Васил Венински

По действителен случай

Вече стана дума как след Освобождението се изселиха мюсюлманите от Павелско и Хвойна. Тоя път ще ти разкажа как стана това в близко до тях село. Открай време в Орехово е имало най-много иноверци в Ропката и въпреки туй в това село българи и турци се погаждаха най-добре и си имаха достлука…
Най-голяма заслуга за тая работа имаше хаджи Асан, когото начесто избираха за мухтарин по време на робията, щото се ползваше с добро име, а и не един и два пъти доказа годността си да води селските дела. И затуй на връх Връбница 1878-а, когато за първи път в Орехово стъпи руска рота от 127 Козловски полк, тя бе срещната от празнично облечени люде начело с хаджи Асан и старейшината Дачо Терзиев, които най-първом поздравиха капитан Жежеров и солдатите му, а подир туй ги разквартируваха по къщите. След три дни ротата тръгна за Чуреково и Михалково да прогони пълчищата на Хидает паша.
Насетне хаджи Асан го избираха за старейшина, щото хората продължаваха да го почитат. Че той беше най-таченият друговерец в Орехово - дума да няма, но си го заслужаваше - благодарение на него християни и мюсюлмани общуваха най-човешки помежду си. Което беше като трън в очите на някои люде отвъд Босфора, особено след като Източна Румелия и Княжеството се сляха в едно…
След Съединението Тъмраш и двайсетина села по поречието на Въча, известни дотогава като т. нар. Тъмрашка република, останаха в пределите на Турция, границата с която се виждаше от мегдана в Орехово, затуй селото бе изложено на голяма опасност. И тя не закъсня…
Отпървом по границата нямаше нито граничари, нито постове, та хората си минаваха най-свободно и се виждаше, че ореховските мохамедани живеят по-добре от своите събратя оттатък Персенк, а отгоре на всичко добросъседството между мюсюлмани и християни бе за пример в целия Рупчос.
Затуй високопоставени люде от Анадола скроиха пъклен план (1), който реализираха с помощта на маши от Тъмраш - обикновени измекяри, водени от ратая Салих Каранизамов, прочут авантюрист по това време и българомразец.
Какъв бе планът? Отпървом нищо не се знаеше, но сетне се разбра каква е целта им - да убият хаджи Асан и достлукът между християни и мюсюлмани да се разбие дотолкоз, че последните сами да поискат да се изселят зад Босфора или където и да е в пределите на тогавашната Османска империя. И знаеш ли защо го измислиха, защото дотогава нямаше нито един, който да мисли за изселване…
Заговорът срещу хаджи Асана стана пролетта на 1888-а, когато селото броеше повече от хиляда и сто души, от които друговерците бяха над осемстотин, а православните - около 330 души. Или казано иначе, турците бяха два пъти и половина от българите, затова анадолците се насочиха към Орехово, а не в Павелско, дето от 1500 жители, иноверците нямаха и сто…
Зимата не бе чак толкоз люта и още когато март преполови, селяните се заоглеждаха да орат и сеят. И други се готвеха да сеят, ала омраза…
Една ясна лунна вечер, когато Орехово отдавна спеше, ордата на Салих Каранизамов се промъкна до къщата на хаджи Асан. Тъй се случи, че баш по това той бе станал да пие вода и все едно Аллах го накара да погледне през прозореца.
Веднага го позна… И как няма да познае Салих, когато луната го бе огряла целия, а той ръкомахаше на хората си как да обградят къщата му. Преди година го изгони, защото продаваше от овцете му, все едно бяха негови…
„Дошъл е да ме убие”, рече си хаджи Асан и без да се обади на кадъната си, взе едно въже и се спусна от чардака и отиде при комшията си Георги Неделчев, който бе писар в местната община, и го събуди.
- Тъй и тъй - обясни му каква е работата той, а сетне двамата отидоха при кмета Иван Терзиев, който начаса събра и въоръжи десетина човека, между които Георги и Росен Мирчови, Михаил Росенов, Костадин и Иван Янкови, Слав Георгиев и други, които завързаха престрелка със среднощните злодеи.
Чул свистенето на куршумите откъм къщата на брат си, в съседния двор се показа хаджи Смаил, но за зла беда тъмрашлии го взеха за хаджи Асан и макар че близнакът понечи да се върне в къщата си, душмански куршум го просна възнак, а от устата му се отрони за последно едно:
- Защо? - подир което завалията притихна.
А в отсрещния двор Салих Каранизамов доволен свали пушката, сетне се изсвири с уста и подвикна:
- Да се връщаме!
Подочули, че тъмрашлии са нападнали къщата на хаджи Асан, заприиждаха нови люде, които опасаха имота. Бяха се въоръжили кой с каквото намери, даже един бе нарамил лопата от обора…
Наемните убийци обаче успяха да се измушат от капана през едно сокаче под стрехите на две съседни къщи, ала нашенецът с лопатата - незнайно как озовал се там - тъй халоса последния от тях, че онзи повече не мръдна.
