ОБИКНОВЕНА ИНТРИГА
Задушаващият летен следобед бе изпразнил улиците на дремещото провинциално градче. Под здравата сянка на плътната тента от кафе-терасата четири посетителки допиваха разхладителните си напитки. От вътрешните помещения на заведението прозвуча джаз, нетипично за музикалните предпочитания на работещите там. Умореният глас на алт саксофона вяло се опитваше да пропъди скуката на летния следобед, разпрострял тягостната си жега наоколо.
Изведнъж наблизо се разнесоха шумни, но весело спорещи гласове. Седем-осем мъже на средна възраст тридесет и пет години с артистичен маниер коментираха нещо доста оживено. Повечето бяха с бради и небрежно дълги коси. Някои имаха доста семпло облекло, а други носеха ексцентрични аксесоари. Те почти влетяха в кафенето. Набързо съединиха двете тежки маси от ковано желязо със стъклен плот и се разположиха около тях. Изглежда, само дамите скучаеха в това заведение. Те бяха седнали по двойки в двата противоположни ъгъла на обширната веранда и като че ли не знаеха каква тема да подхванат. Потискащата жега беше изпарила дори апетита им за нищене на клюки. Единият дамски дует включваше две съвсем млади момичета, може би в края на гимназиалния курс. Те носеха цялата покоряваща свежест и непринуденост на своята възраст. Късите поли им отиваха, понеже освен хубави крака гимназистките имаха и лица, които да носят тази капризна дреха, а тя не върви нито на застаряващи, нито на мрачни физиономии. Но най-важното, тийнейджърките нямаха перверзното излъчване, което прави минижупа долнопробен. Те реагираха с интерес на поведението на атрактивната мъжка компания, която явно имаше какво да обсъжда. Момичетата се усмихваха и отправяха дружелюбни, но не и нахални погледи към младите мъже. Тази колоритна група представляваше интерес и за другия дамски дует, който се преструваше, че е почти напълно безразличен към присъствието им.
По-възрастната от двете, почти четиридесетгодишна, следеше през слънчевите си очила впечатляващите посетители и едва забележимо започна да нервничи в желанието си да бъде забелязана от тях. Тя беше едра и грубовата, пъстрата й женствена рокля с презрамки сякаш висеше върху тялото на дебелеещ боксьор, приключил вече с тренировките. Линията на профила й имаше доста натрапчива извивка, затова тя изсветляваше косата си и се опитваше да придаде повече обем на прическата, която носеше. Нейната събеседница бе в средата на двадесетте, имаше доста правилно лице, но маниерите й бяха сковани. Тъмният й тоалет от ленена материя беше неестествено строг за възрастта й. Тя беше застанала почти с гръб към мъжете, за да избегне до минимум визуален контакт с тях, и се опитваше да сподели някаква абстрактна теория с приятелката си, която в момента се настройваше на друга вълна.
- Ох, пресъхна ми всичко от тази горещина… - каза с досада по-възрастната и допи последната глътка от колата с лед. - А ти допълнително изсушаваш всичко наоколо - продължи с почти стенещ тон тя: - Като суховей си! Не ти ли втръснаха тия абстракции?! Няма ли някой път да се опиташ да кажеш нещо пикантно? Разкажи някой виц, де…
Приятелката й се сконфузи и млъкна изведнъж. По изразителното лице на по-младата се изписа почти ученическо смущение:
- Ако знаех, че те отегчавам, Бони…
Другата махна важно и небрежно с ръка. По-младата мълчеше засегнато, опитвайки се да скрие тази неестествена ранимост, от която все още не можеше да се освободи напълно. Бони я наблюдаваше със скрито злорадство през черните си очила, наподобяващи венецианско домино, и тънките й устни едва се сдържаха да не се разтегнат в по-широка усмивка.
- Ах, в този град няма едно мъжко лице, върху което погледът ми може да си почине…
Нейната събеседница не отговори не от обида или от детински инат, а просто защото беше загубила апетит за общуване и се вглеждаше в дъното на чашата с кафе, където несъзнателно всички се опитваме да видим бъдещето си.
- Така ми се иска да видя едно мъжко лице, върху което погледът ми може да си почине. А ти?… - произнесе още по-провлечено тя, следейки реакцията на по-младата си приятелка.
- Чудя се, Вяра, защо не виждам около тебе един свестен човек?…
Приятелката й трепна и вдигна изразителните си пъстри очи. В тях отново се отразяваше неприятна изненада, нанесена внезапно като удар под кръста.
