В МОЯТА ТАЙНА ПОЕТИЧНА ЛАБОРАТОРИЯ
Виолета Станиславова
Първото си стихотворение написах в осми клас. В старата къща, в мрачната стая, имахме готварска печка с дърва и въглища. Налагаше се да я чистя и паля. Вземах лопата и изгребвах студената сгурия. Сипвах я в кофа, а тя вдигаше бял прах миришещ на изстинали въглени. Нареждах смачкани хартии, съчки и кюмюр. Драсвах клечка кибрит и гледах как пламъците отначало плахо, а после буйно играят, съчките пращят, хвърлят искри. Стаята се осветяваше. Ставаше приветлива, топла. В една такава сутрин някакво горчиво-сладостно усещане ме накара да взема ученическата тетрадка. Обърнах на последния лист и се опитах да хвана неуловимото. Имах навик да записвам мислите си. Бях влюбена за първи път и си водех дневник. Стихотворението не беше любовно. Беше за пепелта и огъня, за саждите и студенината. Разхвърляно, нестройно, но младо и развълнувано, каквато бе душата ми тогава. Прочетох го. Скъсах листа и го хвърлих в огъня. Не исках никой да разбере…
Не съм от продуктивните поети. Не мога да пиша заради самото писане или по поръчка. Пиша, когато съм с наранена чувствителност. Когато размишлявам за смисъла на живота, за човешките стойности, за съдбата си, за света. Когато се опитвам да разгадая собственото си Аз, за да разбера коя съм. Когато ми се случват съдбоносни неща, които разместват пластовете на душата ми, изтръгват ме от обичайния ми ритъм на живот и ме захвърлят на друга плоскост, където трябва да се боря, преодолявам, приспособявам. Да започвам отново. Само тогава ми се струва, че има смисъл да пиша стихове.
Когато се навеждам над белия лист не зная какво има там. Взирам се в дълбоката му белота като в бял кладенец. Не виждам дъното. Предизвикателството ме привлича и аз се хвърлям без страх към бездънието. Потъвам… Потъвам навътре. Не зная до къде, но зная, че навлизам в територията на душата си. А тя ми дава чувство за сигурност.
Понякога стихотворението идва като ритъм на мелодия без думи. Завладява ме. По цял ден тананикам ритъма. Ритъмът е много важен. Прави го мелодично, цялостно, дори и да няма рима. Не можеш да прекъснеш мелодията по средата. Ще се спънеш. После започват да се появяват думите. Да се превръщат в слово.
Случва се да идва първо последното изречение. Но как да започна? Не зная. Записвам един вариант - не ми харесва. Зачерквам. Мисля… Пиша друго. Пак зачерквам. Мисля… Пиша друго… И то не ме води до никъде. Моливът ми се превръща в тояжка на слепец. Чука по листа. А краят блести в далечината. Как да стигна до него? Не ми се иска да се откажа. Пиша нещо близко свързано с него, за да си помогна. И изведнъж ми проблясва. Виждам мисълта си… Така написвам стихотворението отзад напред.
Друг път се открояват първите две или четири строфи - празно пространство и последното изречение. С дни мога да не напълня средата, но скелетът е създаден. Мъча се да изградя стените. Минава време. Празнота. Дори не го записвам. Стои в главата ми полуомесено. Не го забравям. Повтарям го докато ме изненада, когато съм в най-неподходящата ситуация: в трамвай, на работа сред хора, или когато съм полузаспала. Когато ме изненада в полусъня ми ставам, вземам лист и молив и го записвам. Слагам го под възглавницата. Мисля че съм казала точно каквото трябва но… идва друга дума. Пак вадя листчето, зачерквам старата, пиша новата. Мъча се да заспя. А то е все там - в мозъка ми. Прилича на разпукнат съд с течност, която трябва да изтече до капка. До последната мисъл. Докато не ми се стори, че е най-добрата.
Така понякога посрещам зората.
Друг път се излива като пълноводна река. Написвам го и преди да свърша не мога да обобщя мисълта. Поетичното чувство изчезва като в мъгла. Нищо не виждам. Лутам се. Започвам да се страхувам, че съм се изчерпала и никога вече няма да мога да пиша. Затова всеки път всяко последно стихотворение сякаш е последно завинаги. А когато завърша, го обичам най-много.
Случвало се е и обратното. Първо се оформя само заглавието. Тежи ми като че съм бременна. Като че всеки миг ще родя, а не мога. Държи ме дълго под напрежение, докато най-после текстът изскочи като малък палавник.