Бандитите се измъкнаха към Равнища, дето се завърза престрелка, при която падна втори главорез, а останалите, като разбраха от колко страни им стрелят, си плюха на петите и се спряха чак в Тъмраш…
От благодарност, че кметът Иван Терзиев вдигна селото и не даде косъм да падне от главата му, още на другия ден хаджи Асан му хариза една нива в Черна ограда, голяма барем десет декара.
Че тъмрашлии не можаха да убият когото искат, не можаха, ала заговорът им даде резултат…
Когато му даде най-хубавата си нива, хаджията рече на кмета:
- Аферим за помощта ти, челеби, ако не беше ти сега ходжата щеше да ме опява, затова ти дадох имота си от сърце - сетне въздъхна издълбоко и притури: - Заради мене селото не дремна и минута и ме опазихте, ала и двамата знаем, че тъмрашлии няма да мирясат додето съм жив. Снощи ми спасихте кожата, ами утре, други ден, след седмица, месец, година… Затуй реших да не тежа повече на людете и да се махна от селото.
Насетне каквото и да му казваше кметът, хаджи Асан не промени взетото решение и още на следващия ден продаде другите си ниви на братята Слав, Ангел и Тодор Делови и още на 19 март 1888-а най-почитаният мюсюлманин през робията в Орехово зорлен се изсели отвъд Босфора…
Да не мислиш обаче, че събратята му вкупом се юрнаха подире му? Ни един не пожела да иде където и да е! Даже Молла Асан - свещенослужителят на друговерците, им каза в джамията:
- Не бива да си тръгваш от мястото, дето гният кокалите на дедите ти, и да се емнеш на стари години по чужди земи - и всички мъже до един кимнаха в знак на съгласие.
Като видяха, че не само местните мюсюлмани, а и повечето рупчоски друговерци не искаха и да чуят за изселване, цариградските големци смениха плочата - захванаха да пращат разни емисари с тукашни корени, доброволно изселили се от планината, още като стана ачик-ачик, че метежниците на Хидает паша няма да им върнат агалъка. Те не само че познаваха района, но и имаха даже и родствени връзки с местните люде.
В Орехово дойде един ходжа, който беше кръвна роднина на майката на свещеник Ной Ангелов…
И понеже служеше в Цариград и бе по-голям на години, му се струваше, че е по-умен от попа. Затова подир един петъчен намаз събра мъжете от джамията, сетне проводи да повикат попа да поспорят за верите и да го направи за резил пред людете, за да ги спечели на своя страна.
Да, ама не знаеше с кого си има работа, въпреки че двамата бяха родственици. Вярно е, че по онова време свещеникът беше двойно по-малък на години от ходжата, а освен туй беше хептен дребничък, та всички му викаха поп Нойко, ала по родолюбие, дух и знания имаше исполински ръст. И как няма да има, когато този невзрачен на бой човек, почнал като учител на четири местни отделения с идването на русите и ръкоположен през 1884-а, две години преди това прение, бе убедил лично министър-председателят Стефан Стамболов да открие в това малко смесено село държавно трикласно околийско училище. Свещеникът беше в основата и на откриването на местното читалище, на образуването на благотворително дружество „Съзнание”, на което бе председател, и на много други прояви на общополезна и родолюбива дейност. А освен всичко друго той беше и редактор на сп. „Християнска заря”…
Затуй когато двамата захванаха да спорят и онзи много скоро видя, че става за смях на местните, които взеха да се подсмихват, побърза да спре препирнята и отпрати превъзхождащия го православен духовник…
И макар да вдигна бяло знаме, изглежда бе взел немалко пара, щото продължи мисията с друговерците. Отпървом им рече, че не тачат вярата си достатъчно и ще си изправят пред Страшния съд, сетне ги заплаши, че ако останат тук, тъмрашлии отново ще дойдат да ги колят, а накрая като видя, че са изплашени, взе да ги съветва да се изселят в Анадола, където им е намерил най-хубавите места, и ги чакат много други добрини.
Види се, че думите на ходжата хванаха дикиш у людете, защото при свещеника дойде не кой да е, а молла Асан, с който се разбираха открай време, и му каза:
- Отче, да знаеш, че тая свиня размъти умовете на народа - а след двайсетина дни, когато турците взеха да се изселват, ореховският имам наново дойде.
- Аратлик, дойдох да се сбогувам - рече му той със сълзи на очи и протегна ръце за прегръдка, която попът прие, ала веднага започна да го разубеждава да не тръгва, но правоверният духовник бе непреклонен.
Да си кажем правичката, подир заминаването на цариградския ходжа, който стоя цяла неделя в селото, достлукът между българи и турци захвана да скърца. И заскърца не затова, че някой стори нещо лошо другиго, а защото ходжата баламоса мюсюлманите. И изкара, че местните християни, с които винаги са се разбирали, са баш душманите им, макар че отпървом ги плашеше с тъмрашките мюсюлмани, които щели да ги колят, ако не се изселят…
Ала Господ (който и да е Той!) е дал главата на човек, за да мисли, а не да кима в знак на съгласие или не…
Тъй или иначе, цели сто и трийсет семейства му повярваха и за две-три години се изселиха от Орехово, а тук останаха само домочадията на Мустафа Сърбев, Сулейман Ахмедов, Мустафа Асанов, Мустафа и Смаил Мустафови и други, които сетне съвсем драговолно върнаха старата си вяра.
