни случаи виждаме с хиляди, зер ИБЕ въобще не си поставя благородната цел да пази езика нам насущний от навляци, променящи неговия речников състав, тоест нас, явление особено скоротечно подир славния и героичен 10-и, кога демократясахме, па и отгоре.

Изставяйки - съзнателно - говора ни мил съвсем беззащитен пред неудържимо хлуещия порой чуждици излишн?ци, Институтът очевадно петни своето име „Професор Любомир Андрейчин”, тъй като ученият мъж искрено и неотстъпно държеше на родната езикочистота, ибо пишеше върху нейни въпроси. Както неудържимо вървят нещата, дали ще дочакаме преименоването Институт за полубългарски език, че да отговаря на действителността? Или англобългарски? Да не би пък Институт против български език, и от трите злочестини Бог да ни пази? А езика нека го пази непрестанно всеки българин - без да чака (от умрял писмо) учрежденски мерки, па теглилки - в личното си боравене с речта нам насущна.

Запитванка с пределно понижена трудност: драги институтки, институтци, мшгар с ненарушимото си (клетвено подложено?) мълчание способствате за правилното развитие на езика свещен, за съхраняване, до колкото е възможно, българския му съкровен живец? Ако да, оповестете го пълногласно, посочвайки ни как го вършите, ако не, обосновете защо е изоставен на самотек, я какъв обществен вой, искрена възмута се вдига ради сритано улично коте, очуквано жълто паве, а досежно езика никой слово не отронва, да бяхте свикали поне за пред очи една единствена едничка едночка маса, кръгла, овална, орална, че била дори продълговата, четвъртита, и да обсъдим* каквo става c езика ни, какъв ще го завещаем на потомци, можем ли задружно да посторим нещо, какво, че да ограничим пораженията. Извод неизбежим, необорим: в демокретенясалата стойностна таблица (еврогейски без/ценности?) на управленската върхушка и ИБЕ самотно псе и потрошено паве стоят несъизмеримо по-високо от някакъв си български език, яли го вълци, чакали.

Библията едва ли всички сте я чели, та припомням, че кога ученици питали Христа Иисуса как да познаят кой какъв е сред човеците, Божият Син отвръща: „по плодовете им ще ги познаете” (Матей 7:16), сиреч по делата и нали безмълвието/безделието е тоже деяние, по него съдим какви сте вие.

———

*На противобългарски, от вас тихом поощряван, дебатирам, дискутирам.

——————————

ЗА ГЕРДАНЧЕТО И КОЛАНЧЕТО

Чета народни песни. Ерген поднася на мома коланче или герданче, та да спечели сърцето й, она му радостно благодари. Аз пък се замислям досежно техните парични стойности: нищо и половина в сравнение с цените на даровете, които днеска получаваме и даваме в такива положения. Те онагледяват грамадните разлики спрямо предшествениците ни при изразяване чувства: кому би хрумнало сега да ги изкаже с такива нищожни, абе жалки предметчета и да разчита на благосклонност? Но едновременно, ради  всячески натрапваната и обсебваща потребителщина, сочат колко силно желаем дарения скъпи, втълпяват ни се и навикнахме чрез тях да измерваме ужким съкровености, не възприемаме двете скромнейши предметчета като по-скоро символични, макар и веществени.

Сегашните българи трябва поне да знаем как са постъпвали нашите деди, че да спечелят за брак мома и белким станем по-сдържани в щенията си да получаваме кое що, по-скромни, сиреч по-малко алчни. Не би било излишно кога бликне жад любим човек да ни поднесе скъпотия, предвардващо да си речем безмълвно и възпирщо герданчето, коланчето. Запомни, а в изкушение приложи, още по-добре: Боже опази.

——————————

МРЕЖОВИДНО УМИШЛЕНИЙЦЕ

Щом демократясахме, опа, виртулясахме. То ни донесе куп до тогава невиждани, нечувани, невъобразими технически сгоди за междуличностни общувки. Сред них тъй наречените социални мрежи, те върло, чак всевластно-безостатъчно замрежиха нашите, станали тям подопечни бития жития. Тамо се юрна/ширнаха какви ли не словоизлияния, кое през кое по-малограмотни, срам да те хване още от пръв поглед, никак на подирно място сквернотии, псувни, попържни. Те изобилстват в разгънат, отгънат вид. Оказа се, че хартията далеч по не ги допуска в обятията си, вероятно ради наследена многовековна целомъдреност, предшествана още от папируси, пергаменти, но яко подсилена от църковници.

Очевадно: мръснишка дума връз хартия не ще я положиш, но в гейсбука я трясваш като нищо, без да ти мигне окото, не му се твърде или никак замисляш, част от иженарицаемите социални мрежи са безвеществени словесно-отходни места, гдето преизобилстват мръсотийщини всякакви, зер може да ги сипеш, ако искаш, прикрит зад лъжеиме, а бива и тоя труд да си не правиш, карай през просото, виртуалът понася извратенящини словесни повече от лесно, чак охотно, ибо някои особи, смятащи се мъжкаря, тоест непукисти, ръсят, комай сладострастно точейки лиги, цапотийщини, отвратително смърдящи дори в ефира, включая снимки развратни, възхваляващи мъжеложци, женолюбки, детелюбци. По тая неопровержима причина предлагам да въведем понятие разграничително: сексуални мрежи. А и най-вече да се пазим от них.