Румен Стоянов

Охотно, усърдно, скоротечно променяме речниковия състав на езика нам насущний като го препълваме с вносотии какви ли не. Сякаш има някаква надпревара да го позападнясваме, най-вече поангличанваме. Гаче пръкнахме долнопробна, кощунствена страст да осъществяваме един през друг по-ревностно туй зловредно деяние. А то пряко заличава нашата самобитна изказност.

Все едно, че си наследил от майка, баща хубава картина, обаче един ден наумясваш, дека тя не чини, замазваш платното и върху него старателно прерисуваш нечия друга творба.

Правиш го изключително добросъвестно, грижейки се да бъдеш верен до дребнавост към избрания образец, с наукоподобна внимателност: тая дума правилно е да бъде с краесловно з или с?, даже изпитваш доволство от убедеността за сполука.

Нещата може да ги онагледим другояче. Ти си достолепна красива дама, облечена в одежда, каквато никой няма. Обаче пред очите на всички я събличаш, в калта хвърляш и нахулваш най-често срещана дреха, вече охлузгана от ней изредили се гърбове.

Любомъдрий, би ли приветствал тая простъпка? Не? А защо ежедневно правиш тъкмо същото, многократно, ала с думите?

Сторваното, независимо от какви подбуди, равнодушие или войнстваща противобългарщина, изразява национално безродничество, тъй като равнозначи с похула към своенашето и подмяната му с чуждородности.

Те на свой ред не са нищо повече от неизбежимо обезличаване, защото липсва каквото и да било творчество или поне достойнство, никакъв опит да бъде запазена, камо ли създадена тукашна съответка, просто дошлячката бива радостно чопвана и цопвана туканък.

Неизбежимото езикообезличаване, желано или неумишлено, е изцяло и неопровержимо наподобителско: вкарват се иноземни заготовки в крещящ ущърб на своеобразието ни. Те биват обилно ръсени повсеместно и по тоя начин пряко, настъпателно обезличават все повече и повече говора и писмения му изказ.

Огромното мнозинство тукашняци не съзнават в какво те съучастват, какви трайни, мъчно изкореними последици носи то, подражава се на модаджийство, ако ще би безспорно вредоносни в езика ни, тежки, опасни за развоя на отечествената словесност.

Каква ценност може да представлява картина, прерисувана, и то върху заличен оригинал? Кога драскотим/плямпотим друготии, сметка даваме ли си какво произтича за речта ни, а тоже за нас самите като личности, съответно и общество: по собствено предпочитание губим благодатта, нам поверена от Бога, да мислим със своя глава, сами себе си превръщаме в наподобители, тоест нечии умствени придатъци, точ в точ изпълняваме онова, което шопът себеразобличително-искрено е признал: най мразим да мислим, оти се потим. Въпросната телесна течност не рядко пъти бива миризлива, та затрупвайки се с иноземни буквопостроения неизбежимо осмърдяваме живота ни.

Понеже мислене и език са неразделимо взаимопреплетени, обезличавайки словоизкази, обезличаваме и умствените си занимавки: обезбългаряваме ги, свеждаме ги до опашкарски залисии.

Наистина ли това желаем за нас, децата, внуците ни? Повтарям: чрез наподобяване осъществяваме себеизтриване, тоест обезбългаряване, лично и обществено.

Крайно е време да се сепнем и ясно застанем против езиковата и мисловна обезличеност = обезбългареност и то четворно: речево, мисловно, личностно, обществено.

Тъй като на държабата не й пука на дудука за гореказаното, а политико-управленската върхушка показателно римува с крадушка, единственият изход е всеки сам да прецени какви думи употребява, може ли осезаемо, рязко да намали броя на дошлячки излишнячки и най-вече на дело да го упражнява.

Какво толкова чак пък трудно има примерно вместо график да казваш разписание, защо гониш представям, представяне и намъкваш презентирам, презентация?

Не веднъж съм напомнял: родолюбици сме комай всинца, но туй похвално чувство не включва словесността, нея сме я изоставили на пълен самотек и произвол, немилостива безстопанственост, от гледище на езикочистотата самоволно безобразничим, с което нагло и отявлено работим против българското, българщината, България: против себе си.

Поздравления и да ни е честито.

Наздраве!