ДОМАШНО ТЕАТРО
Старият търговец на дървен материал Матей Андреев беше подкосен като столетен дънер от инсулт. Близките му умело прикриваха радостта от сбъднатите им мечти. Дискретните им молитви към Всевишния най-сетне бяха дали резултат. Наследниците почувстваха като сладък гъдел в слуха си думите на домашния лекар доктор Попов:
- Гответе се, уважаеми приятели, баща ви е получил призовка за оня свят…
Цялата фамилия се втурна с невъобразима охота да си набавя необходимото траурно облекло в най-доброто шивашко ателие на сестрите Авик и Такухи Нурикян. Не се скъпяха за кадифето, тафтата, дантелата и коприната. По-младата от двете модистки - Такухи, не смогваше да записва поръчките и прехапваше долната си устна, за да запази онова изражение на благопристойна съпричастност, задължително в такива случаи.
- Елегантността е неотменна за близките в този колкото мрачен, толкова и възвишен ритуал. По стила на траура се познават дамите от доброто общество. Това е един от най-изисканите начини да подчертаете почитта си към покойника - говореше с професионална тежест госпожа Авик, отпивайки от време на време по глътка чай от чашата, украсена с далекоизточни мотиви.
Дамите от семейство Андрееви я слушаха в състояние, граничещо с транс. По-възрастната от сестрите модистки доста обиграно демонстрираше завиден подход с клиентите, защото присъстващите биваха потънали в най-жестокото очакване. Пухкавата жена с прошарени къдрици обясни, че най-голямото изпитание е в преддверието към смъртта, което близките делят заедно с пътника към оня свят.
Модистката показа невероятен такт и актьорски умения и дори успя да пусне една сълза, а въздишките й бяха по-убедителни от тези на дамите в семейство Андреви. Госпожа Авик Нурикян не пропусна да предложи чай на уважаемите госпожи, а утешителната реч, която произнесе на чайната церемония, беше достойна за някой амвон. Господата от семейството седяха безмълвни и намръщени през цялото време с бомбета, положени на коленете им, и чакаха да дойде Гарабед Нурикян - братът модист, който трябваше да вземе марки за траурните им костюми. Майсторът се появи в приемната с шивашки метър, провесен на врата, по бели ръкави и с разкопчана жилетка, като осъден на разстрел. Тежката стъпка и мрачният поглед чудесно допълваха това впечатление.
- Моите съболезнования! - изохка тежко той и за малко не рухна върху паркета.
Клиентите зяпнаха от изненада, някои от тях останаха с ръба на чашата пред устатата си. По-младите госпожици Андрееви се изкикотиха в шепите си и веднага замръзнаха под изпепеляващите погледи на майките си. Момичета извадиха ветрилата от чантичките си, за да скрият внезапната руменина на смеха, така неуместно избила по бузите им.
Госпожа Авик Нурикян, разгневена от нелепото преиграване на брат й, изстреля светкавичен поглед. Той инстинктивно трепна и се хвана за висящия на гърдите му шивашки метър.
- Малко поизбърза със съболезнованията… - присви свирепо очи по-голямата му сестра, а тънките й устни се разтегнаха в хладна усмивка, която не предвещаваше нищо добро.
Гарабед Нурикян неловко се засмя и каза с трeперлив глас:
- Приемате ли съболезнования в аванс, дами и господа?
Клиентите запазиха втренченото си изражение, после само си размениха по някой снизходителен поглед и не реагираха по никакъв начин на плоската шега.
- Не се опитвай да остроумничиш, Гаро! - продължи да присвива очи и устни най-старшата. - Предполагам, че някой от нашите клиенти те е дезинформирал, нали? - каза тя, натъртвайки бавно на всяка дума. По кръглото й лице отново се разля онази стоманена благост, от която близките й чувстваха прималяване в стомаха.
Мъжът, с вече сивеещи слепоочия, енергично закима с глава, сякаш бе онемял за момент. С леко забавените си рефлекси той успя да се вкопчи в подсказаното оправдание като за сламка. Стиснал като молитвена броеница шивашкия метър около врата си, горкият човек погледна към сестра си и поиска да каже нещо, но тя с категоричен жест му даде знак да мълчи.
- Моля, не му обръщайте внимание. Малко е несъобразителен, но има златни ръце.
- Извинявайте! Извинявайте, моля! - сложи ръка на сърцето си шивачът. - Клюки… клюки… Какво да ги правиш… - почти започна да заеква той. - Пъъък… дано да се оправи човечецът - каза нервно, усмихвайки се, шивачът.
- Престани, Гаро! По-добре покажи на господата новия черен габардин, който вчера ни доставиха директно от Англия - каза госпожа Авик.
Тя скочи енергично от креслото с пухкавата си фигура и изтика леко брат си към мъжката приемна. С усмивка на портиер модистката широко разтвори вратата пред господата, които влязоха важно, изнесли напред своите настръхнали мустаци и авторитетни коремчета, формирани някъде из бирариите. Следваха ги техните синове с небрежна походка и крива усмивка в модерния тогава хъшлашки стил.
* * *
Изборът на ковчег не е шега работа. Това беше мъжки ангажимент. Господата великодушно освободиха дамите от тази тежка обязаност. Решиха предварително да платят на дърводелеца, но около избора на важния погребален аксесоар се завихри неочаквана и сложно изострена дискусия.
- Татко ще ни прокълне от оня свят, ако го бутнем в тая бабина ракла - рече боязливо Георги, вторият син на господин Андреев.
- Бааа… махагоновият струва колкото цял автомобил, бре… - изсумтя Иван, най-големият брат.
- Другите саркофази са съвсем плебейски… В тях погребват само разорените и пияниците - каза с експертен тон Христо и сбърчи нос, размахвайки около себе си бяла копринена кърпичка. Той беше третият син на търговеца Андреев.
Двамата по-големи братя започнаха да се почесват и да се мусят, затруднени в избора си.
- Но, моля ви, побързайте с плащането на един от двата артикула и да се махна от тук, понеже това място е прекалено ординерно за моя вкус… - каза господин Христо и поднесе към месестия си нос цветето, прикрепено към добре скроения му ревер.
- Я не ми се прави на лорд! Га че не си се търкалял в сламата. Мълчи! Да не взема да ти сваля цървулите от тавана - сряза го сърдито Иван и подкани братята си: - Хайде решавайте по-бързо какво ще купуваме.
Тих подигравателен смях накара събралите се роднини да се обърнат в една и съща посока. Мургав, къдрокос младеж се бе облегнал върху един от ковчезите като в бар-вариете и си играеше с дългите черни пискюли, които се спускаха от един траурен свещник.
- С пискюли или без пискюли ще го искате? - обърна се към роднините си Матей, първият внук на стария търговец.
- Баа, така ще е много педерастко… - изсумтя баща му Иван, който нямаше особено чувство за хумор.
- И в този пиратски сандък да го заключите, пак няма да го озаптите! - не сваляше ироничната си усмивка младежът и чукна с тънките си костеливи пръсти по капака на един аскетичен ковчег от груб материал, сякаш чакаше някой да му отговори изпод дъските.
- Какви ги плещиш, бре! - сопна се отново баща му.
- Такива като стария винаги вампирясват! - продължаваше да се смее с особено изражение младият мъж.
Чичовците го изгледаха свъсено.
- Не вярвате ли, че вашата синовна любов действа по този начин? Тя, вашата синовна любов, действа по този начин.
Изсумтяха гневно, а Христо подхвърли смутено с променено изражение, преглаждайки тънките си мустачки:
- Предлагам да го кремираме. Чух, че било модерно напоследък…
- Не може да бъде! Май ти си бил суеверен. А, чиче?… - каза майтапчийски племенникът и го потупа силно по рамото. - Що не пробваш с кол в сърцето?
Господин Христо Андреев обидено обърна гръб на племенника си.
- Пак ли си пил бре, сърхош! - кресна бай Иван на сина си. - Махай се, стига си ме резилил.
- Ааа… аз съм вече пълнолетен и съм част от семейния съвет.
- Какво ще кажете за кремация? Една елегантна урничка и всичко е наред - продължи да натрапва идеята си Христо, премигвайки ситно.