- Уж имаш визия, а нещата ти не вървят… Отиваш във втората половина на двайсетте и нищо, съвсем нищо, при тази свобода, която се вихри наоколо…
Фразите бяха изречени толкова неутрално и небрежно, че прозвучаха почти доброжелателно. Вяра реши да не издребнява, само ъгълчето от единия край на устата й се изви леко, а в бадемовия й поглед натежа горчивина.
- Защо не станеш да се фръцнеш малко из заведението? О, те те забелязаха. От това как ще го изиграеш зависи дали ще те поканят при тях…
- А после ще поканят и теб - каза с наведени очи Вяра.
- Страхуваш ли се?!
- Нямам желание.
- Не си честна към себе си.
- О, не ми трябва на баир лозе! - категорично, почти панически отхвърли предложената възможност Вяра.
- Така и очаквах! Не си уверена в артистичните си способности - Бони се изсмя истерично и най-сетне част от мъжките погледи се насочиха към нея, макар и за секунди.
Настъпи напрегнато мълчание. Двете жени по някакъв начин се ядосваха една на друга, но предпочетоха да стискат зъби.
- Боже, Вяра! Виж! - изведнъж възкликна Бони, прехапа долната си устна и свали по-ниско очилата си, за да види по-добре обекта, който така силно бе привлякъл нейното внимание.
Вяра се обърна инстинктивно. Покрай тях премина бързо мъж с впечатляваща осанка и ръст. Тя успя да го зърне само за миг в профил, но трябваше да признае, че е безупречен. „Как ли изглежда и в анфас?”, неволно си помисли, но не се извърна втори път, защото беше неприлично, а и вече безкрайно съжаляваше, че се е обърнала веднъж.
Атрактивната компания веднага забеляза новодошлия и много ръце се размахаха високо.
- О, джентълмен…
- Ооо, галантен, идвай, идвай тука!
- За вълка говорим, а вълкът - в кошарата.
- Ей! - извика един с почти детско кръгло лице, опиянено от някакъв инфантилен възторг. - Страшен цикъл от литографии, Крис! Ако питаш мен, участвай! Даваш сериозна заявка за награда.
Новодошлият придърпа един тежък стол от ковано желязо с пъстра тапицерия.
- Вземам си думите назад - възкликна възторжено Бони и гласът й потрепера леко. - Най-сетне една физиономия, върху която погледът ми може да си почине… - изведнъж се размечта тя. - Какво блееш? Не видя ли какъв мъж мина покрай тебе?!
- Я виж, това не е ли Райна Делчева от вестник „Тракия”? - забеляза Вяра. - Така ми се иска да я видя.
Тъмните очички на Бони заблестяха заинтригувано.
- Защо не й звъннеш? И аз бих искала да се допитам за нещо до нея.
Вяра извади мобилния си телефон:
- Райна, виждам те, че вървиш по площада. Ние сме в клуб „Орхидея”. Защо не се присъединиш към нас?
Журналистката тръгна към тях забързано, делово. Под едната си мишница носеше обемиста папка и дамска чанта, а с другата стискаше дръжката на куфарче за документи.
- Здравейте, момичета! О, Бонке! Как върви стихосбирката? - попита с малко пипер в дружелюбната си усмивка Райна.
- Аз не съм Бонка, а Бони, ако обичаш!
- Извинявай! Така ти казвахме в училище. Не си ли Бонка по документи?…
- Е… Няма значение… - направи кисела гримаса поетесата. - Страшна шапка имаш, малко като плажен чадър.
- Предпочитам да си пазя главата вместо фризурата.
- Откъде ги взе тия бермуди?
- От Бермудите… - каза весело журналистката, а Бонка се обезсърчи.
- Райне, помниш ли откога не сме пили кафе с тебе? - реши да даде друга насока на разговора най-младата.
- Зарината съм с работа, Верче. Виж, нося си материалите вкъщи. Всичко това мене чака. Готвя статия с претенция за първа страница.
- Рени, ти знаеш всичко в този град. Ти писа за групата на художниците - започна мазно поетесата. - Знаеш ли нещо за онова, новото попълнение при тяхното сдружение.
- Кое по-точно?
- Не се обръщай! Около тридесетгодишен, висок метър и деветдесет, светло кестеняв, кафяви очи, стилна брада тип катинарче, обеца на лявото ухо. В момента е облечен в бяла риза и бял ленен панталон.
- Аааа… Досетих се. И за какво ти трябва?
