Алън Силитоу

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Мъже, жени и деца” (1973)

- Когато ви видях за последен път преди година, - каза Мейвис възмутено и с по-голямо разочарование, отколкото би й се искало, - вие ми казахте, че ви остават само три месеца живот.

Той живо си припомни това, размишлявайки в същото врече, че лъжата е такава болест, за която няма никакво лечение. От нея можете да се отървете, когато отпадне необходимостта от подобни груби хитрости. С други думи, можете да се отучите от навика да лъжете в процеса на възмъжаване. Надяваше се, че това е изключително дело на времето и макар старите навици да не умрат, те може просто да изфирясат.

Това се случи на вечерята у Джун и Ейдриън, катастрофа, която наистина е трудно да се забрави. Което е още по-важно, неговата уловка не сработи, така че той напълно можеше да мине и без да лъже. Да отрича, обаче, не си струваше - той послъгваше не без удоволствие. Можеше само да се извини пред нея - първо, защото все още пребиваваше тук и тя можеше да му го напомни, и второ, защото още беше жив и можеше да излъже отново.

Неговите извинения не измениха кой знае колко работата. Неодобрението й беше толкова дълбоко, че на него му мина мисълта за възможността да се опознаят по-дълбоко един с друг. Тя го гледаше как вади цигара от джоба си, после отново я прибира. Значи, все пак той не се канеше повече да лъже. Или може това просто означава, че днес не се кани да пуши много. Той й показваше, че ще пуши по-малко, така че в края на краищата не може с достатъчна убедителност да повтори предишната си лъжа.

- Остават ми да живея три месеца - каза той.

Тя се засмя. Гръмко.

- Вие се шегувате.

Гънките на нейната червено-бяла, обгръщаща тялото, африканска рокля-сафари се тресяха от смях. Тя беше едра, със светла коса и докато говореше с някого преди няколко минути, той чу, че тя току-що е напуснала съпруга си. Помисли си, че всичко щеше да мине гладко, ако не беше казал тази глупава лъжа.

- Не, не лъжа и не се шегувам, макар че, честно казано, звучи глупаво. Добре би било, Господи, ако се шегувах. Казаха ми едва този следобед.

Той я гледаше право в лицето, наблюдавайки как се променя изражението й. Ако не постъпвате безмилостно с хора, които сами се поставят в глупаво положение, те никога повече няма да ви повярват.

На лицето й се изписа вътрешен ужас, сякаш бе достигнала до непостижима досега дълбочина на собственото си безсърдечие, което я плашеше много повече от всички заплетени положения, в които можеше да се окаже, защото му оставаха само три месеца живот.

- Много съжалявам, - каза той, - наистина съжалявам. Не трябваше да ви казвам. Вие сте първата. Защо да ви натоварвам с това? Дори жена ми още не знае. Впрочем, аз едва днес чух и още не съм се прибирал. Отидох да гледам порно филм в Сохо и след това направо на сборището на Джун и Ейдриън.

Стояха в малка градинка, където само няколко души освен тях потърсиха убежище от оглушителната врява - повечето смятаха, че навън все още е твърде влажно.

- Тук сте, защото познавате Джун… или вашият приятел - Ейдриън? - попита той с надеждата, че това може да се приеме като героичен опит да се смени темата.

Лекият му северен акцент отново създаде усещането, че може би все пак лъже. Единственото нещо, което сложи край на нейното недоверие, беше, че никой на света не би излъгал за подобни неща.

- Познавам и двамата - каза му тя.

- А и аз самият не го вярвам, - каза той, - така че ако мислите, че лъжа, разбирам ви.

Може би толкова малко хора излязоха в градината, помисли си той, защото до шосето огромна ивица оранжева натриева светлина, пламтяща над живия плет, беше способна да навлезе с всепроникващите си лъчи във всяко сърце и да разкрие там лъжата, към която всеки прибягва в подобни случаи. Но срещу чудовищната лъжа тази светлина е безсилна.

Тя смяташе, че е несправедливо той да я отдели от другите, за да я натовари с такава ужасна информация. Все едно ако някой дойдеше и се оженеше за нея без нейното съгласие. Душата й сякаш беше продадена на някакъв подземен пазар за роби. В същото време се чувстваше поласкана, че тя беше първата, на която беше казано, въпреки че потискащата неопределеност оставаше.

- Забравете - каза той. - Не трябваше да говоря. Чувствам се доста глупаво.