Младият мъж хвърли поглед към ковчега, около който се суетяха чичовците му.
- Толкова лесно няма да се освободите от дъртия пич.
- Марш навън! - кресна баща му и удари с джентълменския си бастун по пода.
- Е, няма ли да го кремираме? - продължи да настоява Христо.
- Ами вярата ни? Ами традициите ни?! - кресна Георги. - Какво? Да оставим мама сама ли да почива в отвъдното?!
- Дядо ще е по-доволен, ако го турите до русото Ленче, най-голямата му изгора - изсмя се отново подпийналият.
Бай Иван кипна и вдигна бастуна, но Георги го хвана за ръката и се обърна към племенника си:
- Ха, спри се, де! Иди пий едно кафе, че да изтрезнееш.
- А вие нямате ли нужда да тракнете по едно на екс?! Значи само аз страдам за дядо.
Нямаше какво да направят, освен само да махнат с ръка.
- Държа на мнението си, че кремацията е по-доброто решение…
- Картаген трябва да бъде разрушен! - Размаха шапката си като площаден оратор Матей младши. - Тук ми намирисва на гузна съвест. А, чиче? Знаеш, че който вампиряса, започвал да чете мислите на другите. Мале, ако вземе да влезе в главите ви, а?…
- Ще постъпим като православни християни - отсъди Георги и застана до брат си Иван. - Татко трябва да почива до жените от нашето семейство, до мама и до баба, лека им пръст! - прекръсти се благопристойно средният брат.
Матей продължи да се хили по пиянски и попи избилата сълза в ъгъла на окото си.
- Ха да видим сега! И между две баби да го заровите, пак ще посяга към чуждите булки! Хеле ако са по-младички!
Смехът му проехтя в ниската работилница със странна горчивина, а възрастният дърводелец вдигна с учудване безстрастния си поглед от рендето. Матей извади плоска бутилка изпод сакото си, вдигна я високо и рече:
- Наздраве, господа офицери! - и сложи ръка на устата си, усещайки, че му се повдига от изпития алкохол.
- Махнете го, да не го убия! - изръмжа баща му изпод моржовите си мустаци, а ръката му, стиснала бастуна, трепереше от яд.
Чичовците започнаха да изтикват пийналия младеж навън.
- На конете, господа офицери! - провикна се Матей младши, преди да хлопнат вратата под носа му.
Внукът на търговеца мечтаеше за военна кариера и медали за храброст, но беше дюстабанлия и далтонист.
- На жив човек ковчег купувате! Засрамете се! - повиши тон един върлинест, русокос гимназист в спретната униформа. Това бе Захари, братовчедът на Матей. - Почакайте дядо поне да склопи очи…
- Аз не разрешавам сукалчета да ме учат - изръмжа баща му Георги.
- Работата е за часове. Татко е с единия крак в отвъдното… - каза с лицемерно отчаян тон Христо.
- Имайте търпение да се прехвърли с другия крак - им отвърна остро Захари и излезе след братовчед си.
- Абе, какво им става днес на тия пичлемета…
- Не ги слушай, Иване, те са зелени откъснати - рече Георги.
- Наш дълг е да сме предварително готови за изпитанието - закова с железен тон Стамен, братът на Матей. Той бе най-бързият счетоводен ум в семейната търговска кантора.
- Само от тебе човек ще стане! - потупа го по рамото чичо му Георги, а бащата се изчерви от приятната изненада.
- Моля, плащайте по-бързо и да приключваме с тази досадна сделка - произнесе с навъсен поглед Христо.
Той почука небрежно с края на бастуна по капака на ковчега, сякаш искаше да се увери отново, че няма да получи отговор отвътре.
- Ако не са досадните сделки, които сключваме ние, щеше да ходиш с кърпени гащи втора ръка - каза тежко, почти заплашително, Иван.
Дърводелецът прибра със сащисано изражение едрите банкноти, без да ги преброи, и изгледа клиентите си с високо вдигнати вежди.
За госпожите Андрееви остана задължението да помислят за цветята на погребението. Трябваше да поръчат венци и свещи за случая.
Госпожата на Иван Андреев с намусен сурат троснато се обърна към съпругата на Христо.
- Слушай, Анастасийо! Много мразя с тебе да ходя на пазар.
- Защото не умея да се пазаря ли, Стоилке? - възкликна длъгнестата дама и погледна презрително през рамо своята нисичка, трътлеста етърва.
- Цветарката е голяма кожодерка. Га земеш да се превъзнасяш по нейните китки, и тя веднага дига цената. Ще търсиш кусури, ще усукваш, тогава смъква от парата.
- Аграрен меркантилизъм… - произнесе надменно с въздишка сухата госпожа и многозначително поклати глава.
- Ко, ко, ко?… - свъси вежди кака Стоилка.
- Ко-ко-ко… Кокошка кълве просо - подигравателно се изсмя по-младата.
Етърва й настръхна и наду бузи от яд, разбрала, че пак се опитват да я засегнат на култура.
- Исках да кажа, че си прагматично селско чадо. Меркантилизъм означава пресметливост - с усмивка на превъзходство вирна птичия си нос булката на Христо.
- Каквооо?! Безграматична ли ми нарече?! Проста ли ще ми викаш?! - сложи ръце на кръста кака Стоилка.
- Чакай! Чакай! - осъзна с известно закъснение сериозността на положението етърва й.
- Няма какво да чакам! Не знам каква съм аз, ама си знам сметката, а пък ти и Христо вечно излизате на червено като маймунски задници. Старият е казал пред моя Иван, че на разсипници като вас праха от складовете няма да остави. И последно: повече да не сте стъпили за заем при нас.
Анастасия пламна и нервно размаха пред лицето си пъстрото ветрило, за да скрие гъстата червенина, която я заля като вино от счупена дамаджана.
- Ей, какво правите? - застана жертвоготовно между тях Кръстина като арбитър на боксов мач. - На улицата сме.
Стоилка и Анастасия за миг се отърсиха от обзелото ги умопомрачение, виждайки около тях любопитни и неодобрителни погледи, с които ги обстрелваха минувачите.
- Стига сте правили сеир на душманите! - погледна ги критично и с присмех Милка, по-голямата дъщеря на бай Матей, както го наричаха само най-близките му приятели.
В същия момент остъклената врата на цветарницата се отвори и госпожа Коен, с прималяваща от благост усмивка, ги покани да влязат.
- Заповядайте, дами! Позволете ми да бъда с вас в най-трудните ви мигове.
Двете посдърпали се етърви със сконфузени физиономии една до друга прекрачиха прага на красивото магазинче. Милка и Тодора, дъщерите на бай Матей, прегърнаха Кръстина от двете страни и успяха да й прошепнат нещо по адрес на другите две жени.
- Братята ми се ожениха за керкенезки с кокоши мозък - рече по-възрастната от сестрите.
- Децата им хем налитат на бой, хем кудкудякат - прошепна Тодора.
- А пък майките им мислят, че са измътили лебеди - довърши Милка.
Кръстина изтръпна при мисълта, че нейните етърви биха могли да чуят коментара на зълвите им. Нямаше да й простят факта, че е била дори ням и неволен свидетел на такива думи. За щастие, още с влизането си в цветарника каките изпаднаха в захлас пред композициите от познати и непознати флорални видове. Госпожа Коен сякаш бе успяла да открадне късчета от рая и да ги аранжира под своя покрив. Търговката гледаше с удоволствие смайването на клиентките си.
- Позволете да ви предложа комбинация от бели рози с лилиум. Белите цветя са най-подходящи за всяко погребение, но ако искате, може да прибавим и малко червени далии като акцент за малко повече драматизъм.
- Рози и лилиум - не мога да си представя по-изискано съчетание - каза с премрежен поглед госпожа Анастасия.
- Хубаво! Ти ще ги плащаш! - изръмжа Стоилка.
- Защооо? - потрепери несигурно гласът на длъгнестата.
- Цената видя ли? - посочи властно етикета с показалец етърва й.
Анастасия направи гримаса, замълча и пак развя нервно ветрилото си.
- Хризантемите също биха стояли чудесно върху капака на ковчега и във венците - опита се да предложи госпожа Коен.
