МАКЕДОНСКО ХОРО
Стъпка до стъпка. Мъка връз мъка.
Рана връз рана… Комитско хоро.
Песни се пеят - сърцата се пукат.
Злото не свършва, а няма добро…
Борислав Владиков
Когато се видя каква я свърши Берлинският конгрес, не остана българин, който да гледа с добро око на пладнешкия хайдутлук, дето ни погодиха ингилизи, австро-унгарци, френци и други велики сили, които в Сан Стефано се правеха на ни лук яли, ни лук мирисали, когато охотно слагаха парафите си върху договора, макар да знаеха, че никога няма да се случи. И как да гледат с добро око, когато ония айдуци разпарчетосаха изконната ни земя на пет части…
Затуй и много нашенци - отвъд освободените ни земи - надигнаха глави белким си върнат в бащинията. Три месеца и кусур подир разделението се хванаха за оръжието и хорото започна - комитско и кърваво…
Въстанието в Кресна и Разлог не можа да върне Пиринска Македония в майчината нива, ала не само турчолята, но и надутите западняци разбраха, че един потиснат народ рано или късно ще си върне свободата.
Историята, дето ще ти разкажа, стана през онова размирно време. И макар да е най-обикновена човешка преживелица, от нея става ачик-ачик как мало и голямо отвъд тогавашните ни граници си ляга и става с една мисъл - освобождение. Толкоз жадувано, че не един и двама войводи и харамии станаха зян още преди да го дочакат.
На времето Тешово беше бая голямо село и наброяваше към хиляда и четиристотин души, от които турците бяха сто и двайсет, циганите - шейсет, а останалите - българи. Селото лежеше на източната страна на Али Ботуш и се намираше на четири часа път от Неврокоп. В него пушеха комините на пет-шест пещи за сурово желязо, един самоков, който го очистваше от примеси и го изковаваше на пръти или плочи, които се продаваха къде ли не - Демир Хисар, Солун, Пловдив, Драма и на други места. Освен тази огромна ковачница в селото имаше и две-три малки, държани предимно от цигани, които правеха какви ли не сечива и нагодии за работа.
Атанас бе десетина годишен, когато чу от баща си едно предание, което толкоз много го впечатли, че нацяло промени живота му.
Преди много години в района шетал един много лош османски бирник, който не се спирал пред нищо и взимал даже хапка от устата. Затуй и тешовчани, които не си поплюват много-много, решили да му отмъстят. И ето че един ден сгодата се явила, без въобще да я търсят. Бирникът и неговата охрана, натоварили товар злато от данъци, замръкнали в Тешово и отседнали в странно-приемницата. Завераджиите предварително се разбрали с ханджията да им сипе нещо в чашите и да ги упои. Когато той свършил работата, юнаците дошли, начаса се справили с охраната и закарали бирника в близката пещ, дето му напълнили устата с разтопено желязо…
- Така му се пада - прекъсна Атанас баща си и го попита: - А какво е станало със златото?
- С него построили църквата Свети Димитър - отвърна той, сетне завърши: - Затуй има люде, които и днес наричат храма ни „Златната църква”.
Дали всичко туй е вярно, синът никога не разбра, но още на тринайсет - учил-недоучил - на своя глава отиде и се би с турците в Кресна…
През 1899-а лично Гоце Делчев го привлече към ВМОРО, а след две години момъкът стана неврокопски районен войвода. Насетне той имаше своя чета, която беше страшилище за турци и всякакви изменници, които наказваше без и да се замисли.
През 1903-а двеста души редовен аскер нападна неговите двайсетина четника. И знаеш ли какво стана? Четата му не само оцеля и се измъкна, но даде само четирима убити, додето жертвите на душманите бяха пет пъти повече…
Атанас Тешовски или Тешов?лията - както взеха да му викат - се биеше като лъв във всяка битка, затуй людете му измислиха песен, в която го славеха редом с прочути баш войводи.
Бре, не ми оди из Неврокопско,
де гиди, Али чауш, бре,
деей, деей, де гиди, Али чауш, бре.
Че тамо има до три пусии,
де гиди, Али чауш, бре,
деей, деей, де гиди, Али чауш, бре.
Първа пусия - Стоян Мълчанков,
де гиди, Али чауш, бре,
деей, деей, де гиди, Али чауш, бре.
Втора пусия - Димитар Гущанов,
де гиди, Али чауш, бре,
деей, деей, де гиди, Али чауш, бре.
Трета пусия - Атанас Тешовски,
де гиди, Али чауш, бре,
деей, деей, де гиди, Али чауш, бре.
