Алън Силитоу

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Мъже, жени и деца” (1973)

Този Великден навърших петнадесет. Сядам да вечерям, а мама ми казва:

- Добре е, че напусна училище. Сега можеш да тръгнеш на работа.

- Не ми се работи - казвам важно.

- Но все пак ще трябва - казва тя, - не мога да си позволя да издържам такъв лапач.

Тогава се нацупих, бутнах чинията, сякаш в нея не беше препечена филийка със сирене, а най-гнусната помия:

- А аз мислех, че мога поне да си почина.

- И напразно мислиш така. На работа няма да ти е до глупости.

И тогава тя взема порцията ми и я изсипва в чиния за Джон, по-малкия ми брат - тя знае как да ме подлуди. В едно е моята беда - не съм находчив. Щях да напръскам лицето на брат ми Джон и да грабна чинията, но това недоносче веднага изгълта всичко, а ето го баща ми, седнал до камината, скрит зад разгънат вестник.

- Чакаш, не дочакаш, гледаш само да ме избуташ на работа - измърморих аз.

Баща ми остави вестника и се включи в разговора:

- Запомни: няма работа - няма плюскане. Утре отиваш да си търсиш работа и не се връщай, докато не си намериш.

Наложи се да ставам рано - трябваше да отида до завода за велосипеди да потърся работа; струваше ми се, че пак тръгнах на училище - не разбирам само защо пораснах. Но моят старец беше истински работяга и аз знаех - и в мозъка си, и в червата си - че съм изцяло като него. Случваше се в опитното поле към училището учителят да каже: „Ти си най-добрият ми работник, Колин, и след училище няма да пропаднеш” и всичко това, защото се утрепвах два часа в копаене на картофи, докато другите безделничеха и се опитваха да си пробутат един на друг косачката за трева. След това учителят продаваше тези картофи по три пени за фунт и за мен какво оставаше? Кукиш. Но винаги съм обичал да работя - човек се изтощава и се чувства страхотно след добра работа. Разбира се, знаех, че ще трябва да работя и че най-хубавата от всички е най-трудната, черната работа. Веднъж гледах филм за революцията в Русия, където работниците завзеха властта (баща ми също мечтае за това), и те подредиха всички в редица и ги принудиха да покажат ръцете си, а работещите момчета започнаха да вървят по редиците и да гледат кой какви ръце има. И ако някой се натъкне на снежнобели ръчички, веднага до стената. Ако няма, тогава всичко е наред. Ето, ако и при нас се получи така, ще бъда наред и това малко ме утешава, когато в седем и половина сутринта тропах с всички по улицата, навлечен с гащеризон. Лицето ми сигурно беше изкривено: на едната половина бяха изписани любопитство и интерес, а другата половина беше изкривена от самосъжаление, така че съседката, гледайки циферблата ми отпред, се разхихика, раззинала уста до ушите си - сякаш в гърлото й бяха провъртели ей такава дупка! - и изкрещя: „Не се плаши, Колин, дяволът не е толкова страшен, колкото го рисуват!”

От портала дежурният ме заведе до стругарския цех. Едва влязъл и шумът, като юмрук в боксова ръкавица, ме удари в черепа. Само че аз не го показах и продължих, въпреки че това скърцане се заби в самите ми черва, сякаш искаше да ги измъкне навън и да ги окачи на тирантите ми. Дежурният ме предаде на майстора, той ме предаде на настройчика, а той ме бутна към някакъв момък - можеше да си помислиш, че им изгарям ръцете като краден портфейл.

Младежът ме заведе до един шкаф, отвори го и ми даде метла.

- Измети този проход - каза той. - И аз ще се заема с това.

Моят проход беше много по-широк, но не възразих.

- Бърнард - каза той, протягайки ръка. - Това съм аз. Тази седмица минавам на машина, на бормашина.

- И дълго ли трябваше да си на това място? - трябваше да разбера за колко време, иначе вече ми беше скучно.