- Карамфили! - закова недвусмислено госпожа Стоилка.
- Добреее… - съгласи се неохотно госпожа Коен. - А колко венци искате?
- Два! - категорично заяви обемистата клиентка.
- Сигурна ли сте, че…
- Да! - прекъсна я Стоилка, без да я остави да довърши. - Един на портата и един на гроба. Приятелите му да поръчат повече.
- От кой модел предпочитате?
- Ооох, от кой ли? Анастасийо ма, от кои да поръчаме?
- Аз не знам! - обърна обидено орловия си профил на другата страна етърва й.
- Ано, Елеоноро, мари, стига сте наваляли глупости. Я погледнете тоя каталог какво да поръчаме - подвикна към дъщеря си и племенницата си Стоилка.
Двете госпожици се сепнаха в своя унес, обсъждайки последния филм с Пола Негри и Рудолф Валентино. Изтръгнати от разговора, сладките момичета се приближиха, погледнаха нехайно каталога на госпожа Коен и зачуруликаха:
- Всичко е хубаво, всичко е хубаво… - те трепкаха с мигли и макар съвсем тихо, сладкото им чуруликане прозвуча доста неуместно.
- Хайде махайте се! - измърмори госпожа Стоилка.
Момичетата се подчиниха, едва сдържайки усмивките си. Уединиха се отново в ъгъла на цветарския магазин и продължиха да се отдават на сладките си фантазии.
- Как мислиш, Ани, добре ли направих, че избрах кадифе с дантела? Дали кадифето ще ме състарява? - попита Елеонора.
- Нора, нищо не може да те състари на деветнайсет. Не знам каква воалетка да си поръчам - с цвете или с щраусово перо?
- Щраусовите пера са за по-зрели, скъпа.
- Норче, синът на доктор Попов дали ще дойде на опелото? Ти имаш пресантиман. Моля те, кажи ми!
- Как биха могли да пропуснат?! - отвърна малката с многозначителна усмивка.
- Пожелавам ти и капитан Троев да бъде с тях - отвърна с благодарност Ани.
- Ах ти, ах ти… Знаеш всичко не по-зле от мен - размаха пръст другата.
- Зелени откъснати - погледна с кисело изражение към тях госпожа Стоилка. - Ано, вкъщи ще се разправяме.
- И аз имам какво да ти кажа, Елеонора - присви тънките си устни госпожа Анастасия.
- Тодорке, Милке, какво да изберем, мари? - подканваше ги Стоилка.
Двете дъщери на господин Матей Андреев стояха встрани. След даването на зестрите им те научиха, че повече няма какво да очакват от значителното състояние на баща им. „Вземайте каквото ви се полага и повече нищо не търсете”, бе казал той в деня на техните сватби. „Женска стока, чужда стока.” Зетьовете на господин Андреев бяха още по-разочаровани и не искаха да знаят повече нищо за тъста си.
Двете невзрачни жени, облечени в сиво, солидарно стискаха ръцете си и гледаха с прикрита завист към своите роднини.
- Кои сме ние, че да казваме. Вие си избирайте - подхвърли пренебрежително Милка.
Госпожа Стоилка разпери безпомощно ръце.
- Е добре… Ребека, ти избери венците. Пиши ги на сметката ни, но гледай да не са от най-евтините, нито от най-скъпите - каза съпругата на Иван. - Ааа, щях да забравя, прибави и стотина бели карамфила, да не кажат, че сме стиснати.
- Ще останете доволни - каза с добре оттренирана усмивка госпожа Коен.
Цветарката ядосано затвори с трясък дебелите корици на каталога и го захвърли настрана, след като клиентките ? напуснаха магазина.
- Ако всички пазаруваха като тях, щях да фалирам. Добре че има и влюбени - въздъхна тя.
Тиха усмивка озари нейното лице, покрито с мрежа от тънки преплетени бръчки. Тя извади под тезгяха бутилка ликьор, отпи една-две глътки и го прибра отново на мястото му. Оправи строгата си рокля, опъна краищата на колосаната си якичка и отново постави усмихнатото си изражение в очакване на следващия клиент.
Фамилията се прибираше към дома и ръцете ги сърбяха от желание по-бързо да приведат в употреба направените покупки.
- Колко време казаха, че може да издържи татко? - попита плахо Стоилка.
- Най-много четиридесет и осем часа - каза почти безразлично Иван.
- Не вярвам да издържи и толкова - рече Георги.
- Авик и Такухи дали ще смогнат да ни приготвят роклите? - питаха двете госпожици.
- Еее… имат достатъчно помощнички. И за по-кратко време са се справяли - рече успокоително госпожа Анастасия.
Елеонора не можеше да престане да си мисли как ще изглежда в елегантен траурен тоалет пред погледа на капитан Троев.
- Да се надяваме, че дядо няма да умре по-рано от зададеното време. Би било много неприлично от негова страна да ни подведе с някаква преждевременна смърт.
- Какво безсърдечие, Нора! - възкликна възмутено майка й, госпожа Анастасия.
През това време Ана трогателно скръсти ръце и погледна с мъченически поглед към небето:
- Деденце, моля ти се, не умирай преди сряда. Не искам да бъда неглиже на погребението ти. - А в главата й се въртеше натрапчива мисъл какво впечатление ще произведе върху сина на домашния лекар.
- Ано, ще ти свия сармите! - изръмжа госпожа Стоилка и момичето виновно сведе очи.
Така, унесени в разговори, роднините стигнаха до портата на Матей Андреевите сараи. По всичко личеше, че в дома става нещо. Чуваха се възбудени гласове. Сенки играеха по спуснатите завеси на прозорците и необичайно входната врата беше открехната на половина.
- Чакайте, какво чувам… - вдигна показалец към небето в знак за мълчание най-възрастният. - Тихо! Мълчете! Какво чувам? Женски рев?… Ааа… свършил е… - въздъхна почти с облекчение Иван.
- Е, Господ му спести мъките - прекръсти се Георги с умиротворена физиономия.
- Лека му пръст - лицемерно се престори, че изтрива сълза Христо.
- Утре какво ще облечем? - спогледаха се госпожиците.
- Момчета, тичайте при дърводелеца. Ковчегът да се достави веднага! - разпореди се Иван.
- Аз от тука не мърдам - рече Матей, който още не беше изтрезнял напълно.
- Е добре, аз ще отида - съгласи се като послушно момче Захари.
- Ето, виждате ли какво значи да планираш навреме - вирна важно брадичката си Стамен.
- Ти ще бъдеш стълб на това семейство - потупа го баща му по рамото и добави: - Бъдете силни!
- Добре че госпожа Коен вече е доставила цветята - въздъхна Анастасия.
Когото влязоха в обширния салон, прислугата стоеше строена и подсмърчаше. На разстояние от тях седеше доктор Попов с наведена глава и посочвайки към спалнята на господин Андреев, рече с потреперващ глас:
- Простете се… Простете се… с вашия незаменим баща… Моите съболезнования!
- Е, хайде по-смело, докторе, за първи път ли виждаш умряло - потупа го бодряшки по рамото бай Иван. - Направи каквото можа, не се кори.
Лекарят нищо не отговори, само още по-ниско сведе глава.
- Един пациент загуби, ама колко други спечели… И сватби ще има. И деца ще се раждат в тая къща.
- Сега ли му е времето да говориш за това бре, Иване - обади се жена му Стоилка.
- Че какво грешно е казал? - опита се да каже нещо в защита на брат си Георги, но неговата Кръстина го сръга с лакът.
Анастасия и Христо само се подсмихваха иронично,
очаквайки развоя на събитията, но личеше, че нещо дълбоко ги притеснява.
- Време е да се простим с нашия скъп татко - каза с престорена скръб съпругата на Христо.
Всички тръгнаха мълчешком към затворената спалня.
Върху по кралски широко легло лежеше господин Андреев в новия си тъмен костюм със скръстени ръце, а през пръстите му бе прехвърлена божигробска кехлибарена броеница със сребърен кръст. Белият му перчем беше грижливо сресан. Главата му бе положена внимателно върху сива копринена възглавница.
- Браво на прислугата! - рече Георги.
- На оправни хора хляб даваме - доволно поклати глава бай Иван.
