Алън Силитоу

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Самотата на бегача на дълго разстояние” (1959)

Веднъж видях един младеж, който искаше да се самоубие. Никога няма да забравя този ден, защото тогава, в онази събота, останах сам в къщи. Всички отидоха на кино, но по някаква причина не ме взеха, така че бях в най-мрачно настроение. Разбира се, в този ден още не знаех, че скоро ще видя нещо, което не се показва дори във филмите: как истински, жив човек се обесва. Тогава бях още малко дете, така че можете да си представите как това ме забавляваше.

Не знам друго семейство като нашето, в което всички да са в ужасно настроение, когато нещата не вървят. Баща ми има ужасно мрачно, измъчено изражение, когато няма пари за цигари или когато трябва да си сложи захарин в чая вместо захар, или въобще незнайно по каква причина. Тогава излизам от къщи, защото се страхувам, че ще стане от стола си до камината и ще дойде при мен. Но той продължава да седи до самия огън, положил ръце на коленете си, прегърбил широките си плещи и неотклонно вперил своите тъмнокафяви очи в огъня. От време на време ругае без каквато и да е причина, изричайки най-ужасните думи на света. Когато работата стигне до там, разбирам, че е време да се разкарам по-далече оттук. Понякога мама също го разбира, когато го попита не много приветливо: „Защо имаш такъв намусен вид?” Може би си мисли, че е заради нея. Но вместо да отговори, в гнева си той обикновено хвърля куп чинии от масата и майка ми излиза от къщи разплакана. Татко отново се свежда над огъня и продължава да ругае. И всичко това заради кутия цигари!

Веднъж, когато изглеждаше още по-мрачен от обикновено, дори ми се стори, че е полудял от лошото си настроение. Но ето, че една муха прелетя на ярд от него. Той вдигна ръка, хвана я, смачка я с пръсти и я хвърли в огъня. След това малко се ободри и дори пийна чай.

И така, след това настроението у нас вече е развалено. Стария ни заразява с мрачното си настроение, то се предава на цялото семейство. В някои семейства се случва, а в други не. Но в нашето семейство всички се ядосват доста често и ако вече сме се скарали, това е за дълго. Никой не разбира защо всички в нашето семейство започват да се цупят един на друг заради това или онова или защо всички често имаме толкова мрачен вид. Някои хора изобщо не изглеждат мрачни, когато изпаднат в беда: те изглеждат най-щастливите хора на света дори след като са освободени от затвора, където са попаднали за нищо, или когато излязат от киното, след като са прекарали осем часа в гледане на скапан филм, или когато не успеят да се качат на автобуса, за който са тичали от половин миля, или когато се окаже, че това не е автобусът, който искат. Но ако на някой от нас се развали настроението, то за останалите от семейството това е истинска катастрофа. Постоянно си задавам въпроса защо се получава така, но не мога да намеря отговора. Но дори на сядане и на ставане да си троша главата над него часове наред (което, разбира се, не правя, въпреки че бих казал изглеждам дълбокомислен, когато говоря за това), при мен, все едно, нищо не се получава. И все пак веднъж седях до камината, потънал в тези невесели мисли достатъчно дълго, докато майка ми, забелязвайки, че се навеждам над огъня точно като баща ми, не ме попита: “Защо имаш такъв мрачен вид?” И спрях да мисля над това, защото се уплаших, че настроението ми наистина ще се влоши и аз, както и татко, ще започна да обръщам маси със съдове и всичко останало.

Почти винаги ми се струва, че нямаме особена причина да сме в лошо настроение; че това не е ничия вина и човек не може да се кара на друг човек за мрачния му вид, защото съм сигурен, че той се е родил такъв. Но онзи съботен следобед изглеждах толкова мрачен, че татко, връщайки се от букмейкъра, попита: „Какво ти се е случило?”

- Не се чувствам добре - излъгах.

Със сигурност щеше да ме плесне по тила, ако знаеше, че настроението ми се е развалило само защото не са ме водили на кино.

- Иди да се изкъпеш - каза ми той.

- Не искам да се къпя - този път отговорих честно.

- Добре, тогава излез навън и подишай малко чист въздух - подвикна той.

Веднага направих каквото каза, защото когато татко стигне до точката, в която ме моли да подишам малко чист въздух, тогава е по-добре да не споря с него. Но на улицата въздухът съвсем не беше свеж и всичко това заради тази проклета фабрика за велосипеди, построена в края на задната ни улица, от която се чуваше ужасен тътен в целия квартал. Не знаех накъде да отида, затова повървях малко нагоре по улицата и седнах до нечия врата.