Имала съм случаи с дълга пауза от последното до следващото стихотворение. Друг път за кратко се появяват няколко. Най-големият ми рекорд са шест осемстишия едно след друго. Като ги свърших исках още. Хареса ми. Напрягах се, но мозъкът и въображението ми бяха изпразнени.
Други ме завладяват спонтанно. От край до край за един миг. Тичат пред мен и не смогвам да ги запиша. Бързам след тях и колкото хвана. После внезапно изчезват. Движа се по интуиция и ми трябват много дни докато ги дообработя напълно.
Понякога тръгвам от една сентенция. Например: дали душата е разумът или разумът е душата? Доста дни се въртях около тази мисъл без да мога и една дума да добавя. Започването ми е трудно. Не бива да повтарям един и същи мотив, един и същи начин. Старая се да избягвам дублирането на чувства, мисли и изказ. Да не си казвам: „О, това е като онова”. Трябва да бъде различно. Няколко стихотворения могат да се обединят и подчинят на една идея, но не и да си приличат, да говорят за едно и също нещо, по един и същи начин, но с други думи.
Да речем имам поетично вдъхновение на интересна тема. Когато се появи първото изречение, мисълта ме повежда сама и колкото и да се стремя да се доближа до първоначалния замисъл се получава друго. Нещо, за което дори и не съм предполагала. Сякаш някаква неведома сила ми е наредила да пиша по този начин, отклонила ме е и не ми е разрешила да кажа, което искам да кажа. Това ме изненадва. Много e странно…
Друг път нямам настроение за писане, върша нещо друго, обаче ми идва интересна мисъл или образ и си казвам: „Я да го запиша за всеки случай!” Но щом седна дотолкова ме завладява, че не спирам докато не завърша. В повечето случаи самата мисъл слага края на стихотворението. Просто чувствам как напира и иска да се излее, а когато това стане сама подрежда нещата така, че слага края. Търсила съм след края. Там винаги няма нищо.
Освен овъглената манджа в тенджерата на котлона.
Понякога написвам цялото стихотворение, но завършването не ми харесва. Започвам да търся нещо друго. Когато намеря точно това, което ми трябва, нагоре смисълът се променя и се налага да започвам отначало. Случва се да не се получи. Неудовлетворена съм. Тогава го захвърлям и го забравям. Докато не го възкреся след дълго време отново. Чак тогава се получава.
Всяко стихотворение си има свое време.
Обичам сравненията, но гледам да не прекалявам. Обичам и прилагателните. Прилагателните са брошка за мисълта. Избягвам съюзите - утежняват стиха; личните местоимения, особено първо лице - напластяват излишно; сложните изречения - накъсвам на прости. Простите изречения маршируват. Мисълта се люлее върху тях. Където може слагам тире вместо дума - тирето обира обяснението, прави мисълта по-стегната и стройна. Много съм внимателна със запетаите - една запетая може да промени коренно смисъла. Стремя се директно да не използвам думата, която е тема на стихотворението. Например „тъга”. Опитвам се да заобиколя и опиша чрез образи и метафори усещането и чувството, с които да постигна внушението за тъга. Тогава стихотворението зазвучава по-убедително, художествено и поетично. Внушението е много важно, но трудно се постига. Темите не търся специално. Те се появяват от това, за което си мисля в момента.
Поетичните открития трябва веднага да запиша, защото бързо изчезват и после не мога да възстановя подредбата и същите думи, които са ми дошли изведнъж. Много от тях съм загубила безвъзвратно, точно защото не съм ги записвала.
Голямо удоволствие ми доставя, когато съм написала стихотворение да проверя дали всичко си е на мястото. Да изляза извън себе си и да се гледам отстрани, все едно че съм чужд човек. Да се самонаблюдавам и самоанализирам.
Ако стихотворението е готово го чета и повтарям много пъти. Заспивам и се събуждам с него. Запаметявам го без грешка, но когато рецитирам пред хора, се смущавам и от страх да не сбъркам - чета.
Винаги пиша различните варианти в един екземпляр и то на ръка. Чета, редактирам, а докато преписвам, пак редактирам. Всеки път изскача нещо ново и така, докато няма вече какво да добавям или махам. При неволна грешка - изпуснала съм тире или запетая, сгрешила съм буква или дума… преписвам отново. Обичам ръкописът ми да е чист, без грешка. После го оставям да отлежи. След месец-два (имало е случаи след година-две) като го изчета и няма какво да поправям значи наистина е готово. Мога спокойно да го набера в компютъра и да го покажа на някого.
Не търся стихотворението. То само ме намира. Уважавам мисълта си. Никога не я принуждавам. През целият си творчески живот нито веднъж не съм седнала със специално поставена цел: „Днес трябва непременно да напиша стихотворение!” Никога!
