ЗА БЪЛГАРСКОТО ПРЕБЪДИЕ НА РОДОПИТЕ
Много автори са писали и изричали много неща за Родопите - за вярата и изверените, за кръвта и кръвосмешението, за отродители и родолюбци. Аз също съм коментирал в публикации родопчаните да се наричат само с името българи. Никой обаче не е влизал с такава искреност и истинност в народностните недра на тази ширнала се планина като Светозар Казанджиев в книгата „Най-съкровеното” (С., БП, 2021).
Ние, другите, сме излезли от прегръдката на Родопите и колкото да познаваме благодатта, радостите и теглата там, макар да се връщаме като прелетните птици в родните места, колкото и да сверяваме спомените и възприятията си с реалността, не сме постоянно във врящия катран като Светозар Казанджиев. Той от рождението си до ден днешен сякаш не през меките дипли на Родопите върви, а през историята с върховите импулси на героизъм и тежки свличания по сипеите на живота. Тези въпроси са прецеждани и изтласквани през клапите на сърцето и душата, сверявали са езика на кръвта с майчиния български език на говора. Затова Светозар Казанджиев не е сътворил обикновена книга, а Библия за Родопите. И тъкмо като Библия съдържа два не физически, а духовни раздела - Старозаветен олтар и Евангелие Светозарово.
В Старозаветния олтар той изповядва своята свята българска вяра в хубостта на принцесата Родопа. Под нейно крило е засукал майчино мляко, в нея е израснал и узрял да изрече най-съкровените си слова. Като Орфей да я има за своя най-вярна Евридика. В лазура на вечността да разплисква най-тъжната и най-романтичната истина за Родопите и населението там. И с право я нарича моята планина. Той цялостно е в нея и тя в него. Сълза върху лицето на България и слънце през миглите на времето. И като Родопчанката е „произведение на изкуството - антично, ренесансово, съвременно”. Тя е самата въздишка на синята планина, че да ни омайва и въздига. С нея и стоте каба гайди отпяват за вечни времена. Носят нейния глас в Космоса. С кристала на небето и калта на земята. С песента на Орфей и с гласа на минарето. Нагледал се е и се е наслушал на лъжи и истини. Сега слуша само себе си. Затова е толкова искрен в своята изповед.
Героика придава и на родопските къщи. Нарича ги „замъци от камък”. Бащина къща, която приютява целия свят - родов корен и свят олтар за изповед и въздихание ново. Възвеличава историята на Смолян. Отваря важни документи за града. Изтрива зноя от челото при изграждането на новия център на обединения град от трите села - Смолян, Райково и Устово. За да има днес разлюляно като коприна южно небе. Дори своето поникване счита за божия закрила под разплакано небе в октомврийски ден. Връща се към майчината мъка и любов, към младото влюбване в тихите вечери с плисъка на Арда и улавяните в шепи като светулки ниско сведените звезди над родното му село Медино. С приказния панаир в Ардино и какъв трепет са изпитвали деца, млади и стари хора към благоговейната първа учителка в селото Койна, която е дошла от другия край на България, за да събужда населението за нов живот. Как в училищния театър „Ромео и Жулиета” сродяват и враждуващите фамилии. Как в основите на „Дяволският мост” е вградена Струна невеста на най-малкия брат от тримата зидари Велизарий. Как преживява първата сериозна раздяла с всичко най-мило от детството, че да викне с ясен глас: „Отвори, аз съм!”. И светът да отвори своите ковани порти за него. Но кой всъщност е Светозар Казанджиев?
Светозар Казанджиев е талантлив писател и градивен общественик. С гореща публицистична страст разобличава започналото след Балканската война от правителството на Васил Радославов отродяване на родопчаните от българския им корен, а в наши дни вече за осми път дошлата на куц крак демокрация поиска да потурчи хиляди родопчани в зряла възраст, против волята им и против българския им произход. Сам преживял битката със себе си, авторът със свято българско слово корени „татула на етническата ненавист”, доказва единното българско потекло на всички родопчани и призовава: „Да се вслушаме в разума, за да усетим колко силно тупка сърцето ни при споменаване думата Отечество”. (стр. 145). Затова в гнусната политическа обстановка у нас и своя ден вижда като „дъжд, мъгла и слънце”. Защото всеки има своята Родопа. И с право нарича днешните политици „съвременни еничари”, които се стремят да отклонят Родопите от православието.
В тази книга Светозар Казанджиев е успял да събере и своя личен свят, света на Родопите, на България и света на Европа, която с гнидавите си зъби не успя да изяде напълно България, та още продължава да я дъвчи като старческо занимание не с броеница, а с мляскане.
