Драгомил Георгиев

Отговорността на поета, на твореца на Балканите, е да бъде глас и съвест на времето, в което живее, а думите му да се носят и чуват надалеч, през девет земи в десета, през планини и морета.

От класиците Раковски, Ботев и Вазов, за да преминем през Дамян Дамянов, Павел Матев, Евтим Евтимов и стигнем до Ивайло Балабанов и Валери Станков, всички те ни завещават извисяващия магически нравствен максимализъм. Такава е българската „нулева група”(Елка Няголова) като народ и нация - да даваме на другите и да ги извисяваме по пътя на дълга към народа, на свободата и доброто. Вярна на тези отколешни завети е и Елка Няголова, която в продължение на повече от половин век не се уморява да доказва на другите и на себе си, че да си будител е безценно звание и свещен дълг, защото „думата е страшно нещо”, както мъдро заклева последователите си митотворецът на планината и равнината Йордан Йовков. Ето защо лириката и красотата не са само артистични видения, а са мъка и болка, страдание и вик за повече хуманност в отношенията ни в обществото, в природата и в света около нас.

В нея откриваме духовната близост с големите българки Райна княгиня и Гергана от поемата „Изворът на Белоногата” на дядо Славейков, на Дора Габе и Елисавета Багряна. Не е трудно при нея подготвеният читател да усети неспокойния метроном от гърдите на безименните добруджанки, които знаят да градят дом, да възпитават и дават пример на младите чрез делата си. Спомням си времето на една друга криза в началото на 90-години, когато театрите, залите на книжарниците, кината и ресторантите бяха превърнати в комерсиални центрове за бинго, а културата на Добрич се сведе до малката галерия в хотел „България”, където двамата със съпруга си Валерий Пощаров правеха чудеса и успяваха да доведат за гости на града ни световните светила Никола Манев и Стоимен Стоилов. Завъртя се колелото на историята, дойде времето на новите им галерии в КК „Албена”, след това „Кавалет” в морската ни столица. Тези места се превръщаха винаги в светилища на красотата, на словото, музиката и изобразителното изкуство. Списание „Знаци” се утвърди в публична сцена на високите художествени критерии от текстовете до оформлението и изящната хартия. Елка винаги има грандиозни замисли, които са за ниво държава, които двамата с Валерий упорито планират и виртуозно осъществяват до педантичност. Обичат, развиват, обогатяват и извеждат идеята до високите пространства на съвършенството. Венецът на делата й е основаването през 2007 година на Славянска литературна и артистична академия и организирането на международния фестивал на поезията „Славянска прегръдка”. В мащабните инициативи са включени хиляди славянски творци от всички краища, които са мисионери на възвръщането към великите ценности и мисията на тази многомилионна общност на християнството в сърцето на Европа.

Нейните лирически книги през времето са колкото съвременни „требници” за добродетелите и ценностите, за водачите и идеалите, които задължително ще пренесем в бъдещето, толкова са и „писма от/до брега”, за пътуването с „белия влак” до „петия сезон” в безкрайните пространства на мечтите, виденията и великото тайнство на любовта, която е бяла и величествена като детската сълза и утринната пролетна молитва. Последната лирическа книга „ Парапет за душата” (2021, София, Изд. „Български писател” и Славянска академия, 120 стр.) е от нови „натрупани мълчания” (Павел Матев) в дългото и безкрайно „пътуване към себе си” (Блага Димитрова), без което няма и не може да има истинска поезия, която взривява душата и ни изправя пред „въпросите, които никой век не разреши” (П. Яворов).

Новаторското в последния „дневник за изгаряне” (Любомир Левчев) на поетесата е в преосмислянето на изминатото и извървяното през годините, но през друг ракурс - през сетивата и усещането за болния свят и трудното му лечение в тоталната световна криза, което прави откровенията далеч по-болезнени, съдбовни, мъчителни и трагични. Историите от далечното детство в цикъла „P.S. за едно хвърчило” са в нов контекст на преживените необратими житейски раздели с любими хора в последните две-три години, затова сега Димчо-Дебеляновата елегичност е сгъстена до Яворовата апокалиптичност. Всеки детайл от спомените е наситен до болка с трагизъм и в „нощта на немите поети” активното им свръхдействие е мълчанието, но не на тихата молитва, а на сковаващия нов страх, който придобива космическа смазваща сила. Песните са в новата тоналност на горчивото, истините са „несресани”, вълкът-албинос продължава да тревожи детското съзнание дори и в прегръдките на любимия баща. Снегът, зимата, вятърът, виелиците не са от картините на приказките на скандинавските народи, а са космическо предупреждение за търсенето на новата и крехка вяра пред лицето на възможен апокалипсис, но не от свещените книги, а от действията на войнолюбците. Героинята е по-уморена, дори отчаяна, но силна в колумбовската търсаческа страст. Откровенията, които прави, носят силата на казаното, чутото и нашепнатото от мъдреците - за „бялото облаче” и „ръцете на мама”, за „поочуканото слънчево топче” и „бялата картина”. Героинята с богатата земна биография упорито овладява важните „сто урока по летене”, за да се стигне до „живата вода”, която е предопределена само за малцината посветени. Посланията на текстовете са родени в огньовете на усещането за „стръмни” пътеки, за други сезони, непознати брегове, а там е за силните духом, които са приели болките човешки в себе си.

Нейни книги са заслужено превеждани и издавани в много държави: Русия, Украйна, Франция, Сърбия, Хърватия,Македония, Полша, Гърция и други, което е доказателство, че в тях има дух и светлина. Елка Няголова е носителка на национални и международни литературни награди от „Южна пролет” - за дебют, „Христо Ботев” до „Варна” за художествен превод, нека да добавим още „Белият ангел на поезията” (Полша), „А. Грибоедов”, „Пушкински златен медал” и Есенинската награда, Македонски книжовен Дедал” (С. Македония),„Кехлибарен трилистник” (Латвия) и др.

Честит юбилей на голямата българска поетеса, с пожелания за нови видения  в самотата на твореца, когато се раждат белите истини!