Бре, не ми оди из Неврокопско,
де гиди, Али чауш, бре,
деей, деей, де гиди, Али чауш, бре.
Че Мълчанков беше баш войвода, дума да няма - не само свети маслото на Али Чауш, но му тури и бележка в пазвата, на която пишеше на турски: „Това ще се случи с всеки, който закача български жени”. И макар да доживя свободата, нямаше късмет - падна убит от засада от изменник на организацията…
Димитър Гущанов бе завършил право в Лозана и имаше голямо бъдеще, но избра да умре за бащинията - 27-годишният войвода загина геройски ведно с Гоце Делчев - водачът на ВМОРО, та ги погребаха в един гроб…
Макар да не можеше да чете и пише, главата на Тешовлията сечеше като бръснач. Повечето му люде в четата бяха къде-къде по-грамотни от него, но до един изпълняваха охотно неговите повели. И как няма да ги изпълняват, когато тъй водеше битките, че винаги бяха победители и ги измъкваше от какви ли не душмански капани, а отгоре на туй имаше помагачи във всяко село и не само не закъсваха за провизии, но и знаеха къде какво става с поганците.
Бай Димитър (1) беше на възраст, когато захванаха размирните времена, затуй когато синовете му Павел и Спас поискаха да идат в четите, въобще не им пречи, а ги благослови, подир което почна да помага на Атанас Тешовски - веднъж хляб на четата ще откара, друг път - фураж за животните, трети - нещо друго. Жена му Вангелия по цял ден се кръстеше и молеше да не ги сполети беда, а кандилото ? не спираше да гори…
Долна Сингартия (2), дето поминуваха в къщата си на триста крачки от реката, беше откъм пиринския край на Места, а насреща му лъщяха каменните покриви на Блатска, скътано в пазвите на Родопа планина. Както и всички други къщи в селото и тяхната беше двукатна - на долния държаха животните, а на втория се отиваше с извита външна дървена стълба до чардака, а от него се влизаше в стаите за живеене. От вратника на обора до кьошето на къщата точно под чардака се ширеше огромен хамбар с размери четири на три крачки, а на бой стигаше чак до втория кат. Отдолу беше поставен на големи речни камъни, за да не загнива, а отгоре на тавана имаше плъзгаща врата, която затваряше отвор, който пасваше на капака на чардака, от където по харманено време изсипваха берекета.
Стопанинът обичаше децата и им се радваше от сърце щом ги срещнеше нейде из селото, затуй винаги имаше в пояса някакъв щървалък - лакомство, което ги настървяваше дотолкоз, че нямаше дете, което да не тича насреща му когато го види, а той му се усмихваше благо и му даваше я бонбон я домашно захарно петле, подир което устата му отронваха:
- Ех, милооо… - сетне го милваше по косичката, а очите му се пълнеха с влага - жалейки - че дечицата отсам границата все още поминуват в робия…
Людете си нямаха хал-хабер защо се насълзява, но заради милването му туриха друго име - Милушев. Изглежда, че и той нямаше нищо против, щото вписа прякора си в тескерето…
Една тъмна вечер пред портата му спряха трима души, двама от които останаха да пазят отвън, а третият почука два пъти, поспря се и наново повтори чукането.
След малко с фенер в ръка на чардака се появи бай Димитър - наметнат с някаква дреха - и заслиза надолу по скърцащата стълба.
- Кой чука? - попита той, като стигна до портата.
- Свободата! - каза паролата онзи и сайбията му отвори портата. - О, войводо!
- Как си, бай Димитре? - попита го Тешовалията и разтвори ръце.
- Бива, бива.
Подир прегръдката двамата отидоха под асмата и макар отвсякъде да имаше двуметров зид и никой не можеше нито да ги види, нито пък да ги чуе, войводата взе да говори шепнешком:
- Налага се наново да идеш при същия човек в Батак, дето беше преди месец.
- Щом трябва, ще ида, войводо - отвърна му бай Димитър и притури: - Знам откъде да мина през границата невредим.
Тешовалията му каза паролата и какво трябва да купи, а накрая го попита:
- Разбра ли всичко? - и като видя, че ятакът му кимна утвърдително, бръкна в пазвата, извади кожена торбичка и рече: - Ето и парите. Пет хиляди лири.
Стопанинът взе парите и побърза да ги скрие в пояса, сетне изпрати нощния гост и дръпна резето на портата.