- Можеше и по-добре да се справят - повдигна лявата си вежда Христо с вечно неодобряваща си физиономия.
- Не се ли сетиха да запалят свещи и да сложат някое цвете - измърмори критично Анастасия и направи превзета гримаса.
- Ръцете ти ли ще капнат, ако ти свършиш това? - каза с мрачна ирония и със смръщени вежди Матей, поставяйки две дебели свещи в единични свещници от двете страни до главата на починалия.
Младият човек застана в тържествена поза пред покойника като почетен караул, отдаде чест по военен образец и изрече с развълнуван глас:
- Слава на героя от Сливница и Пирот!
Не се сдържа, брадичката му потрепери, чертите му се разкривиха и той сложи длан пред очите си, за да скрие сълзите, които го връхлетяха изведнъж като враг от засада.
- Хайде, излизай навън! Не се излагай като женичка! - изръмжа баща му бай Иван.
Матей се спусна стремително към вратата, роднините му бързо се отдръпнаха встрани, за да му направят път, защото видяха, че той бе готов да ги разбута с лакти пред себе си.
- Ох, кога ще се научи да се владее това момче - въздъхна превзето над ветрилото си Анастасия.
- Лесно е да се владееш, щом мислиш само за наследството, но дядо и от оня свят ще ви даде урок - прямо се намеси Захари.
- За какво говори този сополанко? - обърна се Христо към баща му.
Георги погледна с недоумение и само безразлично повдигна рамене.
- Днес за втори път ни подмятат, че ще останем обезнаследени - изрече пребледняла, с треперещи жили по шията, госпожа Анастасия. Очите й изпъкнаха като на болна от базедова болест. - Изглежда нещо става зад гърба ни. Христо, ти си длъжен да изясниш всичко още сега!
- Няма ли да почакате да изстине покойникът? - възмутено потрепери Захари.
- Има неща, които не търпят отлагане - вирна нос Христо.
- Оставете ни насаме! Ние ще се разберем като братя - каза бавно Иван.
- Моля, всички останали да излязат - повтори молбата на другите двама Георги.
Съпругите, синовете, дъщерите, зетьовете и снахите се подчиниха мълчаливо с някакво патриархално послушание, запазило жизнени корени в отношенията на българското семейство.
Стамен си позволи да си направи оглушки и се отдели от другите, заглеждайки се по етажерката с книги в спалнята на стария, а никога преди това не бе проявявал интерес към литературата.
- Стамене, отнася се и за тебе! Това е само между нас тримата. Излизай и не се прави на улав! - кресна баща му.
Неговият по-малък син се поколеба за миг, но не можа да възроптае срещу заповедта на най-старшия в семейство след смъртта на дядо му. Стамен хвърли един любопитен поглед към своите чичовци и се опита да се възползва от ситуацията.
- Не ви ли трябва човек с усет за сделките? Нали знаете, че съм половин парче адвокат?!
Тримата братя гледаха навъсено, а баща му повдигна рошавите си вежди и каза:
- Не си половин парче… Три четвърти си, но ще гледаме да се оправим без адвокат.
Стамен трябваше да се примири, че не бе посветен във великото тайнство, и се оттегли с голямо неудоволствие. Преди да излезе, хвърли последен поглед към чичовците и своя баща. Те стояха намръщени и неумолими и тогава си помисли за трите мойри в мъжки вариант.
След като Стамен остана от другата страна на вратата, чу как резето щракна рязко зад гърба му и това само изостри любопитството му до болезненост.
Трите госпожи Андрееви седяха в обширната като физкултурен салон гостна и нервничеха. Матей зяпаше неадекватно и така си и заспа на канапето, замаян от изпития алкохол. Никой не го закачаше, защото неговите хапливи забележки действаха като рициново масло на по-голямата част от семейството. Стамен погледна брат си с пренебрежение и извади от страничния джоб на сакото работен бележник. Захари разтвори молитвеника и сложи тапи в ушите си, за да не чува дрънкането на Елеонора, която се опитваше да изсвири част от някакъв реквием на домашния роял, който през годините повече играеше ролята на изискана мебел.
Ана, добре прикрита в един ъгъл на просторния хол, разглеждаше модно списание, напълно абстрахирала се от свиренето на братовчедка си.
- Дано някой да не се дотътри точно сега да изказва съболезнования - измърмори Анастасия с нервен тон.
- Чакай! Още никой не е научил! - успокои я Кръстина.
- Бааа! Мислиш ли, че новината вече не вършее по улиците? - поклати скептично глава Стоилка.
- Гинке - обърна се Анастасия към една от слугините, - не пускайте никого! Кажете, че утре ще приемаме съболезнованията.
Грозноватото момиче с удължена конска глава закима енергично:
- Тъй, госпожа, тъй. Жалейките сабахлен…
Камериерката пъргаво изтича навън да разясни на другите от прислугата последните разпоредби на госпожите.
- Дано не обърка нещо каунестата глава! - каза вяло и с неприязън Анастасия.
- Мълчи, да не си дигне чукалата и тя, че такива работливи като нея трудно се намират - направи предупредителен жест Стоилка.
- Ооо… откога правим политика на слугинажа?!
- Заяждай се, заяждай се, ако искаш после ти да търкаш паркета - закова я Стоилка, при което етърва й изгуби желание за повече приказки.
Настъпи малка пауза. Матей издаде кратък свирещ звук, похърквайки на една страна върху кадифената тапицерия. Стамен пресмяташе нещо в работния си тефтер, Захари не вдигаше поглед от стария молитвеник. Ана продължаваше да седи скрита зад високата мебел, погълната от уникален тоалет в списанието. Елеонора свали с драматичен жест ръце от клавишите и отметна назад глава, сякаш се намираше в препълнена, широко осветена зала. Навярно в този момент чуваше оглушителни аплодисменти, преминаващи в нестихващи овации. Трите възрастни жени мълчаха, но очите им горяха, а устните им се движеха, тръпнейки в странен брътвеж, може би това беше тяхното заклинание за бъдещето. Само врящият котел им липсваше, за да наподобят адова сцена. Трите етърви гадаеха, обсебени от мисълта за наследството, прехвърляйки през главите си всички вероятности за мястото, отредено за тях и за децата им в завещанието на стария. Всички бяха притихнали в тайнствено очакване като на Бъдни вечер или както когато у Андрееви се пръкваше нов член на голямото семейство.
Изведнъж от спалнята на патриарха се разнесе яростен вик, последван от тъпи удари и ужасени възгласи. Всички пребледняха и скочиха от местата си. Стамен бързо пъхна бележника в сакото си. Захари остави молитвеника и се прекръсти. Елеонора зае театрална поза до пианото, Ана подаде крадешком глава иззад високия бюфет, а Матей се размърда на дивана.
- Май чух глас от отвъдното… - прошепна Захари, придобил дюлевожълтия цвят на Ван Гог в най-известния му автопортрет. При тези думи всички се прекръстиха.
Миг след това вратата се отвори с трясък и към тях полетя Христо, който държеше с две ръце разбития си нос и през пръстите му се процеждаха тъмни струйки кръв. Една скъпа лачена обувка летеше след него и успя да го уцели по гърба. Малко след това изскочиха другите двама братя. Георги търкаше прясната цицина на главата си, а Иван се държеше за рамото и се опитваше да го раздвижи. Анастасия се спусна разплакана към мъжа си, развявайки бяла памучна кърпа като пред капитулация. Другите две етърви стояха пребледнели като статуи и Стоилка едва успя да издума:
- Какво стана, бре?
Като отговор на въпроса й в рамката на вратата застана титаничната фигура на патриарха от фамилията. Той държеше за ръкава сакото от костюма си, което се влачеше по пода. Имаше само една обувка на краката. Косата му бе разрошена, жилетка разкопчана и вратовръзката разкривена, но най-страшно се кривеше усмивката му. Той присви зачервените си очи под настръхналия бял перчем и тънките му устни разкриха старческа захапка с два реда порцеланови зъби.
- Лешояди, мародери, помияри! Търсихте ключа за сейфа, а?… Ето го! В устата ми беше, под протезата ми. Искахте да видите завещанието, а?
- Ухапа ме! - изплака мъченически Христо.