- Три месеца. Всички новодошли първо ги слагат на почистване, за да имат време да се поочупят.

Бърнард беше дребен и кльощав, по-голям от мен. Веднага се разбрахме с него. Имаше блестящи кръгли очи и тъмна къдрава коса, а езикът му висеше красиво, сякаш беше още в училище. Той винаги кръшкаше от работа и смятах, че е много умен и сръчен, може би е станал такъв, защото баща му и майка му бяха починали, когато е бил само на три години. Възпитавала го беше неговата леля-астматичка, тя го глезела и търпяла всякакви негови лудории - той ми разказа всичко по-късно, когато пихме чай на обяд. „Сега съм тих, комар да бръмне, ще се чуе”, каза той, намигайки. Някак си не разбирах за какво говори, реших, че след всички истории за това, което е направил, няма да излизам с него. Но както и да е, бързо станахме приятели.

Веднъж разговаряхме и Бърнард каза, че това, което иска най-много на света, е да си купи грамофон и повече плочи - особено блусове от Ню Орлиънс. Спестяваше пари от дълго време и вече беше спестил десет лири.

- А пък аз, - казвам, - искам колело. Ще карам чак до Трент през почивните дни. В магазина за втора употреба на Аркрайт стрийт се продават прилични велосипеди, макар и втора употреба.

Тук пак трябваше да ходя да мета. Честно казано, винаги съм мечтал за велосипед. Обожавам скоростта. Бях се насочил към мотопед „Малкълм Кампбел”, но за момента обикновен велосипед щеше да е достатъчен. Веднъж взех един назаем от братовчед ми и се завъртях надолу толкова силно, че едва заобиколих автобуса. Често ми е хрумвало, че не струва нищо да откраднеш велосипед: висиш пред витрината на магазина, чакаш някой младеж да остави колелото си и да влезе вътре, тогава се хвърляш преди него и искаш някакъв продукт, който те никога не са и чували; след това излизаш, подсвирквайки, взимаш велосипеда и даваш газ, докато собственикът се мотае в магазина. Мислех за това с часове: летя с него до в къщи, пребоядисвам го, сменям номера, превъртам кормилото, сменям педалите, развивам лампичките и слагам други… Не, няма да стане, реших аз, трябва честно да спестя за колело, понеже ме изпратиха на работа, тъй като нямах късмет.

А на работа се оказа по-весело, отколкото на училище. Избива ме на съвест, че и с  момчетата се сприятелих - обичах да говоря за това каква скапана заплата имаме и как собствениците смучат кръв от нас - ясно е, че ми обръщаха внимание. Разказах им как моят старец казва: „Ако те заболи глава, докато си седиш в къщи, направи си по-силен чай. А ако си на работа, стачкувай!” Посмяхме се!

Бърнард вече беше получил машината си и веднъж един петък стоях и чаках - трябваше да събера стружките.

- Ти какво, все спестяваш за колело? - попита той, отърсвайки стоманения прах с четка.

- Че как иначе? Само че това чакане отнема много време. Там дерат по пет паунда, в този магазин. Затова пък е с гаранция.

Той се замота още няколко минути, сякаш се канеше да ми поднесе приятна изненада или подарък за рождения ден, а след това казва, без да ме поглежда:

- А аз се каня да си продам велосипеда.

- Нима ти имаш колело?

- Виждаш ли, - каза той, а изражението на лицето му сякаш казваше: малко ли е това, което не знаеш, - ходя на работа с автобус - по-малко звънене. - После каза вече приятелски, доверително: - Леля ми го подари за миналата Коледа. Но сега имам нужда от грамофон.

Сърцето ми прескочи. Нямам достатъчно пари, това е сигурно, но все пак:

- Колко ще искаш за него?

Той се усмихна.

- Работата не е в цената, а в това колко не ми стигат за грамофона и няколко плочи.

Видях долината на Трент, от върха на Карлтън Хил се виждаше напълно, полета и села и реката като бял шал, паднал от врата на великан.