В уречената сутрин бай Димитър тури самара на Ласа, а другото муле остави в обора, и се запъти накъм Стара България, както всички тукашни люде наричаха с нескрита болка земята на освободените нашенци.
Уж бе хубаво време, ала като отмина Неврокоп и изкачи отсрещната стръмнина, заваля лек дъжд, който към Янъкли (Доспат) се превърна в порой, та се поспря под клонеста борика за половин сахат, но като видя, че бурята няма скоро да отмине, тръгна наново.
Да, ама как се върви срещу стихия…
И вместо да стигне в два часа подир пладнина в Батак, отиде по икиндия. Въпреки това го чакаха. Макар и да се познаваха, каза паролата на човека, той му отвърна, подир което му показа стоката. Нашенецът му даде уговорената сума, а след малко като се постъмни, двамата натовариха сандъците на мулето и ги завиха с една черга отгоре. И бай Димитър си тръгна обратно за Долна Сингартия, без да е турил и залък, при все че в торбата си носеше цял самун.
Хлябът остана недокоснат и на връщане, защото дъждът не преставаше да се излива като из ведро, а сетне като спря съвсем, се случи нещо, което хвърли в треска бай Димитър.
Вярно е, че настина хептен, та насетне Вангелия се чуди с какви илачи да го цери, но туй дето му дойде на главата, го уплаши дотолкоз, че си изгуби съня…
По първи петли бай Димитър се озова пред три турски села, които бяха едно подир друго, та си рече: „Ако изляза жив от тях, нататък всичко ще е наред”.
Да, ама мина Дъбница, Фустане и Блатска без и косъм да падне от него, но сетне когато вече виждаше насреща къщата си, стана белята.
Места бучеше със страшна сила - пълна от бряг до бряг - а от брода, през който мина вчера сабахлен, нямаше и следа…
„Сега я втасахме”, мина през главата на ятака, защото моста беше далече и додето да стигне, щеше да се развидели и да лъсне заверата му.
Затуй - страх-не страх - се реши да гази реката. „Мулето е яко, ще се хвана за опашката му и може да мина”, каза си той. Речено-сторено.
Да си кажем правичката, отпървом всичко тръгна добре, но когато стигнаха средата на Места, водата се разбушува и скри нацяло сандъците, а сегиз-тогиз над нея се мяркаше само главата на Ласа. По едно време бай Димитър - който вече не усещаше дъното под себе си - осъзна, че реката ги завлече стремглаво надолу, затуй пусна опашката. И додето беше жив насетне, не разбра как стигна до другия бряг…
- Бог е плувал наместо тебе - рече му Вангелия, когато той - ни жив, ни умрял - се довлече у тях. - А за Ласа няма да жалиш, имаш и друго муле.
Той и не жали за мулето, ала отвлеченият товар не го остави на мира. И как да го остави, когато сандъците бяха пълни догоре с бердани и манлихери за въстанието, дето почна месец по-сетне на връх Илинден…
Макар и болен, бай Димитър ходи да ги търси, но от тях нямаше и помен. Затуй и не можеше да заспи, а ако случайно се унесеше за малко, все сънуваше един и същи кошмар, от който му настръхваха косите.
Както беше позадрямал, идва Тешовалията и го разтърсва за рамото, сетне му казва през зъби:
- Вярвах в теб, а ти ме предаде, а? - и преди да вдигне пушката си да го застреля, завалията скачаше, облян целия в студена пот…
Надвечер по икиндия на третия ден бай Димитър отиде да си хване кравата от селския говедар, който ги пасеше из къра. На дървото, което чакащите ползваха за пейка, имаше трима-четирима мъже. Изтормозеният човечец поздрави и седна без повече да продума. Щом дойдеше нечия крава, сайбията си я подкарваше пред себе си и людете намаляваха. Не щеш ли, баш когато останаха само двама, ятакът се унесе и забълнува:
- Казвай къде е оръжието? - сетне отвори очи и объркано загледа човекът, който бе останал с него.
- Който се занимава с оръжие - винаги пати! - рече онзи, за когото всички в селото смятаха, че не само си има приказката с турците, а им и донася, защото дойдеше ли иноверец отнякъде, все отиваше да сърба кафе при него.
Предупреждението на кафеджията притесни още повече бай Димитър и той реши да иде при войводата, каквото и да го прави. И сабахлен рано оседла Арап, сетне седна на самара и страх-не страх се запъти към него.
- Тъй и тъй - започна ятакът, когато стигна, и му разказа всичко от игла до конец.
