СВЕТЪТ
СВЕТЪТ
Дори сред много хора аз бях вечно сам.
Дори сред храма на света, където ме донесе
незнаен щъркел, прелетял веднъж насам
и отлетял на юг - щастлив и весел,
живях аз сам. О, свят широк! О, свят голям!
Бях в тебе плач, преливащ се във песен,
бях и от тебе, и от щъркела по-ням,
и от дъжда на моята рождена есен.
След толкова митарства в жертва ще се дам.
Къде ли вятърът като зърно ще ме посее?
И коленичил като грешник най-голям,
ще си отида с моите проклети одисеи,
разбрал: Светът е храм! О, да! Светът е храм,
но този храм е пренаселен с фарисеи.
КРАЯТ НА ВЕЛМОЖИТЕ
И аз видях велможите да си отиват.
Ах, колко жалки бяха те, когато сваляха
от дрехите си сребърните еполети
на слизане от пиедесталите си рухнали.
Величията, омърсили своето величие,
велможите, които никога не бяха притежавали
и капка доблест, мрачно си отиваха
със снети на гърдите глухи шлемове.
Те си отиваха завинаги, завинаги.
Защо им беше нужна временната слава,
която със насилие си бяха извоювали?
Нима за да изпитат болката докрай, когато
деца ще тичат подир тях и весело ще викат:
Велможите са голи! Велможите са голи!
СТАЯ
Къщата е голяма. Ето.
Докъдето ти стигат очите.
Покривът й е небето.
Прозорците й звездите.
Аз съм само една от стаите.
Най-малката стаичка
в къщата на света.
Аз за повече и не мечтая.
Аз за повече и не ламтя.
Нощем,
когато небето е без звезди,
духът ми свети.
Някакви стихчета си реди.
Някакви странни куплети.
Малко фенерче ми е духът.
Лампичка малка.
Пълен с такива
лампички е светът.
Сами сред мрака,
като звездички блестят.
Мяркат се, мяркат.
Мене никой не ме забелязва,
но и аз съм стаичка от света.
Вървя си през него
и той ме радва.
Раз-два. Раз-два. Раз-два.
Докато стигна до пропастта.
Всички стаички като мен под небето
като излязат от къщата на света,
угасват в бездната на отвъдността
Но докато са тук, светят.
ПОД ШАПКА НЕВИДИМКА
Не бях като приятелите мои.
И по-добре. Щях да се слея с тях.
Едни от тях се пишеха герои,
таланти,
ясновидци и пророци корифеи…
Бях
приятел техен периферен.
В театъра на този земен свят
бях зрителят правостоящ
и гледах
цялата човешка менажерия
под
шапката навидимка,
наметнат с непромокаем плащ.
ДУХ
Понякога по стъпките ми лази вятър сух.
Преследва ме. Върви след мен като шпионин.
Фотографира ме от градските балкони…
Невидим е за мен. За него аз съм глух.
Какво? Без дъх оставам някога, но не без дух.
Вървя през времето и времето ме гони.
Вали ме дъжд. Гърми над мен… Сезони!
За зимата най-леките обувки си обух .
По хлъзгавите стръмни пътища като пирони
забивам във леда нозете си. Загубвам слух.
И видимост загубвам в замъглени зони.
Ала намеря ли сред лед и сняг кърпикожух,
навеждам се да го откъсна, дъх като сълза отронил.
Без дъх оставам някога, но никога без дух.
СЪН
Сън е бил, сън е бил тихият двор…
Димчо Дебелянов
Сън е било, сън е било моето идване първо
на света в една нощ между осми и девети ноември.
Всички часовници тази нощ са били неверни.
Сън е бил, сън е бил хълмът с пирамидата дървена,
кацнала горе като космическа птица изгърбена,
през която прозирало небето с обагрени облаци.
Сън са били пещерите, белите камъни, зелените облаци,
сапунените балончета, хвърчилото, което над нас се извива,
Вит, който иде от оня град, в който отиваме,
Тетевен с дъх на симит и всичко, всичко, което…
Сън са били, сън са били моите детски години,
сън е била оная огромна дъговидна зелена верига,
Ждювски кладенец, Сини вир, тракийското минало.
Първа любов. Стихотворение първо. Първа книга.
Всичко, което през моя развихрен живот е минало.
Мама, която чете вестник и ме очаква на прага.
Сън са били, сън най-хубав от всички: Прага
с нейните сто кули, площада, часовника със свойте
дванайсет апостола, Карлови вари със свойте
дванайсет лечебни извора, Рибарица с римския мост
и със своя песенен Вит, със снежния Вежен, който…
Има ли нещо, което да не е било сън бегъл в моя
забързан и кратък живот, който всъщност е толкова дълъг
и толкова неусетен сън. Всичко било е сън. Воят
на вятъра. Поройният дъжд. Посивелият есенен гълъб.
Всичко. Всичко. Аз самият съм бил странен някакъв
сън на природата, сън на живота, сън на мрака,
сън на нощните сови, сън на нощта, сън на света,
който ще си отиде от него като нощна птица без писък,
като дошъл отнякъде изневиделица витски плисък.
ВИКЪТ НА МОЕТО МЪЛЧАНИЕ
Аз не говорех много. Аз по-скоро
мълчах и моето неистово мълчание
бе моя сила, моя гибел и опора.
Аз слушах вашите слова от разстояние
и като риба в езеро с душата си говорех.
Ранен, с езика на мълчанието
ближех свойте рани.
Ще минат дни. Години, бавни денонощия
ще се изнижат и човешкото познание
във мене тежко ще се утаи и ще остане
като потънал в мене кораб мощен.
Ще си отида от света като послание
недоизречено. И само като късна поща
ще ви събужда дълго нощем още, още
нощем дълго викът на моето мълчание.
