Иванка Павлова

Около десетина момченца в светлосини престилки, с каквито обличат децата в детските градини, играеха до оградата в празния училищен двор.

Едното от тях, с тесни цепки на очите, с чип нос и широко татарско лице, се смееше с тържествуваща твърдост в движенията. То държеше в ръцете си нова зелена шапка с пъстроцветно перо.

Подире му вървеше разплакано слабичко момче с бели смъкнати чорапи, широки за тънките му крачета. През рамото на детето висеше мукавено куфарче, а шлиферът, препасан през кръста, му придаваше нещо момичешко и безпомощно.

Момченцето гледаше умолително и уплашено. От плач лицето му беше почервеняло и подпухнало. Останалите деца очакваха с любопитство какво ще стане по-нататък. Явно на нито едно от тях и през ум не му минаваше да защити другарчето си.

“Татарчето” нагази в голяма локва от скорошния дъжд и пусна шапката в нея. После излезе и метна подигравателен поглед към примиреното отчаяние на тънконогото момче.

В движенията на тялото му пролича навикът на много поколения преди него да се налагат с твърдост и злост над по-слабите. Децата се смееха. Нямаше ли и утре да бъдат същите, каквито са сега, само че по-прикрити?

Аз стоях зад оградата. В първия момент изпитах желание да смачкам като комар малкото хищниче. После изревах веднага да върне шапката на другарчето си.

Децата се раздвижиха. Едно от тях се отдели от групата, нагази във водата и я извади. То измъкна от джоба си голяма бяла кърпа и я напъха в шапката, после се приближи до застаналото настрана от другите момче и я нахлупи на главата му.

Изведнъж и на двамата им се видя много смешно това - как изпод шапката висят краищата на бялата кърпа като на бедуин.

Едното я занаглася с добродушна захласнатост, а другото се остави, благодарно и успокоено, да прави с него каквото си иска.

Останалите деца отново се оживиха, започнаха да търкалят някакво парче желязо и скоро звъннаха весело гласовете им.

Само “татарчето” обикаляше наоколо с упорито стиснати устни и от време на време ме поглеждаше със злоба. Дали се беше родило с душата на възрастен, обречено никога да не изпита състрадание и доброта?

И в тоя мокър есенен ден с окапали жълти листа по калния тротоар усетих колко е страшно, че дори децата не са защитени от насилието и грубостта.