- Какво очакваш, като ми бръкна в устата.
- Разби ми носа!
- Лесно се отърва, скапан мародер! Трябваше да го отрежа и да го обърна с дупките нагоре, да събира дъждовна вода.
- Защо бе, тате?… - изплака Анастасия.
- Всичко беше за вас, но нещата ще се променят.
Възглас на ужас и отчаяние премина през редиците на роднините.
- Защо бе, тате? - измънка Иван.
- Млък! Помияри! Лешояди! Мародери с мародери, защо не съм пак в армията, че да ви изправя пред военен трибунал.
Иван, масажирайки все още рамото си, се обърна към своя приятел:
- Абе, докторе, какъв е тоя инсулт, бре? Какво ще кажеш?
- Докторът ще каже това, което му кажа аз! - изрева старият.
- Не беше инсулт. Хипогликимична кома беше… Всеки може да се заблуди… - каза с гузно изражение семейният лекар.
- Ще завещая всичко на болници, манастири и на военната академия - изрева мнимият мъртвец.
- Браво, дядка! - изръкопляска Матей. - Казах ли ви? Така лесно няма да се отървете от дъртия пич.
- Ами като те оставя без нищо, майчин сине, камъни ли ке ручаш?
- Май ме бива да предсказвам бъдещето. Ще стана ясновидец.
- Браво! Май само ти гладен няма да останеш. А оня там с молитвеника ще стане калугер - посочи старият към Захари. - За другите хич не ме е еня.
- Защо бе, тате?… - изстена отново Анастасия, която за първи път в живота си го наричаше така.
- Млък, мародери! И мародерши!
- Тате, това вече е прекалено - направи гримаса на обидена херцогиня снаха му и размаха ветрилото пред лицето си.
- Ти погледни на главата си оня хаврус, накичен със зарзавати, и тогава ми разправяй кое е прекалено.
- Но тази шапка е по последна парижка мода… - възклик-
на почти останала без дъх Анастасия.
- О, за такива боклуци ли прахосвате парите ми? Е, затова и лев няма да видите!
- С какво сме заслужили такова отношение? - продължаваше да хленчи тя.
- Акълът ти е колкото на мисирка, а си и толкова хубава.
- Тате, говориш на жена ми - опита се да заеме кавалерска поза Христо.
- Коя от всичките, бе? - небрежно отвърна баща му.
Синът му се опита да възрази, но старецът изръмжа:
- Млък! Без мъжки превземки!
- Аз, аз, аз като госпожица имах кандидати от най-изтъкнатите семейства. Моят произход, моето положение…
- Ха стига, ма!… Произход?… Положение?! Колко цървула имаш на герба си? Добре че майка ти беше достатъчно хитра, та подмами моя шаран с несъществуваща зестра. И наяве, и насън му се привиждаха пачките, дето ще залага на комар. Ама нейсе…
Анастасия се опита да изиграе припадък, но никого не успя да убеди. Въпреки това Стоилка се спусна към нея, извади шишенце с амоняк и го тикна пред лицето на етърва си. Матей Андреев опъна тирантите на панталоните, сложи ръце в джобовете и застана с насмешка пред двете си снахи, които се прегръщаха като пред заколение.
- Проста си, проста си като постен качамак, Стоилке. Книга не си помирисвала в живота си, ама на пазара си нещо средно между хлебарка и стоножка, а очите ти се въртят на всички страни като хамелеон. Бива те за търговия. Твоя Иван пък мяза на каракачански пес, и мечката ще пребори, га става реч за пари - каза старият, почеса се по темето и добави след кратка пауза: - Пък може и да ви оставя нещо, ако е рекъл Господ.
Въздишка на облекчение прозвуча в дует от устата на двамата съпрузи и Стоилка продължи да милва етърва си, но вече с по-малко драматизъм, а Анастасия още по-мъчително се разрида.
Възкръсналият бивш военен махна с ръка и се отмести няколко крачки встрани. Той погледна снизходително втория си син, който притискаше мокра кърпа над ухото си и мигаше объркано, а жена му седеше до него с ръка на рамото му, свела смирено очи.
- Герги, Герги, хубаво пишеш на машина и документите подреждаш добре. Търси си работа като чиновник в някоя кантора, а пък твоята Кръстина да си седи вкъщи и да ти мие паниците.
Споменатата в същия момент вдигна очи в ужас. Безцветното ? лице се сбръчка като употребявана салфетка. Тя изрева като войнишка вдовица и се хвърли в краката на свекъра си:
- Моля те, татко! Заклинам те! Не ни оставяй на произвола! Ако за нас не ти жал, за децата ни, за твоите внуци помисли!
Двама души с усилие я отделиха от стария търговец, а тя продължаваше да припява като професионална оплаквачка.
Когато се почувства освободен от задушаващата хватка на снаха си, Матей Андреев пое дълбоко въздух и се отърси като след нощен кошмар.
- Леле, индийски питон така не може да стяга. Гледай я ти, кротката, каква пиявица била. Когато я доведе, сине, се зачудих защо си я взел. Е, сега зная защо… Където се впие, месо къса.
Двете дъщери на търговеца, Милка и Тодора, които пристигнаха с известно закъснение, сега гледаха обнадеждени развоя на събитията.
- Тате, виждаш, че тук не могат да те гледат - започна Милка, приближи се към баща си и го накара да седне в едно кресло. - Тук ти съсипват нервите - прибави тя, наливайки му чаша вода от гарафата. - Я по-добре ела у нас. Дъщерите се омъжиха по София. Рядко идват с децата. Аз и Колю ще ти треперим като над писано яйце.
- Писано яйце ли?… Ще ме изпишете с ръжена - кисело измърмори старият.
Втората сестра започна да се подсмихва, доловила, че предимствата се подреждат в нейна полза. Тя се приближи към баща си, заоправя вратовръзката и разрошената му коса.
- Аз също имам къща… - поде Тодора. - И то по-просторна от техните. Синовете са по чужбина. С Наско сме съвсем самички и по-добре ще се грижим за тебе от всички други.
- Все едно да се оставя на грижите на Медичите или на Борджиите… - злъчно произнесе старецът. - Отгоре на всичко мъжът ти е аптекар. Май не му стига, че му купих дрогерия, а сега вече се вижда собственик на десет аптеки. Сигурно вечер сънува как ме дави в илачите си.
Двете дъщери млъкнаха, нацупени от обида, и застанаха на разстояние една от друга, понеже изведнъж топлата им връзка се обви в скреж.
- Какво искаш, тате, за да останеш при нас? - каза с мазен тон Стоилка.
Старецът, потънал в дълбокото кресло, погледна снаха си отдолу нагоре право в очите и каза:
- Искам френско шампанско, цигански оркестър и леки жени.
Тръпка на смущение премина през попарените наследници, а дамите тихо се завайкаха и потърсиха кърпичките си.
- Точно така, дядка! Точно така! - плясна и потри ръце Матей младши. - Хей, не виждате ли, дядо се върна от оня свят. Хайде да празнуваме!
- Какво празнуване?! Гемиите им потънаха. Не виждаш ли?!
- Ще поръчам всичко каквото искаш, дядка! - настани се на едната облегалка Матей младши и с широка покровителствена прегръдка обви ръка около старческите рамене.
- От всички на гуляя искам само теб - обърна се към първия си внук търговецът и удари с юмрук по облегалката на креслото.
- О, ти вече си изплете кошничката… - едва преглътна горчивината си Стамен. - Надхитри всички ни… Ще ни наемеш на заплата в кантората или ще ни изхвърлиш на улицата?…
- Всички ще наема на заплата, но тебе ще изхвърля. И то без препоръки.
- Интересно защо? - присви очи през дебелите си рогови рамки Стамен. - Не можеш да понесеш кадърността ми, нали?!
- Точно за кадърността ти мислех…
Стамен вирна острата си козя брадичка, а носът му удари в тавана.
- Мислех за кадърността в кражбите ти. Чака те кариера в престъпния свят.
- Клевета! Клевета!
- На Корубаглар! Корублагар! - подвикна подигравателно Матей.
