Георги Братанов

Из „Изгреви над Тунджа” 81
литературен сборник

„Не удрям клеймо на прогреса…”
Никола Вапцаров

Шест ери,
като дните,
през които бог творил света
в гръдта на майката Земя,
са напластени
и хранят с огън,
пръст,
вода
и въздух
дървото на безсмъртния живот.
И мен.
Нали съм най-високият му плод.
И най-капризният.
Единствено на мен не угоди
ни бог,
ни слънце,
ни земя.
Единствен аз не пожелах
на рая прелестите диви.

Като светкавица
сред пещерния мрак
в душата ми
се вряза разумът
и освети глада,
студа
и болката
на моите несъвършени дни.
Отекна гръм
и цял порой въпроси
разтърсиха
събудената ми глава.

С откършен клон
от райското дърво
аз продължих ръката си
и завъртях,
подобно бог,
на следващата ера
огромното грънчарско колело.
Сам смесих огън,
пръст,
вода
и въздух
в съюз разумен
за градеж на дом
и ден.
Научих се да правя хляб,
да шия дрехи
и да изричам „Еврика!”
на оня лост,
потребен за опорна точка
на живота ми.
И се усетих силен!

Свръхзвукови криле приших
на своя път,
от космоса
с очи радарни виждам
и мъртвешкото пъплене
в стърнищата,
и шеметния бяг
на градовете,
понесли своите небостъргачи,
фабрики,
коли
и болници
на гръб,
като зърна.

Машината опитоми ръцете ми
и разума.
Направи ме могъщ,
богат
и хубав.
Ала подобно юноша,
от страстна куртизанка заслепен,
аз се увлякох
и тя ми народи чеда
послушни
и полезни,
но и блудници,
издигащи опасен нож
към мен.
И ето аз,
творецът им, се питам
достойни ли са за градеж на кулата,
от която ще достигна съвършенството,
или да я съборя
като варварин,
преди да се е срутила сама.
И всичко да започне отначалото.
Ала какво ще бъде то не знам.
Знам само,
че е време да извикам „Еврика!”
на оня лост,
потребен за опорна точка
на света.