Съпругът й никога не й казваше нищо. Ако лекарят му беше казал, че скоро ще умре, той щеше да скрие това съобщение и да напусне този свят, без да пророни дума, оставяйки я да се упреква, че го е измъчила до смърт. Случваше се тя често да възкликва с плам: „Защо не казваш нищо? Кажи нещо, за Бога!” Един ден, когато си легнаха, след като бяха разменили едва няколко думи през деня, тя дружелюбно каза: „Разкажи ми някаква история, Бен.” Той дори не каза „лека нощ” в отговор. Слава Богу, всичко това свърши.

Тя докосна китката му.

- Всичко е наред. По-добре е да се каже.

Чашата, която тя държеше в ръката си, беше празна. В сиянието на натриевата светлина беше трудно да се разбере дали той е блед или не. На тази светлина всички изглеждаха отвратително и тя разбра защо повечето от останалите останаха в къщата. Сигурно Джун и Ейдриън бяха купили къщата през лятото, когато дните са дълги.

- Не, не е по-добре, - каза той, - но аз съм от хората, които нищо не могат да направят сами. Ако не говоря, не живея. Често си задавам въпроса дали говоря в съня си.

Тя беше чела, че смъртоносната болест почти винаги се причинява от нещо, което пречи на духа на пациента да се измъкне навън и да разцъфти, или просто отсъствието на възможност да поговори за себе си и своите проблеми. От тази страна май няма от какво да се оплаква, макар че всяко правило си има изключения, казват.

- Често си мислех да си купя някакъв свръхчувствителен модерен японски касетофон, който се включва при звука на глас, - каза той, - и след това да го пусна сутрин и да видя какво съм надрънкал през нощта - нещо дълбоко смислено или баналности, нецензурни думи, просто бебешки приказки .

Съпругът й, който работеше в рекламата, вярваше толкова много в силата на изговорената дума, че обикновено говореше много малко, освен може би на работа, където можеше да бъде записано и след това преписано от секретарка и използвано за печелене на пари. Тя започна да се рови в задните улички на собствената си душа, търсейки какво да каже. Може би съпругът й беше прав, когато в отговор на едно от язвителните й обвинения, че никога не е казвал нищо, той изкрещя: „За мълчанието са необходими двама”.

- Така и никога не го купих - засмя се той. - Много е скъпо. Каквото и да беше, можех да наговоря такива неща, че самият аз да се изплаша до смърт! Кой знае. Във всеки случай, когато говоря, обичам да решавам какво ще кажа, дори ако имам секунда-две преди да го кажа.

- И сега ли правите така?

Хората излизаха през отворените двойни врати, държейки чинии с храна. Ако имаха занимание, да речем, поглъщането на храна, нямаше да им попречи нито натриевата светлина, нито влагата.

- Съвсем правилно - каза той. - Но тъй като говоря с вас, няма да позволя това да ме спре.

Северняшкият акцент, макар и лек, сега не само не будеше недоверие, но действаше някак си успокояващо. Ако при своя акцент говореше малко, това просто щеше да създаде комично впечатление. Но той имаше какво да каже и това променяше нещата. Освен това, както тя вярваше, той го използваше за добра цел.

- С какво се занимавате?

Въпросът не беше толкова оригинален, но все пак по-добре от нищо.

Той спомена едно от малките издателства, което се стремеше да се превърне в голямо, но което обаче се развиваше доста трудно.

- Работя за тях, но трябва да се откажа. Извънредни обстоятелства.

- Може би нещата не са толкова зле, колкото си мислите.

- Същата мисъл ми идва и на мен на ум едва ли не всяка секунда.

Изведнъж това му омръзна и той помисли, че ако не си тръгне и не поговори с още някой друг, наистина ще умре от скука след три месеца или дори след три секунди.

- Трябва да взема нещо да пийна - каза, гледайки надолу. - Ще се върна скоро.

После тя го видя отдалеч - беше погълнат от разговор с някого. Той се озова зад нея, докато се редуваха да си сервират храна, обърна се назад - забрави да вземе увития в салфетка прибор - и я погледна, сякаш се оглеждаше в огледало. Слава Богу, че тя навреме се въздържа от усмивка и не каза нито дума. Слагайки от всичко по малко в чинията, той прекоси стаята и заговори с жена със сива коса, каменно лице и голям бюст.