А старецът, смеейки се през сълзи, рече:
- Хайде да устроим един дуел по Вазовски…
Той не довърши, когато конски копита изтрополиха по паважа. По притихналата улица проехтя шум от колела на каруца, която със скрибуцане спря пред огромната къща.
- Пъррр! Ковчегът ви, молим! - прогърмя басовият пиянски глас на дърводелеца.
Матей, който бе близо до прозореца, взе един от бастуните на господата, повдигна с него ефирното перде, източи шия от креслото и рече:
- Дядо, пристигна ти калъфът… Сюрприз от семейството…
- Охо, и опаковката сте ми поръчали. Как да не се разчувствам. Пъргавите ми дечица…
Иван се спусна към прозореца, отвори го широко и викна:
- Махай се от тука, бре! Не ни трябва никакъв ковчег!
- Аз, бай Петко Рендето, платена стока вкъщи не държа - рече важно доставчикът и хлъцна от изпития алкохол.
- Закарай го обратно у вас.
- Няма място! Имам поръчка за четири ковчега. Бог да ги поживи ония комити, дето се изклаха в кръчмата нощес.
- Препродай тоя сандък и го изпий!
- Бай Петко Рендето никога не е бил мошеник - удари се по гърдите дърводелецът. - Вече пих достатъчно за здравето на покойника.
- Оставете на мене - рече през смях старият търговец и тръгна към прозореца. - Хей, аркадаш, погледни нагоре - викна бай Матей.
Дърводелецът подскочи леко, дочул познатия глас. Вдиг-на размътен поглед към звездите и мустаците му щръкнаха като телени четки. Пияният за малко не изтрезня и стана по-бял от прясно боядисана дървена ограда.
- Леле, майко Богородице! Дух нечестив! - изстена бай Петко, подбели очи и се простря назад, падайки по гръб върху капака на лъскавия ковчег.
- Докторе, отворихме ти работа - плесна с ръце бай Матей.
Семейният лекар, който седеше свит виновно в ъгъла, скочи веднага.
- Господи! Какво правите, човекът може да получи нервен шок със смъртоносен пристъп. Знаете ли какво е разрив на сърцето!
- Бааа… Бай Петко има сърце от яко стогодишно меше.
- Моля ви, не си правите шеги с това. Понякога съвсем здрави хора не издържат.
Матей Андреев прихна:
- Бай Петко издържа, га видя неговия Иванчо в кревата с мащехата си бяла Тоца, та от мене ли ще вземе да се гътне.
Доктор Попов вече беше при пациента си и го преглеждаше най-внимателно направо в каруцата. Когато се увери, че всичко е било само невротична реакция, той попи с кърпичка потта от челото си и подвикна бодро под прозореца:
- Ще се оправи!
- Казах ли ви? Кухо дърво гръм го не лови. Донесете ковчега тука. Искам го по средата на гостната. Да видим в какво сте ми избрали да прекарам вечността.
Прислугата веднага се подчини. Донесоха лъскавия сандък от златисто дъбово дърво и го поставиха върху персийския килим. Семейството седеше безмълвно около ковчега с мрачни лица, сякаш присъстваха на действително погребение.
- Харесва ми тоя калъф! Елегантен е… - каза Матей Андреев и плъзна по полирания капак своята суха възлеста ръка, посипана със ситни старчески петна. - Средно скъп е, но в него има класа… Ще си го запазя за съдбовния час.
Старият търговец обходи с очи лицата на децата и внуците си. Всички неловко избягваха пряк поглед.
- Хубава кутийка сте ми поръчали, как ли ви се иска да ме видите вътре. Еее… Мога ли да не ви доставя това удоволствие…
Той бутна капака, усмихна се и влезе с единия крак в сандъка. След това седна, завъртя поглед наоколо, облегна се назад и се изтегна. После изпъшка с удоволствие, все едно лягаше в купа прясно сено с поглед, зареян в синевата.
- Отгоре на всичко е и удобен. За да ми е толкова точен, сигурно сте ми взели мерките, докато бях в кома. Казвайте, така ли беше?
Ана, най-малката внучка на търговеца, се изсмя. Майка й Стоилка я сръга с лакът в ребрата. Дядото веднага схвана реакцията на майката и дъщерята.
- Я какви хубави цветенца сте ми поръчали! Малко са, ама от сърце. Чувал съм, че в някои държави тия китки ги ползвали кат зарзават - посочи той кошниците с бели карамфили. - Занесете ги на Бонка готвачката, да ги нареже на салата без сол, без оцет, без олио. Да бъдат натюр, така да се каже. Който иска моето наследство, трябва да изяде по една чиния за мое здраве, иначе да върви на трудовата борса.
- Татко, шегуваш се! - рече, премигвайки, Анастасия.
- Шегува се мъжът ти, когато ти взема пари от чантичката, за да черпи с шампанско чуждите жени.
- Татко, ти си се побъркал - изпусна пурата си Иван.
- Ще ядеш ли бели карамфили, или още сега да те резна от списъка на наследниците?…
Синът му мрачно сведе очи.
Чиниите с нарязания бял карамфил пристигнаха.
- Някой има ли нещо против карамфилите?
- Да - рече гневно Захари, - яж си ги ти. Умрял съм за твоите пари, ще намеря от какво да живея.
- Мъжки отговор! - каза с възхищение бай Матей. - Ти можеш да ядеш каквото искаш…
- Трябва ли да ти целувам ръка за милостта?!
Матей Андреев мълчеше с интерес.
- Вярно, бащите ни постъпиха грозно, а ти… - Захари спря, прехапа устни и преглътна обидната дума. - Така ли ще ни покажеш превъзходството си?
- Така! - каза кратко старецът. - А ти, ако искаш, излез.
И младежът излезе, последван от братовчед си Матей.
- А вие какво ще правите? - усмихваше се демонично старият хитрец.
- Ние ще ядем - каза с размазана усмивка Христо, жена му го хвана за ръката, погледна го в очите и кимна твърдо.
- С тебе съм, Ице!
Иван с яд дръпна към себе си чинията с нарязания цвят, а Стоилка погледна флоралната салата с въздишката, с която всяка вечер поглеждаше към горчивите билки против запек.
- Чувала съм, че карамфилът помага против спичане - свенливо се усмихна тя.
- Е, хайде, дъще, отсега нататък по мазно и по гладко да ти върви… - изсмя се злъчно свекърът й.
Докато другите се усукваха около чиниите си, Кръстина грабна своята порция и почна бързо да тъпче надробените цветя в устата си и когато видя дъното на съда, го остави гордо пред свекъра си. Нейният Георги също ядеше, макар и не със същия апетит, а баща им ги гледаше с тъжен поглед и усмивката му се изкривяваше все повече.
Старият търговец погледна към дъщерите си Милка и Тодора, те показваха със свенливи, но обнадеждени погледи празните чинии пред себе си. Ана и Елеонора се справяха прилично, макар и да дъвчеха с кисели физиономии.
- Махайте се от очите ми… - каза с мрачен поглед старият човек.
Близките му се измъкнаха един след друг с гузно изражение, без да се поглеждат помежду си. Те отправяха крадешком очи към патриарха на семейството, но натежалите им погледи, изпълнени с плахо очакване, се разбиваха в мрачното и безизразно лице на стария. Матей Андреев остана сам в огромната гостна. Тя го обгърна със своето бездънно пространство, задуши го с широтата си, показвайки му колко е сам. Той погледна празния ковчег, поставен в средата на стаята по негова заповед. Сандъкът зееше с открехнат капак и със зловещ магнетизъм го привличаше към себе си подобно на коварна сирена. Още през войнишките си години Матей Андреев бе презрял смъртта. По-късно това го направи успешен рисков играч в търговията. Гледаше към залеза на живота с насмешка след толкова успехи, подвизи и наслади. Но в този момент старият човек трепна и страхът от края го прободе като вражеска сабя.
- Захари! Матей! - изрева в ужас старият.
Двамата младежи влетяха бързо в стаята.
- Какво има, дядо?