И тогава видях този младеж, който наскоро се премести до нас. Беше висок, слаб, в лицето донякъде приличаше на свещеник, ако не беше сплесканата шапка и провисналите мустаци. Изглеждаше така, сякаш не е ял като човек от година. Тогава не се замислих много за това: но си спомням, че когато мина покрай една от онези шумни и бъбриви клюкари, които стоят по цял ден на края на двора, освен ако не влачат велосипеда на съпруга си или най-хубавия му костюм в заложната къща, тя му извика: „Хей, момче, защо ти е това въже?”

- Ще се обеся на него.

Тя се киска над тази дяволски остроумна шега толкова дълго и силно, че си помислих, че никога през живота си не е чувала нещо по-смешно. На следващия ден обаче явно не й беше до смях.

Стигайки до мястото, където седях, той продължи да пуши цигара, държейки навито чисто ново въже и за да мине, трябваше да ме прекрачи. За малко да закачи рамото ми с крак и тогава му казах да гледа къде върви. Не мисля обаче, че той чу думите ми, защото дори не се обърна. Наоколо нямаше почти никой. Децата все още седяха в киното, а бащите и майките им бяха отишли в центъра на града да пазаруват.

Момъкът слезе по двора до вратата си, а аз го последвах, защото не ме бяха взели на кино и нямаше какво да правя. Когато влезе в къщата, остави вратата открехната, затова я отворих и влязох. Но изведнъж спрях, продължавайки да смуча палеца на едната си ръка и без да извадя другата от джоба си, защото го видях. Мисля, че разбра, че го последвах в къщата, защото сега очите му се движеха по-естествено, но все още оставаха празни.

- Чичо, какво ще правите с това въже? - попитах го.

- Ще се обеся на него, синко - отвърна той с такъв тон, сякаш вече е правил това няколко пъти и е свикнал да отговаря на подобни въпроси.

- Защо, чичо? - може би заради този въпрос той ме помисли за малък нахален негодник.

- Просто така искам, ето защо - каза той, като махна всички съдове от масата и я измъкна към центъра на стаята. След това се покатери върху нея, за да завърже въже за лампата. Масата изскърца и изглеждаше доста колеблива, но беше точно за това, което той планираше да направи.

- Чичо, лампата няма да ви издържи - казах му аз, мислейки, че тук ще видя по-интересна гледка от поредицата „Джим в джунглата”.

Но този път той се ядоса, обърна се и каза: „Гледай си работата!”

Очаквах да ме изгони, но не го направи. Завърза въжето на такъв прекрасен възел, сякаш беше моряк или капитан. Докато го правеше, си подсвиркваше весела мелодия под носа. След това слезе от масата, бутна я обратно към стената и постави стол на мястото й. Не изглеждаше никак мрачен, нямаше онзи недоволен израз на лицето, както в нашето семейство, когато сме в лошо разположение на духа. „Ако изглеждаше поне наполовина толкова нещастен, колкото баща ми два пъти седмично, вероятно щеше да се обеси преди много години”, казах си. Но той завърза здраво въжето и му направи страхотна примка, защото, очевидно, се е упражнявал много, и това, както му се струваше, щеше да е последното нещо, което ще направи в живота си. Но знаех нещо, което той не знаеше, защото от мястото, където стоеше, не се виждаше. Видях, че въжето няма да го издържи и му го казах отново.

- Млъкни - каза той с доста спокоен глас, - или ще те изхвърля оттук.

Не исках да пропусна тази сцена, затова не възразих. Той свали шапката си и я закачи на закачалката, после палтото и вратовръзката си и ги хвърли на дивана. Изобщо не се страхувах, сякаш вече бях на шестнадесет години и всичко това, защото ми беше много интересно. Бях десетгодишно момче и преди не бях имал възможност да гледам как се бесят хора. Преди да си сложи примката на врата, дори успяхме да се сприятелим.

- Затвори вратата - помоли той и аз направих каквото ми каза. - Ти си умно момче за възрастта си - каза той, докато си смучех палеца. След това извади съдържанието на джобовете си и го остави на масата. Имаше: кутия цигари, ментови бонбони, ипотечен документ, стар гребен и няколко медни монети. Взе едно пени и ми го подаде с думите: - Сега ме чуй, синко. Сега ще се обеся. Когато сложа примката около врата си, бъди добър, ритни както трябва този дяволски стол и го изхвърли по-далеко. Договорихме ли се?