- Добре, колко ти трябват?

Той се поколеба, сякаш смяташе на ум.

- Петдесет шилинга.

А аз имах само два паунда - така че гигантът си грабна шала и това беше. Но тук  Бърнард изведнъж реши да сложи край на тази работа:

- Знаеш ли, няма да си губя времето за дреболии, ще го дам за две лири и пет шилинга. Можеш да вземеш назаем пет шилинга.

- Става - казах аз и Бърнард стисна ръката ми, сякаш беше войник, отиващ на фронта.

- Забележително. Донеси парите и утре ще те кача на колелото.

Когато се прибрах от работа, баща ми вече беше вкъщи и наливаше чайника над кухненската мивка. Мисля, че не може да живее, ако не е сложен чайникът.

- Татко, а какво ще правиш, ако изведнъж дойде краят на света? - попитах го веднъж, когато беше в добро настроение.

- Ще направя чай и ще гледам - каза той.

Той ми наля чаша чай.

- Татко, хвърли петарка до петък.

Той покри чайника с ватирана покривка.

- За какво са ти притрябвали пари?

Казах му.

- От кого ще го купиш?

- От приятел на работата.

- А велосипедът добър ли е?

- Още не съм го видял. Той утре ще дойде с него.

Бърнард пристигна с половин час закъснение, така че не видях велосипеда чак до обяд. Струваше ми се, че е болен и изобщо няма да дойде, когато изведнъж го видях да стои на вратата, навеждайки се и махайки скобите. И тогава разбрах, че той дойде на неговия - не, на моя велосипед. Бърнард беше някак блед, по-блед от обикновено, сякаш цяла нощ си е бъбрил на канала с някакво момиче и тя му е натрила носа. На обяд му платих.

- Имаш ли нужда от касова бележка? - попита той ухилен. Но нямах време да се занимавам с глупости. Пробвах колелото известно време в двора на завода и след това потеглих към дома.

Три вечери подред - вече беше почти лято - напусках града, на около дванадесет мили, въздухът там беше свеж и миришеше на кравешка тор, дори земята беше с различен цвят, имаше толкова много пространство наоколо, а вятърът на открито не беше като по улиците на града. Красота! Чувствах, че започва нов живот, сякаш досега бях привързан към къщата за крака с въже, дълго цяла миля. Препусках по пътя и се чудех колко мили мога да карам на ден, за да стигна до Скегнес. Дори ако въртите педалите цели петнадесет часа без отдих - и дори дробовете ви да се пръснат там - можете да стигнете и до Лондон, където никога не съм бил. Чувството беше все едно си изпилил решетките в затвора. И велосипедът беше добре, не е нов, разбира се, но можеше да спори със състезателния, и светлините бяха на мястото си, и помпата работеше, и чантата до седалката. Мислех, че Бърнард се прави на глупак, като го продаде толкова евтино, но явно тъй като момчето си беше наумило да си вземе грамофон и плочи, беше му все тая. „Такъв и родната си майка би продал”, помислих си аз, втурнах се надолу по хълма с главоломна скорост между колите така, че ми спря дъхът.

- Е, хубаво ли е да имаш собствен велосипед? - попита Бърнард и ме тупна с всичка сила по гърба; той изглеждаше весел, но някак странен - с приятели не се шегуваш така.

- Ти знаеш по-добре - отвърнах. - Всичко изглежда наред и гумите са непокътнати, нали?

Той ме погледна обидено.

- Ако не ти харесва, можеш да ми го върнеш. Ще ти върна парите.

- За какво ми са - казах аз. За мен беше по-лесно да се откажа от дясната си ръка, отколкото да се разделя с велосипеда и той го знаеше. - Купи ли грамофон?

Половин час ми разказва за този грамофон. Колко различни бутони и дискове има там - може да си помислите, че разказва за космически кораб. Но и двамата бяхме доволни, а това беше най-важното.