Бонка перверзно се усмихна, прехапа устни, после бавно ги облиза и подло изстреля лъжата си:
- Ами Вяра страшно си падна по него.
- Моля! - подскочи от възмущение момичето в компанията.
- Мълчи! - изкиска се Бони. - Откакто го видя, не спира да ми говори за него. Непрекъснато гадае какъв е, що е…
- Престани! - пребледня от гняв Вяра.
- Е, не се срамувай, де! Ще ти уредим среща с него. Кака Райна ще помогне за целта, нали? - каза Бони лицемерно, прегръщайки своята приятелка, която пое върху вдървените си рамене нейната тежка, нахална ръка.
- Аз не искам… - Вяра пак се опита да каже нещо, но приятелката й стисна ръката й под масата с нежността на октопод.
- Хайде стига с тая задръстеност…
Райна клатеше глава и се смееше.
- Шамара виждаш ли го? - размаха журналистката. - Женен е!
- Но аз не… - отново се опита отчаяно да обясни набедената.
- Знам, че не си знаела, но сега си предупредена! - каза сериозно Райна. - Прощавайте, момичета! Благодаря за кафето. Имам много за писане. Главният редактор не се шегува.
Бонка се протегна и хвана за ръка надигащата се от мястото си Райна.
- Рени, ти познаваш най-добре гилдията на художниците. Би ли ми казала този, новият, в какъв тип изобразително изкуство е специализирал и как се казва? - съвсем благовъзпитано попита Бонка.
- Казва се Кристиян Илиев и е график. Защо?
- А с илюстрации занимава ли се?
- Мисля, че да - присви проницателно очи Райна. - Разбрах накъде биеш…
- Моля те! Търся си илюстратор за моята стихосбирка. Дай ми някакви координати на този човек!
- А другите илюстратори, с които работеше досега?
- Имам определени художествени съображения, заради които търся някой сравнително по-нов, по-непознат…
- Добре! Щом е по работа, ще ти дам телефони, имейли, каквото искаш, но внимавай да не завлечеш Вяра в някой батак.
- О, не се дръж като деспотична майка. Най-много да й отворя очите…
Журналистката сложи ръка върху рамото на Вяра, погледна към поетесата, свъси вежди и повтори:
- Внимавай!
Райна си тръгна и двете жени отново млъкнаха. Те толкова лесно намираха за какво да говорят и за какво да мълчат.
- Гледай! - изсъска Бони и изви устни в ядовито изражение.
Една от младичките сервитьорки носеше тържествено към масата на двете тийнейджърки високи чаши с екзотични коктейли.
- С комплиментите на господата! - обяви високо, като на сцена, момичето и посочи с ръка към творческата група, която повдигна чашите си за поздрав.
Двете момичета възкликнаха усмихнато от приятната изненада. Взеха питиетата си и се преместиха на масата на художниците, където веднага им направиха места.
- Кларк е прав. „Когато се съберат само мъже и само жени на едно място, цивилизацията свършва” - каза с едва доловима тъга в гласа Вяра.
- Искам да си тръгвам, не мога да гледам повече това! - изрече тихо Бони, като дъвчеше нервно долната си устна. Очите й бяха скрити зад тъмните стъкла, но сигурно хвърляха искри.
* * *
Бонка от много години беше сама, а шансът, въпреки че активно го провокираше, все не й се усмихваше. В самотните нощи я избиваше на поезия с аромат на панелен уют и феромони, леко подсилен от носталгична нотка по късния соц. Посредствените строфи не можеха да сублимират дефицита от мъжко присъствие в нейните дни и нощи. Преследването на незаинтересувани и неподходящи мъже се бе превърнало за нея в спорт, но с последното си увлечение бе надминала себе си. От този ден нататък тя непрекъснато влачеше своята по-млада и неориентирана приятелка в любимото си художническо кафене. Дебнеше графика Кристиян Илиев по всички кьошета и освен безкрайно съжаление в погледа му, не получаваше нищо друго. Всички виждаха самоунижението в поведението на провинциалната поетеса, но никой не беше в състояние да я отрезви. Обикновено най-добронамерените й съветници си спечелваха само неоснователни обиди и подозрения. Така че провинциалната културтрегерка загуби съчувствието на познатите си, но спечели доста анекдоти по свой адрес.