От всеки ред в книгата блика искреност и безпристрастност, болка, злъч и всеотдайност на България. Талази от незатихващи вълнения и копнежи като диплите на Родопите, но и затихващи ридания. Затова като активен общественик има най-светлата идея да се изгради „Музей на поезията и музиката” точно в люлката на Орфей - Смолян. За жалост малко са сърцатите орфисти, които да съпреживяват древната култура на планината, за която подобно на Страбон неизвестен автор пише: „От Родопите към Гърция слизат поезията, законите и свещените изкуства”. Чужденците го признават и величаят, ние си чоплим семки. Затова той плоди радостта, твори упованието, възражда искрената надежда за българското пребъдие на Родопите.
Като председател на Окръжния съвет за култура в Смолян по онова време, Светозар Казанджиев активно участва в организацията на голямата културна проява в Родопите - заснимането на филма „Време разделно” на Антон Дончев. Освен това гради образите на личности с принос за възхода на Родопите. Многострадално възпява творчеството на Николай Хайтов. Изтъква ролята на Любомир Левчев, който превръща своята къща в село Полковник Серафимово в творческа лаборатория за художественото слово. С благи краски рисува образите на освободителя на Родопите от турското робство полковник Владимир Серафимов; кръстителя на Родопите отец Боян Саръев, върнал вярата на родопчани в православието; почетните граждани на Смолян - дагестанският поет Расул Гамзатов и класика на унгарска поезия Ласло Наги. Не пропуска светлия образ на дякона Васил Левски, възвестил със своето дело и бесило правото на всички на свобода и равноправие по цялата българска земя. Напомня ни за искрено родолюбивата Дружба „Родина”, създадена през миналия век от българина мохамеданин Камен Боляров, най-страстният освободител на душите от веригите на заблудата и турчеенето.
В целия сказ Светозар Казанджиев проявява завидно художествено майсторство. С еднаква сила си служи с различните жанрове. Древните исторически събития текат като приказка. Обаятелно излива очерка, есето и статията.
Този път си позволявам да завърша своя коментар нестандартно. Извлякох събирателно от живота и сътвореното в книгата като Евангелие Светозарово:
1. България е нашето Отечество, за което си струва да живеем и творим.
2. Родопите не са легенда и история, а жива истина и реалност.
3. Нашата южна планина има жарка душа.
4. Ние сме наследниците на българския корен и трябва силно да вярваме в това.
5. Като нашите древни предци да вселяваме хубостта.
6. Да разгаряме жаравата в нашия български дом, за да топлим сърцата си.
7. Да живеем с правдата и да проповядваме истината.
8. Да обичаме и възпитаваме своите деца в светлото българско бъдеще.
9. Не бъдете самотни, тъжни, отчаяни!
10. Не унивайте, ако любимият човек е далеч от вас!
11. Пийте до дъно живота, но винаги оставяйте чашата пълна!
12. Не вярвайте във всичко, защото аз сгреших: приемах лъжата за истина, измислицата за реалност, клеветата за откровеност, омразата за любов.
13. Не бъдете наивни като мен! Следвайте доброто!
14. Помнете: радостта опложда, страданието ражда.
15. Само доброто дело води до безсмъртие.
16. Пътуването през Родопите всякога стъпва по история.
17. Покръстването на Родопите от Никита Ремисианеца още през V век е първото по нашата земя.
18. Възславата на славяните и българите да бъдат в съюз е Божие провидение.
19. Оракулството на византийците доведе прокобата на полумесеца.
20. Ние сме ген от гордата осанка на бесите, от пъстрите химни на Орфей, кост и злато от свещения град, столица и крепост на траките Перперикон.
21. Ние сме калдъръмените вървища на римляните.
22. Ние пречупихме ятагана и въздигнахме кръста като спасение на Родопите.
23. Ние сме Битие от вдигнатия меч в защита на православието.
24. Ние сме живите свидетели на възхода на Славеевите гори и разрухата от политическото предателство.
25. Наш дълг е да се вслушваме само в разума.
26. Не трябва да допускаме лъжата да ни прекърши.
27. Да проявяваме искреност и безпристрастност при вземане на съдбоносни решения.
С огромния събирателен труд в тази книга Светозар Казанджиев се явява като жив страдалец и ярък Апостол на българското изначало в Родопите. Неговите апостолски послания не по канона определям като всеобща благодат за българското племе. За да пребъдем!