Макар и да очакваше, че Тешовалията веднага ще нареди го убият, най-неочаквано той тури ръката си на рамото му и свойски му рече:
- Бай Димитре, добре че отърва кожата, защото оръжие и муле се купуват, но живот не се купува. Сега си върви, че пак ще ни дотрябваш.
Объркан, човекът понечи да си върви, но се сети за бълнуването и му каза.
- Не бой се, утре ще му видя сметката - отвърна му комитата, когато чу за какво става дума.
Помагачът си тръгна и все му се струваше, че ще чуе изстрел подире си. Чак когато войводата слезе с още двама четника в Долна Сингартия и му заповяда да викне кафеджията, се поуспокои мъничко, но и тоя път го чакаше изненада, защото още като се зададоха, Тешовалията радостно възкликна:
- О, Дели Ангеле, ти ли си предателят? - сетне отвори ръце да го прегърне и рече на сайбията: - Той е от най-верните ми люде, казва ми всичко, дето чуе от турците.
След последвалия смях бай Димитър ги почерпи по едно кафе под асмата, сетне всички се разотидоха, а ятакът продължи да помага на Тешовалията.
Мина време и един ден се разчу, че войводата е паднал убит от турска засада в планината Черна гора (днес в Гърция), връщайки се от Серско… Не щеш ли, малко подир това, в кафенето на Дели Ангел по обед спряха пети-ма турци и башията им му подаде списък с имена и рече:
- Челеби, къде живеят тия душмани на султана?
Делията погледна имената и видя, че първото е на бай Димитър, а останалите са на люде от съседни села и паланки, та им каза:
- Те са лесни, чауш ага, сядайте най-напред да отморите снагите си и да пийнете по едно кафе, а след туй ще ви кажа где са хаирсъзите - и додето сърбаха, прати сина си да предупреди ятака, сетне пусна хабер и на другоселците.
Когато разбра, че е дошла потеря за него, бай Димитър не се изненада, а първата му работа беше да проводи жена си при роднини и тогава взе да мисли за себе си. Да иде в гората - щяха да го видят не един и двама, а и аскерите бяха на коне и начаса щяха да го стигнат. Сетне му се прииска да се скрие в хамбара, но мигом го отхвърли, щото щяха да го открият. И додето се чудеше где да се дене, в сокака се чу конски тропот, затуй без да мисли повече, се мушна под хамбара.
Конниците спряха пред портата и заблъскаха по нея, а Лиска изскочи отнякъде и взе да ги лае отвътре. Като видяха, че няма кой да им отвори, един от тях се възправи на коня и се качи на дувара, сетне се спусна в двора и махна резето. Другият аскер нахълта с конете, а кучето се спусна към новодошлите белким опази двора на стопанина си.
Главатарят им обаче замахна с ятагана и макар кучето да отскочи, онзи й разпра мишницата. Бялата й козина взе да аленее, а тя жално заскимтя и потърси спасение под хамбара, дето се криеше бай Димитър, но не можа да стори три-четири стъпки и се строполи на земята, а чалмалиите захванаха да се кикотят на нейната агония…
Като видя какво стори тая глутница с вярната му кучка, която веднъж го спаси от истински вълк, сърцето на бай Димитър се късаше от мъка…
Насетне нашествениците тършуваха навсякъде, но от завераджията нямаше и следа, затуй тръгнаха да си вървят, но щом стигнаха портата, башията погледна към хамбара, сетне скочи от коня и се наведе.
- Ето къде си бил - заклати злорадо глава той и начаса нареди на подчинените да турят щикове.
Че като почна едно ръгане…
Не след дълго българинът спря да охка, затуй и касапите се поспряха и като се увериха, че не е жив, се метнаха на конете и отидоха да разплакват други.
Тъй го бяха мушкали, горкия, че с триста зора го извадиха оттам, а после - когато го миха - четиридесет и седем рани преброиха…
И ако Вангелия - тази съсухрена клета женица - намери някаква утеха насетне, то е, че синовете й се върнаха живи и здрави и не само продължиха рода, но и отмъстиха на тия, дето сториха тейко им на решето…
Тая случка е една нищожна частица от небивалото македонско хоро през 1903-а, в което загинаха хиляди нашенци, от които 4 694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца. Отгоре на туй турците изнасилиха 3 122 наши момичета и жени и изпепелиха 12 440 къщи, оставяйки с една дреха на гърба си 70 835 българи…
————-
(1) Данни за случката ни даде 83-годишния Димитър Ст. Милушев от гр. Хаджидимово, правнук на главния герой.
(2) От 1951 г. е с. Хаджидимово, а от 1996-а - град.