- Виждате ли?! Виждате ли оная кутийка там?! Да я напълните с бутилки вино, шампанско, шоколади, бонбони и всичко хубаво за ядене и пиене, за което се сетите. Няма да изляза от тука, докато не го опразним. Доведи оркестъра на Сали Кларинета и Сузи Славейчето. Повикай моите приятели от актьорската трупа. Повикайте музиканта Нейчо с цигулката и мадам Илонка с хубавата Лола. Плащам на час колкото искат само за присъствието им и Лола да бъде с голямо деколте.
Пирът беше епичен, имаше песни на всички езици. Най-хубавите гласове на града пяха за Матей Андреев, а той лепеше банкноти по челата на музикантите и пъхаше едри пари в пазвите на певиците. Две млади циганки от момичетата на Хасан Гаргата друснаха най-знойния кючек. Един млад илюзионист вадеше букети с цветя изпод плисираните поли на млади госпожици. Но гвоздеят на програмата бе, когато пищната Лола се напи, запретна поли, развя червената си грива, смъкна бюстието си и затанцува полугола под звуците от Хабанерата на Кармен. По-късно разправяха по кафенетата, че за това изпълнение тя получила малко състояние. То надхвърляло многократно хонорара на всички оперни примадони, пели някога на провинциалната оперна сцена.
На разсъмване дъбовият ковчег беше празен, прислугата не смогваше да изнася празните бутилки.
- Чуйте заповедта на адмирала - надигна се, олюлявайки се, от мястото си Матей Андреев, а в същия момент някой от зевзеците сложи на главата му моряшка шапка. - Флотилията на веселието трябва да излезе в открито море - залитна на една страна старият.
- Да живее адмиралът! Да живее адмиралът!
- Сега аз ще вляза в онова коритце. Вие ще ме вземете на ръце и право на улицата. Ще сея с две ръце пари и бонбони за радост на моите поданици. Реченооо?…
- Сторенооо! - ревна в отговор компанията.
След малко като персийски сатрап върху носилка Матей Андреев беше изнесен седнал в дъбовия ковчег, подпрян отвсякъде с розови копринени възглавници. В скута си държеше торба с монети и бонбони и беше готов с две шепи да сее възторг, докато и паветата започнат да му се усмихват.
Няколко подпийнали мъжаги с яки мишци и несигурни колене понесоха стария, след тях тръгна почерпената компания, пееща „Над Босфора шум се вдига”, дирижирана от първия внук на адмирала.
Матей Андреев преливаше от патос, приел духа на виното във вените си. Кръвта на предците - сатири и менади, възкръсваше за нови мистерии.
- Пълен напред! - извика старият.
- Йес, капитан! - обади се отдолу един от носачите.
- Не, аз не съм капитан, аз съм адмирал! Не аз съм контраадмирал - сам се произведе в чин Матей Андреев.
- Както кажеш, контраадмирале! - отново отговори един от носачите, слизайки по витото стълбище с изящни парапети от ковано желязо.
Корабът на адмирала се люшкаше в умерено вълнение, но при един по-силен тласък встрани един от господата се блъсна леко в железата. Носачът не видя ръждивата кука, на която закачаха саксиите с цветя, а тя здраво се вкопчи за джоба на панталона му като златотърсачка. При втората по-смела стъпка нищо незабелязващият веселяк усети как износеният плат на панталона му се разпра със звук, който накара всички да прихнат. Смехът се засили при вида на кърпените долни гащи. За да запази достойнството си, носачът инстинктивно пусна с една ръка ковчега и се хвана за скъсаното. Не можа да види падналата саксия с мушкато, току-що съборена от котката, и се спъна в нея, при което всички загубиха равновесие. Корабът на адмирала попадна в мощно вълнение и килнат на една страна, полетя към дъното.
* * *
Матей Андреев се събуди в бяло болнично легло, потънал в тиха стерилна атмосфера. Над главата му като сфинксове, грифони и гаргойли висяха с безмилостни физиономии синовете, снахите и дъщерите му.
- Спукан лумбален прешлен, татко - ехидно се усмихна Анастасия.
Насмешливата усмивка премина като вълна през лицата на всички.
- Бъдете по-деликатни! - каза с тъжен тон доктор Попов. Приседна на болничното легло, хвана ръката на стария си приятел и рече: - Страхувам се, че ще останеш парализиран, Матейко.
- Какво? - опита да се надигне от леглото старият.
- Недей! - задържа го към бялата постеля докторът.
- Всеки получава това, което заслужава! - изръмжа Стоилка.
- Ало, мотиката да си знае мястото в ъгъла! Откога стана толкова дръзка?
- Откогато смятаме да те освидетелстваме като луд.
- Каквоо?
- Да, целият град видя, че си душевно болен - въздъхна с наслада Анастасия.
- Нито един наш съгражданин няма да повярва на това.
- Грешиш! Много от присъствалите на гуляя твои приятели сами ни предложиха услугите си, за да те въдворим в психиатрия, ако техните свидетелски показания могат да ни помогнат с нещо в съда - рече Стамен.
- Каквоо? Лъжа!
- Ами срещу скромно заплащане те всички ще кажат това, което искаме.
- Значи заговорничите, Стамене!
- О, заговор не е нужен, дядо! Не ни трябва да вербуваме помиярите от твоята компания. Достатъчно е една тройна експертиза и подписите на трима уважавани специалисти.
- Никой здравомислещ лекар няма да ми постави диагноза, след като види как си служа с цифрите и с параграфите…
- Тройната експертиза вече е факт - Стамен размаха един документ пред лицето на дядо си. - Ако искаш да се върнеш у дома, ще отстъпиш бизнеса си на нас.
- Как успяхте?
- С помощта на нашия любезен доктор Попов.
- И ти ли, сине Бруте?… - разтресе побелялата си глава старият.
- Задлъжнял съм финансово… - гузно смотолеви семейният лекар.
* * *
Настъпиха безкрайно скучни дни за Матей Андреев. Като топузи от стар кантар часовете надвиснаха над неговата бяла глава с непоносима тягост. Минутите се влачеха със скоростта на костенурки инвалиди, но всичко се издържаше до появата на нова болногледачка в белоснежна престилка. Тя беше с телосложение на бременна слоница, а физиономията й напомняше преяло с люцерна добиче. Нейното лице напълно отговаряше на душевния й мир. Старият търговец обичаше да чете, но зрението му се влошаваше, а нейният глас бе толкова противен, че Матей Андреев се страхуваше да не намрази любимите си писатели. Искаше да отвори книга, но неговите хора уж все забравяха да му вземат нови очила, след като онова тлъсто чудовище уж случайно стъпи върху тях. Но най-мъчителният момент за старият търговец бе личният тоалет. Той бе свикнал само хубави жени да му смъкват панталоните и когато огромното женище тръгнеше срещу него като снежна лавина с подлога в ръка, той вече се чувстваше обезчестен. Семейството си отмъщаваше чрез нея и тя бе идеално оръжие за целта. Матей Андреев се примири с инвалидната количка и скучния пейзаж на източния прозорец, а когато кажеше на своята болногледачка, че иска да го отведе на южната тераса, тя се правеше, че не го чува, като преди това бе блокирала предвидливо механизма за самопридвижване на количката. Получаваше писма от внуците си Захари и Матей, но дори не можеше да ги прочете. Държеше ги под пуловера до сърцето си и те го топлеха по странен начин. Радваше се, че са открили своя път, макар и далеч от дома. Стамен се ожени за госпожица със зестра колкото брутния национален доход и накара всички зестрогонци да му козируват. Ана трябваше да забрави за сина на доктор Попов и стана снаха на един известен фабрикант на олио. Елеонора изживяваше любовна драма, след като не й позволиха да се омъжи за капитан Троев, но скоро и тя би трябвало да се вразуми.
Мислейки за съдбата на своите близки, старият човек изведнъж наостри уши. Тези стъпки, които скърцаха по вътрешното дървено стълбище, му бяха толкова познати. Внезапно пелена от влага изпълни отслабналите му очи, а сърцето му започна да пърха като фазан в мрежа.
- Хей, дядка, дядка, къде си, вехта воеводо? - разнесе се из коридорите най-скъпият за слуха му глас.
Възрастният човек се скри в един ъгъл, притискайки до гърдите си нещо, което бързо извади от една витрина и го пъхна под карираното одеяло на коленете си. Двете крила на порталната врата се отвориха и в тях застана Матей младши.