Вяра гледаше с тревога своята приятелка, която зле прикрито нервничеше. Отново бе подходила разточително към бижутата и грима, а площта на нейните деколтета говореше за акт на отчаяние. Бонка наблюдаваше като хипнотизирана единствената врата, през която се влизаше в кафе „Орхидея”. С появата на Кристиян Илиев колегите му от съседната маса започнаха да се посбутват дискретно и придобиха държание на театрална публика, отправяйки помежду си съучастнически погледи и многозначителни усмивки.
Илиев още с влизането си забеляза неимоверно разширените очи на своята обожателка и по лицето му се изписа крива гримаса, която той даже не се опита да прикрие. Направи голям завой така, че да заобиколи на възможно най-голямо разстояние масата на поетесата, и седна при своите приятели. Започнаха плоски подхвърляния под сурдинка, а бедният график само се усмихваше смутено. В един момент Илиев стана и се отправи към коридора с тоалетните помещения. Миг след това Бонка скочи от мястото си. Вяра я хвана за ръката, погледна я сериозно и каза:
- Не тръгвай след него, Бони!
Бонка дръпна рязко ръката си от пръстите й.
- Знаеш ли защо си сама?
Вяра се усмихна храбро, макар и с половин уста.
- Защото си неспособна да си извоюваш един мъж.
- Оставям ги те да ме завоюват - намери сили да опонира засегнатата.
Бонка й отговори с циничен смях:
- А и още нещо. Нулевият сексуален опит на тези години говори, че имаш и нулева сексуална интелигентност.
Когато се допре до съпоставяне на интелекти и гръдни обиколки, нещата неизбежно придобиват болезнен привкус. Вяра стисна зъби, защото разговорът бе започнал опасно да ескалира, а не искаше да се стига до долнопробен завършек на вечерта. Старомодното й възпитание бе формирало у нея странната склонност да запазва вярност дори и към хора, които са я разочаровали. „По-добре, по-добре да остане контрата в тебе, в тебе, в тебе” - повтаряше младата жена на себе си, за да потисне съпротивителния си инстинкт. Тя хвърли поглед по посока на Бони и видя как широките й ханшови линии, обвити в дълга червена пола, се носеха към тоалетните както голям плажен дюшек, който се люшка от вълна на вълна. Вяра погледна с тъжна насмешка и прошепна:
- Защо тя не ме послуша и не изхвърли тази пола…
Около десетина минути беше тихо, посетителите в кафенето бяха малко и странно мълчаливи. Някой от персонала не обичаше музика и тя не звучеше в заведението както обикновено. Тази непривична за това място тишина създаваше странно напрежение.
Сервитьорката се приближи към Вяра:
- Господата от съседната маса ви питат какво ще пиете - и момичето посочи към сепарето на подпийналите художници.
Един от тях вдигна ръка за наздравица. Младата жена не видя добре брадатото му лице, върху което падаше сянка от близката колона.
Вяра се усмихна и каза вяло:
- Предайте му моите благодарности, но не желая нищо - и в същия миг се упрекна колко е загубена. Винаги я бяха възпитавали, че такива жестове приемат само леките жени.
Тишината трептеше като наелектризирана и изведнъж откъм коридора с тоалетните се разнесе мъжки глас, който изкрещя раздразнено:
- Не се интересувам от стихосбирки, нито от… - Кристиян Илиев успя да се въздържи от нанасянето на някоя сериозна обида, но половин минута по-късно същият глас извика още по-мощно: - Господи!… Луда!
Няколко души от сепарето на художниците реагираха с приглушен кикот, но повечето се стъписаха.
- Това нашият Крис ли беше? - каза със смутен глас един иконописец, сух, дългобрад и дългокос, подобен на монах пустинник.
- Мдааа… - проточи един от колегите му, примлясквайки с удоволствие глътката алкохол от ръба на чашата си, и рижото му лице с дребни лисичи черти светна сеирджийски.
Пръв излезе от коридора Кристиян Илиев. Той не можеше да изтрие гневното изражение от лицето си. Вървеше с широка и яростна стъпка. Застана пред сепарето на приятелите си, хвърли няколко банкноти на масата. Някои го гледаха с изненада, други избягваха зрителния контакт. Най-отворените се осмелиха да го попитат:
- Ало, джентълменът, какво става?
- Изпусна парата, а?
- Галантен, недей така, бе!
Кристиян Илиев си тръгна, без да каже дума и без да промени израза на очите си. Изнесе се бързо и гневно като човек, преживял нещо оскърбително.