По Божия Милост то само идва и само си отива.
Дори и сега често си мисля за белият лист хартия. Винаги ми е бил най-добрият приятел. Белият лист е търпелив. Разбира всичко. Винаги е до мен и е готов да предложи своята белота, за да ме успокои, да понижи напрежението в душата ми, да ме изслуша, докато не се уморя.
Аз се уморявам от себе си, но той никога не се уморява от мен.
Белият лист хартия е много дискретен. Само на него мога да се доверя изцяло, да разкрия най-съкровените си тайни, да споделя мисли, които на никой друг не бих доверила, защото му вярвам и съм сигурна, че няма да ме предаде.
Белият лист хартия винаги е бил моят най-доверен психотерапевт.
Белият лист хартия е вълшебник. Колкото и да го замърсявам, винаги си остава бял.
Белият лист хартия е най-неуморният пътешественик във времето.
Много съм внимателна с думите. Уважавам ги. Пазя ги от замърсяване. Не използвам мръсни думи, чуждици, диалектни, паразитни или старовремски - отдавна излезли от употреба… Не само в писането, но и в общуването си. Не забравям завета на патриарха на българската литература Иван Вазов - да пазим езика „чист и яснозвучен”.
Думите са живи същества пълни с енергия. Те спят в пещерата на чувствата, но техният сън прилича на съня на кучето ми Сара. Уж спи, а най-малкият шум или движение я събужда.
Думите се събуждат при най-слабата вибрация на някое чувство. Показват се, казват, каквото казват и отново се прибират в пещерата.
До новия душетръс…
Има мигове, в които мисълта ми се движи на бързи обороти с нажежени колелца, сякаш е влакче-стрела.
Понякога изреченията маршируват в ума ми и усещам как мисълта се люлее върху тях.
В миналото най-трудно ми беше да измислям заглавията. В първите ми две книги почти всички стихотворения са без заглавия. Сега това правя с лекота. Да измислям заглавия за мен вече е като приятна игра на ума. Правя го почти винаги в няколко варианта.
Когато съм изпълнена с поетични видения трябва да съм сама и да е тихо. Не обичам да има около мен шумове и хора. Дразня се ако нещо ми пречи да мисля, защото тогава гледам, но не виждам, чувам, но не слушам, докосвам, но не усещам. Все едно, че сънувам прекрасен сън и някой иска да ме събуди.
Никога не мисля дали това, което пиша ще го хареса някой, дали ще го публикуват, дали ще ме разберат. Важното е аз да го харесам. Да освободя ума си от натрупаната енергия на чувствата и размислите, за да ми олекне.
Критериите ми към самата мен са много високи и безмилостни. И не само към мен. Не само към писането. Към всичко!
В периодите, когато нямам идея за писане ме обхващат тревожност, съмнения, страх, да не би да не мога да пиша повече. Чувствам се подтисната. Животът ми се струва безсмислен. Изпадам в едно непрекъснато очакване и търсене. Ровя в ума си да намеря нещо, за което да се хвана и да започна да разработвам.
Умът ми винаги трябва да има работа. От сън, до сън. Той обича да работи. И когато не върши това, е напрегнат, неспокоен и нервен. Но всичко се променя, когато дойде отново вдъхновението…
Вдъхновението е живот и красота за ума.
То е море с приливи и отливи.
А какво е въображението?
То е най-прекрасният Дар от Бога. То крие неподозирани дълбочини, рисува невероятни картини, има могъща сила за разгръщане. То няма пределни граници. И както казва гениалният Айнщайн: „Въображението е по-важно от знанието”.
С помощта на силата на въображението можем да обходим целия свят, да се пренесем в далечни исторически епохи, да посетим несъществуващи или непознати планети, да проникнем в тайнствени светове, в бъдещето, да изградим свои собствени светове вътре в нас, да общуваме със същества, които никой, никъде и никога няма да види… освен във въображението си.
Въображението е нов, неразгадан свят - свят в света.
А творчеството е домът на въображението.
За поета най-висшето общуване е общуването с духа му. Но преди да може да направи това, трябва да го е опознал и обикнал.
Духът е неспокоен и нежен, разнообразен и благодатен, съзидателен и осмислящ… Той е нашият мост, нашата невидима транскосмическа магистрала, по която ще ни поведе към вечността и безсмъртието, затова трябва да го пазим.
Когато човек пази духа си здрав и чист, такъв, какъвто го е сътворил Бог, той надмогва злото и става носител на доброто, върху което се е крепял, крепи и ще се крепи светът.