Тя го наблюдава известно време, убедена, че той изобщо не сипва същата трагична история, която поднесе на нея, въпреки че не се съмняваше, че и на тази, новата, може някой да клъвне със същия успех. Беше облечен в прекрасно скроен тъмносин вечерен костюм; черна коса, тъмни очи, които го караха да изглежда още по-блед на светлината в стаята.

Тя попита някого кой е този и той каза:

- О, това е Том Бармън - сякаш дори разговорът за него представляваше опасност, на която никой здравомислещ човек не би се подложил, така че тя се качи горе, където Джун и Ейдриън държаха телефонни указатели, и разбра, че той живее на „Максуел роуд”, недалеч от тук. Тя набра номера. Отговори женски глас.

- Госпожа Бармън ли е? Страхувам се, че имам доста тъжни новини за вас.

Така или иначе, някой трябваше да й каже.

- Какво бихте предпочели: да сте мъж или жена? - попита Джой Едуардс, когато Мейвис слезе по стълбите.

- Зависи от това колко дълго - каза тя.

- Цял ден - засмя се Хари Силк, слагайки ръка на плешивата си глава; мускулите му изпъкнаха под тениската.

- Пет минути - каза съпругата му, която беше в средата на бременността.

Това повече прилича на вечеринка, помисли си Мейвис и каза:

- И това, и другото наведнъж? Или поотделно? - и се насочи към бара за още една чаша бяло вино, без да се тревожи повече дали ще се напие или не. Тя каза всичко, което имаше за казване, поне за една вечер.

Когато звънецът иззвъня, едва доловим от шума, тя помисли, че е дошло такси за някого. Минаваше полунощ и един-двама от гостите си бяха тръгнали. Една висока жена се промъкна през тълпата, все още с палто. До вратата на кухнята се чу тропот от счупени празни чаши за кафе, макар това да не беше по вина на новопристигналата жена.

Тя чу някой да казва:

- Това е Филис Бармън.

Година по-късно тя го срещна на коктейл у някакъв издател в огромния нов хотел „Дъглас”. Тя видя как в тълпата нечия ръка пусна угарка от цигара така, че тя падна не в пепелника, а в чинийката с фъстъци. Повдигна очи и видя кой е това. Беше облечен пак в същия костюм или много подобен.

- Така ли? - каза той в отговор на нейния упрек. - Много съжалявам за това. Тези вечеринки са ужасно скучни.

- Последната, на която се срещнахме, както ми се струва свърши доста бурно - напомни му тя.

- Благодарение на вас.

Имаше такъв вид, сякаш му се искаше тя да живее три месеца… дори по-малко.

- Предполагам, че и двамата трябва да се извиним, наистина.

С тези нейни предположения тя просто направо удари върха, каза си той. Мозъкът й е изкривен, цялата дяволска кутия не е устроена добре.

По нахалния му поглед усети, че не е разбрала всичко правилно. Беше дяволски поглед. Радваше се, че наблизо има хора.

- Избрах вас - каза той. - Знаех, че мога да разчитам на вас, въпреки че ви отне толкова време да стигнете до телефона, че започнах да се чудя дали не съм сбъркал. Но когато ви видях да се качвате по стълбите, разбрах, че съм заложил на победа.

В крайна сметка, тогава той я приемаше сериозно.

И тя го взе тогава на сериозно, което не беше лошо.

- Имах нужда от още една публична кавга със съпругата ми, за да сложа край на смъртоносно мрачния си брак - каза той. - Тя също имаше нужда от това, така че не е нужно да имате угризения. Абсолютно взаимно желание. Така прекрасно се отървахме един от друг. Имайте предвид, наистина съжалявах за Ейдриън и Джун.

- На мен също.

- Но те не биха могли да кажат, че им е било скучно през онзи последен половин час. Оттогава обаче не съм ги виждал.

- Липсвате им.

- Сигурен съм, че им е скучно.

Тя не можа да устои на изкушението да злорадства.

- Вие всичко това просто го измислихте със задна дата.

- Според моя поглед към нещата такова понятие като задна дата не съществува.

- Не сте планирал нищо от това - настоя тя.

Чувстваше се така, сякаш толкова силно я бяха ударили в стомаха, че когато след коктейла в „Дъглас” той я покани да вечеря с него, тя се съгласи; оттогава тя никога не беше имала дори минута да се замисли дали е постъпила правилно. Ставаше все по-очевидно обаче, че когато се качи горе, за да позвъни на вечеринката у Ейдриън и Джун, тя кроеше не по-малко тайни планове и беше доста лесно да се увери с годините, че той знае за това.