Същата събота отидох на бръснар - веднъж месечно се подстригвам там - и когато си тръгнах, видях, че някакъв тип вече се беше качил на колелото ми и се канеше да офейка. Хванах го за рамото, а юмрукът ми беше под носа му, като червена лампичка - знак за опасност.

- Я слизай! - изревах аз. Толкова се изкуших да фрасна този нагъл крадец.

Той се обърна. Някакъв странен крадец, помислих си неволно; на външен вид доста приличен човек, около четиридесетгодишен, с очила, лъснати обувки, по-дребен от мен и освен това с мустаци. Но този проклет човек с очила щеше да ми свие колелото!

- За какъв дявол да слизам? - каза той толкова спокойно, че го помислих за някакъв луд. - Между другото, това е моят велосипед.

- Изчезвай оттук… - изругах. - Иначе сега ще те ступам, лъжец!

Някакви зяпачи започнаха да спират. Този тип изобщо не се вълнуваше - сега разбирам защо. Той извика на една жена: „Госпожо, бъдете добра, идете до кръстовището и повикайте тук полицая. Велосипедът е мой и това кученце го открадна.”

За моята възраст съм доста силен. „Ах, ти!” - развиках се аз и щом понечих да го сваля от седлото, велосипедът падна с трясък на тротоара. Вдигнах го и почти потеглих, но този тип ме сграбчи през корема, не можех да го издърпам нагоре по височината със себе си - нямаше да имам достатъчно сила, а и не исках.

- Леле, да открадне велосипед от работещ човек! - издигна глас един от скитниците, които се бяха събрали да зяпат. - Бих ги удушил всички такива до последния.

Но и с това не се свърши. Пристигна полицай и този тип размаха портфейла си, показвайки касова бележка с номера на велосипеда: доказателството беше вярно. И все пак си мислех, че греши. „В участъка ще разкажеш” - каза ми полицаят.

Не знам защо - навярно все пак съм ненормален - настоях на своето и това си е: намерих, казвам, велосипеда в ъгъла на двора и отивах да го предам в участъка, но първо минах да се подстрижа. Според мен, дежурният почти ми повярва, защото онзи човек знаеше с точност до минута кога са му откраднали велосипеда и се оказа, че по-добро алиби не ми трябва: часът на идване на работа беше отбелязан в отчетната карта. Но аз знаех коя гадина не е била на работа по това време.

Тъй като все пак при мен се оказа краден велосипед, ми дадоха условна присъда - тя още не е приключила. И намразих жестоко този Бърнард. На мен, на своя приятел, да извърти такъв номер! Но, за негово щастие, мразех ченгетата още повече - не бих се раздрънкал за нищо на света, дори не бих предал бездомно куче. Баща ми щеше да ме убие за нула време, ако го направя, въпреки че знаех и без него, че да помагам на ченгетата е изключено.

Слава Богу, че успях да съчиня тази история, въпреки че понякога все още ми се струва, че съм се държал като идиот - нямаше какво да крия как този велосипед стигна до мен.

Но едно знам със сигурност: ще чакам Бърнард да излезе от затвора. Арестуваха го още на следващия ден, след моите неприятности с велосипеда - обрал газомера на леля си: трябвали му пари за плочи. А на лелята вече й беше писнало от номерата му, та решила, че малко затвор няма да му навреди, а може би дори ще му се отрази добре. Трябва да си оправим сметки с него, и то не дребни - дължи ми четиридесет и пет шилинга. И не ми пука откъде ще ги вземе - нека отиде да ограби други скръндзи, но ще изтръскам парите си от него, ще ги изтръскам така, както пия вода. Ще го стрия на прах.

А понякога ме избива на смях. Все пак ако някога направим революция и всичко е в ред, ръцете на Бърнард ще бъдат бели, защото той е заклет безделник, копеле и крадец, ще го видя как ще се измъкне, защото няма да ми се налага да се срамувам от ръцете си, бъдете сигурни. И кой знае - може би ще бъда с онези момчета, които ще въведат ред.