Вяра се почувства болезнено неловко, сякаш тя бе участвала в тази скандална сцена. Приятелката й се криеше в тоалетната и не смееше да се покаже. Младата жена не искаше да си представи какво изпитва Бони в този момент, но нямаше да бъде честно, ако сега не й предложеше подкрепа. Вяра пристъпи плахо в дамската тоалетна.
- Бони, Бони…
Една от вратите на кабинките се отвори. Всичко беше свършило. Пред нея стоеше, като слязла от сцена, провинциалната поетеса с поглед едновременно празен и зъл. Финтифлюшките висяха клюмнали по нея като посърнали надежди. Черният туш се беше разтекъл на струи по бузите й. Размазаното червило правеше устатата й да изглежда още по-безформена. Добре че след неособено сполучливата корекция на носа Бони се бе отказала от поставянето на силикон в устните. Само посредствено изрусената й коса бе запазила формата си.
- Ще му го върна тъпкано! Ще му го върна! - твърдо и насечено произнесе Бони, сякаш кълцаше зеленчуци върху домакинската дъска.
- Какво се случи?
- Ударих го.
- Но защо?
- Той ми се подигра. Той ми се подигра! Не може да ми се подиграва! Не може! - крещеше в истерия поетесата.
- Тихо! Тихо! Нали не искаш пак да привлечеш вниманието на всички.
Бони млъкна и нервно започна да дъвче долната си устна.
- Може би е искал да те отрезви, а не да те уязви…
- Назлорадства ли се? - изсъска поетесата.
- С нещо мога ли да помогна?
- Донеси ми чантата - произнесе Бони с мрачен, но примирен тон.
Вяра се подчини веднага, взе я и й я поднесе учтиво:
- Заповядай!
Поетесата грабна грамадната кожена торба, накичена с пискюлчета, и отново се затвори в тоалетната кабинка.
- Да те изчакам ли?
- Да!
Мина повече от час. Вяра бе преминала от кафе на сода с лимон, често спираше поглед върху дисплея на телефона си заради напредващото време и чакаше Бони да излезе. Любопитните клиенти престанаха да поглеждат вече към вратата с двете нули. Вяра издържа стоически повече от час, след като за пореден път бе платила сметката и на двете.
- Боже, Бони, не можеш да нощуваш там. Ами не дай боже да ти е прилошало… - започна сама да говори на себе си младата жена.
Загрижената приятелка отново тръгна към дамската тоалетна.
- Бони, Бони…
- Кого търсиш, чедо? - попита възрастната чистачка, прегърбена над кофите, метлите и парцалите си.
- Една жена около метър и седемдесет с руса коса, черна блуза, дълга червена пола.
- А, тази ли? Тръгна си. Отдавна…
- Как така не съм забелязала да излиза от заведението?
- Ами не знам защо, но тя ме помоли да й отключа задния вход.
* * *
Потесата Бони не се отказа да посещава бохемското кафене. Явно се беше засрамила от паническото си бягство през онази вечер и сега с особено хладнокръвие се разминаваше с художника при случайните им срещи в кафе „Орхидея”.
- Знаеш ли какво направих днес? - запита с блажено изражение Бони.
Вяра само повдигна рамене.
- Разиграх сцена на разкаяние пред жена му.
- Стига де!
- Трябваше да я видиш! Прилича на детска учителка. Много е постна… Впрегна се веднага.
- Не може да си извършила такова нещо! Тестваш ли ме, Бони? - мигаше с дългите си ресници Вяра.
- Гарантирам ти, че са пред развод - усмихваше се самодоволно провинциалната поетеса.
- Продължаваш, но аз няма да се вържа. Разбирам, че още си под влияние на онова травмиращо преживяване. Нужно ти е някакво нереално, пък макар и въображаемо отмъщение, за да се хармонизираш със себе си.
Бони изпляска няколко пъти театрално с ръце, гледайки някъде встрани.
- Браво! Много си умна! - каза провлечено тя.
- Издържах проверката, нали?
- Боже! Четенето на психология колко ти помага!
- Защо искаше да ме тестваш?
- Нямаше да ти простя, ако беше решила, че съм способна на такава долна постъпка - обърна се Бони към младата си приятелка с най-сърдечната си усмивка и сложи ръка върху нейната.
- Имай доверие в приятелския си кръг!
- Боже, какъв късмет имам с тебе. Знаеш ли, разбрах, че не съм дорасла за твоите съвети…
Бони си играеше с тежкия си евтин медальон и продължаваше да се усмихва особено.