Първата група изселници тръгна сабахлен на 23 декември 1893-а, макар времето да не бе никак сгодно за пеш ходене през гората. Зимата тъй се беше разлютила, че имаше сковаващ студ и пронизващ вятър, а снегът стигаше коляното. Сякаш напук на това около петдесет мюсюлмански семейства поеха без никаква пъртина по едва различима пътека към Пловдив, по която лятоска се стигаше за осем часа. Натоварили коне с най-необходимите за път вещи, взели в ръцете си дребни дечица, те закрачиха в страховитата виелица един зад друг - цяла върволица, проточила се повече от триста-четиристотин крачки. Бяха тъжна гледка - с вледенени от студ лица, привели напред тела, борещи се със силния вятър, клетниците едвам пристъпваха в дебелия сняг и крачка подир крачка се приближаваха към неясните си бъднини отвъд Босфора…
Тъй се случи, че по обед тоя затрогващ върволяк бе настигнат от трима ореховски учители, яхнали коне и тръгнали да прекарат ваканцията в Пловдив. Между тях бе и двайсет и осемгодишният Стою Шишков (2), който описа тази затрогваща раздяла, а няколко месеца по-късно оглави трикласното училище.
Подир разменените поздрави той попита един от тях:
- Аго Салих, що не седяхте барем до пролет, а сте тръгнали в туй лошо време?
- Решили сме веке да се махнем, ефенди, и колкото по-бързо, толкова по-добре! - отвърна му той.
- Ние веке сме артък (излишна) стока, на която мястото й е на купището! - намеси се тогава и Мустафа - начетен и разсъдлив мюсюлманин.
- Как артък стока, аго Мустафа? На коя майка е артък някое от децата й? И вие сте като всички други - възрази му даскалът.
Сетне от дума на дума къде с недомлъвки, къде открито трима-четирима казаха, че българите в селото са лоши, щото ги докарали до тоя хал, а някои от тях пък изкупили имотите им на безценица. Лош бил и поп Ной, „който разтури наше село и ги учеше (българите - б. а.) на всичко”. Оплакваха се и от многото документи, които трябвало да вадят откъде ли не извън Орехово, за да си извадят паспорт за Турция, а освен туй кметът на общината ги мотал, додето им издаде свидетелства за платени данъци. Това бяха всичките оплаквания на изселниците, които Стою Шишков и колегите му изпратиха на другия ден на гарата за Турция.
Въпреки всички жалби след три години в селото дойдоха двама техни пратеници Мустафа Гиздерков и Асан Еминов с молба всички изселници да се завърнат в селото или в местността Алваница…
Сигурно се питаш защо искаха да се върнат при своите лоши комшии в Орехово? Ако ходжата Махмуд Сарачов им е намерил най-хубавото място, както им бе обещал, изглежда, че новите им съседи са по-лоши…
И знаеш ли къде отидоха първом? При поп Ной?!
Бяха го упълномощили даже да ги представлява. Ето какво е написал (3) самият свещеник за тая среща, в която изселниците го молеха „да изходатайства от правителството по 100 лева на 130 семейства и безплатно пътуване по железниците до Пловдив, за да се завърнат”.
И всеотдайният поп Нойко заряза работите си и още на другия ден отиде в София, дето стоя неделя, додето се види с министъра на обществените сгради, пътищата и съобщенията Михаил Маджаров от правителството на Константин Стоилов.
- Тъй и тъй - обясни за какво идва свещеникът.
Министърът го изслуша, а накрая каза:
- За нас помаците са изселени.
Въпреки отказа, поп Нойко се опита да го убеди какъв огромен ефект ще има завръщането на изселниците за всички мюсюлмани в Родопите, ала онзи не отстъпи и сантиметър:
- За нас те са загубени!
Попът се сбогува с иначе любезния министър и си рече: „Ако не бяха посекли Стамболова, той щя да ни помогне…”
Ей това е истината за изселването на тукашните мюсюлмани, чийто потомци днес живеят в с. Илиас ага чифлик, област Чан, Северозападен Анадол, а можеха да си бъдат в родното Орехово, ако на един български министър не му се бяха досвидели тринайсет хиляди лева…

————
(1) Според Калинов, Атанас. „Орехово”, София, 1988, с. 85-89.
(2) Случката е описана в разказа „Помашки сълзи”, сп. Български преглед, ІІІ, 1896, кн. ІV, с. 25-33. Стою Шишков е подписал материала с псевдонима „Н-в” /Неделев/.
(3) Парите са необходими, за да може всяко семейство да си построи къща, виж: Ангелов, Ной. „Животописни бележки”, стр. 20.