Кимнах.

След това сложи въжето около врата си и го стегна, сякаш беше вратовръзката, която току-що беше свалил.

- Чичо, защо правиш това? - попитах отново.

- Защото ми писна от всичко - каза той с много нещастен глас. - Жена ми ме напусна, а и работа нямам.

Не исках да споря с него, защото, съдейки по тона, с който каза тези думи, му оставаше само да се обеси. Имаше доста странно изражение: готов съм да се закълна, че дори когато ми говореше, не ме виждаше пред себе си. Съвсем не приличаше на мрачния вид, който баща ми често имаше. Затова мисля, че баща ми никога няма да се обеси, независимо какво се случва в живота му, защото той никога не поглежда часовника си като този младеж. Погледът на баща ми направо прониква до мозъка на костите, така че неволно да отстъпиш назад и да избягаш презглава от къщата. А този момък сякаш гледаше през мен, затова можеш да го погледнеш право в лицето и знаеш, че няма да ти направи нищо лошо. И така, сега съм убеден, че баща ми никога няма да се обеси, защото да гледаш право в лицето му е рискована работа, въпреки факта, че той също често е без работа. Може би майка ми ще го напусне първа и тогава той ще го направи; но не, отхвърлих тази мисъл настрана, тя никога не би го направила, въпреки че той й създаде скотски живот.

- Не си забравил, че трябва да ритнеш стола под краката ми? - напомни ми той и аз кимнах утвърдително.

Междувременно го гледах с облещени очи и следях всяко негово движение. Той се качи на стола, сложи въжето около врата си, така че то прилегна по-плътно този път, продължавайки да си подсвирква същата весела мелодия. Исках да разгледам добре как е вързал възела, защото един от моите приятели беше скаут и можеше да му е интересно да разбере как се прави. И тогава щях му обясня всичко подробно, а той в замяна ще ми разкаже за какво става дума в сериала „Джим в джунглата”. Тогава вместо билет за кино можех да си купя торта. Като цяло, както казва майка ми „платеният дълг е хубав”. Но реших, че е по-добре да не питам този момък за възлите и затова стоях тихо в ъгъла. Последното нещо, което направи, беше да извади мокрия фас от цигара от устата си и да го хвърли в празната решетка на печката, проследявайки с очи да падне по-далече. Приличаше на електротехник, който проверява дали е оправил добре лампата.

Изведнъж той рязко прибра краката си, опитвайки се да бутне стола и тогава му помогнах, както обещах. Тичайки като централен нападател на футболния отбор „Нотс Форест”, ударих стола, който излетя към дивана и се преобърна. Човекът увисна за миг във въздуха, разперил ръце настрани като плашило в зеленчукова градината. Гърлото му бучеше, сякаш беше погълнал порция слабителна сол и сега се опитваше да я задържи в себе си. Но тогава се чу нов звук. Погледнах нагоре и видях голяма пукнатина в тавана, както се вижда по филмите, когато показват земетресение, и лампата започна да се върти, сякаш бяхме на кораб по време на вълнение. Даже започна да ми се вие свят, но тогава, слава богу, момъкът падна на пода с такъв грохот, че ми се стори, че си изпотроши всичките кости. Гърчеше се като куче, което го боли корема. След това просто легна.

Не останах до него и на излизане от къщата си помислих: „Предупредих го, че въжето няма да го издържи.” Настроението ми беше развалено, защото той изпорти цялата работа. Пъхнах ръце в джобовете си и едва не плачейки от разочарование, си спомних тази ненадеждна кука. От възмущение ударих вратата с такава сила, че едва не падна от пантите.

Докато се прибирах вкъщи за чай, с надеждата, че останалите от семейството вече са се върнали от киното и няма причина да си създам неприятности, един полицай мина покрай мен и погледна към вратата на младежа. Той вървеше бързо и уверено, затова се досетих, че и тук не е минало без донос. Може би някой е видял как този тип си купува въже и е донесъл на ченгетата. Или може би онази стара кокошка в двора най-накрая се е досетила каква е работата. Или може би той самият е казал на някого за намеренията си, защото младеж с такова изражение в очите, който при това се кани да се обеси, едва ли разбира какво прави. Но което се случило, то се е случило и последвах ченгето обратно до къщата на младежа, този нещастник, за който са настъпили толкова лоши дни, че дори не успя да се обеси.