- Колко хубаво е, че горещината вече си отива… - каза тя и си пое дълбоко дъх. - Жалко, че досадата остава…
Бони беше някак странно удовлетворена и умиротворена, каквато по-младата й приятелка никога не бе я виждала досега.
Докато говореха по някаква безлична, делнична тема, в заведението влезе Райна Делчева. Беше, както в повечето случаи, небрежно сресана, с непретенциозна рокля от дънков плат, но сега изглеждаше видимо разстроена.
- Райна! - направи знак Вяра, показвайки й празното място до себе си.
- Момичета, дайте да пием по едно!
- Какво се е случило? - повдигна високо изразителните си вежди Вяра.
- Голяма беля! Идвам от болницата.
- Свекърва ти ли?
- Нищо й няма на бабишкерата.
- А какво има тогава? - попита с отегчен тон Бони.
- Днес едни мои близки бяха на косъм от двойна трагедия. За малко да оставят детето си без родители.
Бонка погледна неспокойно, наостри уши като хрътка и присви очи, готова да поглъща информацията.
- Някаква злополука ли? - попита с интерес тя.
- Катастрофа - рече Райна. - Е, добре че малкият дявол тогава е бил на смяна - поклати глава журналистката и отпи голяма глътка коняк. - Така става, когато шофираш и очите ти се пълнят със сълзи. Добре, че Ани се размина само с един шев на главата. Налетяла на една спряна цистерна. Кристиян я гонел с неговата тойота отзад. Спрял на няколко крачки от катастрофиралата кола на жена си. Изскочил невнимателно от автомобила и налетял на едно хлапе със скутер. Сега е с фрактури в ортопедията. Ще се оправи.
- И защо е било това италианско преследване? - попита с тръпнещ глас Вяра, досещайки се за причината, породила динамичната поредица от събития.
Райна въздъхна, усмихна се с горчивина и започна да сгъва бавно книжната салфетка с логото на заведението, сякаш се колебаеше какво да отговори.
- Трябва ли да проявя дискретност?
- Както желаеш - не настоя Вяра, а Бони пак наостри уши.
- Е, добре… Представете си, някаква откачалка отишла при Ани и й разказвала, че има връзка с Кристиян.
Бони се нацупи неволно:
- Чувала съм, че той не е светец… Хайде холан! - подхвърли тя и побърза да се скрие зад слънчевите си очила.
- Ани не е глупава. Сама се досетила, че е била манипулирана, но не пожела да ми каже името на жената.
- И как се е досетила? - попита с подигравателен тон поетесата.
- Ани каза, че ако главата й не била размътена от свръх емоции и от хормоналното лечение, щяла да подходи по-трезво, но докато седяхме пред операционната, внезапно нещо й просветна. - Райна направи кратка пауза и продължи: - Онази мръсница й казала…
Бони трепна и направи неосъзната гримаса.
- Тоест госпожа Х. казала, че Кристиян й подарил най-ценната си ксилография, а той въобще не работи с дърво.
Вяра отправи бърз, напрегнат поглед към Бони, която в този момент бе извила изцяло главата си встрани. В този ракурс се виждаха само извивката на монголската й скула и върхът на едрия й нос. Какво имаше в нейните очи? Вяра болезнено искаше да достигне до погледа й в този миг.
Бони бавно обърна лице към тях с характерната си отегчена усмивка, а гласът й прозвуча неестествено гладко:
- Знаете ли, моята стихосбирка „Огън и сълзи” вече излезе от печат. Само за десет лева ви я давам като на приятелки.
Тя бръкна в обемистата си екстравагантна чанта, извади оттам няколко тънки книжлета с червени корици и ги метна с маниер на амбулантен търговец върху масата.
- Рени, очаквам да напишеш едно материалче за мене и непременно със снимка, но да е хубава, защото съм неомъжена… - Обърна се към по-младата си приятелка и продължи: - А от тебе очаквам да разпространиш книгата ми, понеже сред колегите на твоите родителите има доста фактори…
Бони се изчерви от удоволствие с цвета на светло червената си рокля. Тя протегна снага на Робокоп върху креслото и закачи на лицето си неизтриваема усмивка.
Вяра имаше желанието да избяга на светлинни години от тази жена, която до вчера наричаше своя приятелка, но съдържанието на стомаха й започна зверски да се надига и се очертаваше бягство към тоалетната.
- Верче, какво ти става, бе? Защо така прежълтя? Прекалено много време отделихме на една обикновена, провинциална интрига, хайде сега да говорим за моите стихове.