Когато влязох в стаята, полицаят преряза с джобно ножче въжето около врата му. След това му даде вода и той най-накрая отвори очи. Не харесвам това ченге, защото то изпрати двама мои приятели в поправителното училище за малолетни за глупости.

- Защо искахте да се обесите? - попита той младежа, опитвайки се да го накара да седне.

Той трудно говореше, а освен това от ръката му течеше кръв, защото беше ранен от счупената лампа. А аз вече знаех, че това въже няма да го издържи, но той не ме послуша! За нищо на света няма да се обеся, но ако изведнъж ми хрумне да го направя, бих избрал дърво или нещо подобно за целта, но не и електрическа лампа.

- Е, защо решихте да направите това?

- Защото исках - изграчи момъкът.

- Ще получите пет години затвор за това - каза му ченгето.

Влязох тихо в къщата и продължих да смуча палеца си в същия ъгъл, от който бях наблюдавал сцената с обесването.

- За какво? - попита младежът и сега съвсем естествен страх се появи в очите му. - Само исках да се обеся.

- Така, - каза ченгето, изваждайки бележника си, - знаете, че това противоречи на закона.

- Не - отговори момъкът, - не знам. Но това си е моят живот, нали?

- Мислете, каквото искате, но това е противозаконно - каза ченгето.

Момъкът започна да ближе кръвта от ранената си ръка. Раната беше много малка, дори не се виждаше.

- За първи път чувам за това - каза той.

- Е, сега ви го съобщавам - заяви му ченгето.

Разбира се, не бих повярвал за нищо на света, че ченге може да помогне на някой човек да се обеси. Не съм роден вчера или дори завчера.

- Весела работица! Човек не може да се разпореди със собствения си живот! - повтори момъкът, настоявайки на своето.

- Да, не може - отвърна ченгето с такъв тон, сякаш го четеше в книжката си. Това му доставяше очевидно удоволствие. - Вашият живот не принадлежи на вас. А да лишите себе си от живот - е престъпление. Означава да се самоубиеш. Това е самоубийство.

Човекът изглеждаше толкова нещастен, сякаш всяка дума на ченгето означаваше за него половин година затвор. Съжалих го, няма какво да отричам, но само да ме беше послушал да не се беси на лампата и всичко щеше да му се получи. Трябваше да се обеси на дърво или нещо подобно, само не на това. А сега се тътреше като покорно агне през двора след ченгето и всички си мислехме, че това е краят на историята.

Но след няколко дни из нашия район се разпространи новина, за която научихме дори преди да бъде съобщено във вестник “Поща”, защото една жена от нашия двор работеше в болницата вечер: разнасяше храна и почистваше отделенията . Чух я да казва на някой от нашия двор: „Не можех дори да си представя такова нещо! Мислех, че е изхвърлил тази идиотска идея от главата си, когато го пуснаха. Но не. В света има чудеса! Той се хвърли от прозореца на болничната стая, когато полицаят, който беше на пост до леглото му, отиде до тоалетната. Можеш ли да си представиш? Уби се! До смърт!”

Той се хвърлил през стъклото и паднал като камък на пътя. От една страна ми беше жал за него, но от друга се радвах, защото доказа на ченгетата и на всички по света, че животът му принадлежи на него и само на него. Просто е страхотно, че онези безмозъчни копелета са го настанили в отделение на шестия етаж и ако скочи оттам, може да се самоубие дори по-сигурно, отколкото например да се обеси на дърво.

Този случай ме накара да се замисля как понякога се чувствам зле. Сякаш имам торба с въглища вътре и тази въглищна чернота се появява на лицето ми. Но това съвсем не означава, че ще се обеся или ще се хвърля под двуетажен автобус, или ще се хвърля от прозорец, или ще си прережа гърлото с тенекия от консервна кутия, или ще се отровя с газ, или ще оставя изтощеното си тяло да лежи на релсите, защото като усетиш вътре в себе си тази тежест, не можеш дори да мръднеш. Във всеки случай съм сигурен, че никога няма да стигна до такова състояние, че да се обеся, защото тази идея никак не ми харесва и никога няма да ми хареса, особено след като сам я видях.

Радвам се, че не отидох на кино онази събота, когато ми беше толкова зле и когато бях готов да се самоубия. Защото сега никога няма да сложа ръка върху себе си, честно. Ще доживея до сто и пет години и дотогава вече ще съм се превърнал в слабоумно старче, но дори и тогава ще крещя добри ругатни, защото няма да ми се иска да напусна този свят - каквото и да се случи.