- На колене, поганецо! - извика старият, изскачайки изневиделица и размахвайки старата си офицерска сабя.
- Предавам се! - вдигна ръце младият човек.
Двамата мъже разтвориха обятия като за разпятие и се прегърнаха дълго и силно. Старецът не издържа и се разплака.
- Е, недей, недей, деденце! Не ти отива.
- Мислех, че ще пукна, без да те видя. Как е Захари?
- Учи като побъркан. Казва, че медицината е най-добрият начин да служиш на Бога. И най-важното - влюбен е…
- Туй се вика хабер! Толкова се кахърях да не се калугеряса. Каква е госпожицата?
- Моя колежка от сцената…
- Ух, Господ да му е на помощ. Пак ще има пунически войни под покрива ми. Много артисти станахте на един клон в този неартистичен дом.
- Бааа… вашата трупа е само за антични трагедии - изсмя се младият актьор.
- А ти как си? Наедрял си, възмъжал си! Не си вече кльощава гарга. А казват, че артистите гладували.
- Ангажират ме, ангажират ме. Не мога да се оплача. Предлагат ми ролята на Моор в „Разбойници” на Шилер на сцената на Народния.
Старецът подсвирна и потупа внука си по рамото.
- Какво мога да направя за тебе, дядка? Виждаш ми се нещастен.
- Заведи ме утре на разходка и ме почерпи чаша шампанско…
- И пари ли не ти оставят? Ах, гадове!
- Аз съм освидетелстван с деменция и невменяемост.
- Долна измама! Да прескочим ли при адвокат Пеев?
- По-често съм се оправял без адвокати.
- Имаш план?
- Дай да им спретнем един контрапреврат, момчето ми.
- Роден съм за заговори и машинации - намигна заговорнически внукът.
- Помниш ли, че преди време те помолих да ми дадеш едно документче?
- Как не, дядо.
- Благодаря ти за доверието, синко.
- Няма какво да губя.
- Срокът му не е изтекъл. Знам, че искаш да откриеш свой театър и да имаш собствена трупа. Мисля, че може да се направи нещо за тебе и за наш Захари, дето мечтае да основе клиника - поклати побелялата си глава старият.
- Предполагам, че един ден ще успеем…
- Този ден е много по-близо, отколкото предполагаш.
- Нима?
- Защо, мислиш, издевателстват така над мене собствените ми деца?
- Защото обичаше да ги поставяш на пачи яйца.
- Не се разкайвам! Имаха нужда от закалка.
- Еее… Някои унижения си ги биваше…
- Не е за това. Не могат да ме гледат с очите си и ще ти кажа защо. Сметките ми се оказаха твърде скромни за техните очаквания. Тези, които са си правили спестявания, добре, но тези, които са чакали само на моите пари, уви!… Трябва да запретнат ръкави…
- Браво, дядка! Поживял си като падишах! Жените са най-приятният начин да се разориш, нали?
- Глупости! Приличам ли ти на някой, който ще хвърли цяло състояние по фусти, пък ако ще да са най-копринените и най-парфюмираните.
Усмивката бавно утихна по лицето на Матей младши. Той се вгледа сериозно в набразденото старческо лице. Оттам го гледаха твърди, макар и размътени очи с поглед като вода след дъжд. Насмешката, която се криеше в ъгъла на повехналите устни, подсказваше за добре покрита тайна и житейска прозорливост, която не позволяваше събитията да го изненадат.
- Еее… Приличам ли ти на някой, който ще продаде последната си риза заради жена?
Внукът се втренчи за миг, за да прецени сериозността на въпроса, и категорично поклати глава:
- Не! Не мисля, че приличаш на хедонист от френски роман, а още по-малко си герой на обречени страсти от Достоевски.
Старецът избухна в смях в инвалидната си количка и тя се разтресе под него.
- Артист, Боже, артист не може без книжни сравнения…
- Какво толкова смешно казах?! - направи почти обидена гримаса младежът.
- Що не кажеш направо, че съм Ганьо Балкански с ориенталско отношение към жените.
- А твоето сравнение какво е?! Може да е по-подходящо от моето, но и то е от книгите.
Старецът смени изражението си и се вгледа с продължителен интерес в одухотвореното смугло лице на внука си.
- Дааа, май ще сбъркаме, ако прокараме строга демаркационна линия между живота и изкуството… Нека ги оставим на спокойствие да се смесват, да се гонят и да се любят като сатир и менада…
- Гледай какъв поет се извъди, дядка!
- Изненадан ли си?
- Започвам да подозирам, че все има някоя Жулиета, заседнала някъде в спомените ти.
Старецът наведе глава и чертите му се сгърчиха, може би заради внезапно нахлулото чувство на вина. За първи път изглеждаше инфантилно смутен.
- Има… - измънка тихо той. Единствената дума в отговор потъна удавена в горчива старческа въздишка.
- Русото Ленче, а?
Матей Андреев само размаха сбръчканата си ръка и многозначителна усмивка придаде нетипична меланхолия на лицето му.
- Хайде, дядка, знам, че бай Данчо хлебаря ми е чичо, затова гледам да съм приятел със синовете му и предупредих всички момчета у дома да не се заглеждат по дъщерите му, защото сме рода.
- Всички ли знаят? - трепна в количката старият.
- Всички! - поклати съчувствено глава Матей младши.
- Слава богу!- въздъхна с облекчение старецът. - И толкова години по никакъв начин не сте ми намекнали за тая работа.
- Ех, кой смееше, дядка…
- Благодаря за проявения такт.
- Моля! А понякога не изпитваш ли…
- Какво? Угризения ли? - прекъсна грубо внука си старият. - Да не дава господ да срещнеш най тръпката на живота си, когато вече е твърде късно. Когато имаш три деца и когато от изневиделица се зададе и четвърто, но то вече е от друга жена… Смей се, смей се колкото искаш, но аз направих каквото можах… Намерих й годеник, купих й фурна с няколко стаи на горния етаж, дадох и малко пари и те двамата се справиха… Какво друго можех да направя? Постъпих правилно!
Матей искаше да каже нещо. Младият човек вдигна усмихнат поглед към дядо си, отвори уста, но старият го сряза.
- Млък! Мразя някой да се прави на по-умен от мене! Ние за бизнес ли говорихме, или като изкуфели баби ще разплитаме спомени… - старият човек направи кратка пауза и продължи: - Та така… Въпросът беше къде са парите на фамилията, нали? Да се отклоним от толкова важен въпрос! Господи! Ако братовчед ти Стамен беше на твое място, сега вече щеше да стиска пачките в ръцете си.
- Мен материалните неща не ме вълнуват толкова.
- А не искаш ли да бъдеш театрален директор? Може би трябва да дам парите за благотворителност?!
Матей кимна срамежливо и сведе поглед.
- Не се ли запита защо поисках пълномощно на твое име.
- Господ да ме убие, ако се сещам, дядо.
- Открих сейф на твое име в Първа търговска банка.
- Туй пък защо?
- За да си държиш там театралния реквизит.
- Ех, дядка…
- В твоя сейф има диаманти на стойност шест милиона лева… И никой не може да ги пипне, освен теб и мен.
Матей младши се опита да се изправи, но коленете му бяха омекнали и той тупна обратно в дълбокото кресло.
- Е, съвзе ли се, дечко?
- Не може да бъде. Не знам…
- Ще ти дам адреса на търговеца, при когото ще ги пласираш. Искам да разделите парите. По два милиона на теб и за Захари, за да осъществите плановете си. Един милион ще раздадеш за благотворителност на болници, манастири и на военната академия. Половин милион ще оставите на Елеонора, за да се почувства по-сигурна и смело да се омъжва за нейния капитан Троев. Половин милион ще дам на Данчо хлебаря, защото е работлив като пчеличка и може би е най-свястното ми дете…
- А не се ли страхуваш, че ще грабна парите и ще забягна към някои екзотични острови?
- А кой ще играе в „Разбойници” на Шилер по сцената на Народния?…
- Познаваш ме…
- Знам, че твоите идеали не допускат фетиш към парите…
- А другите, дядо? Какво ще правят?
- Оставих им кантората. Щом са добри търговци, да си спечелят.
- А за себе си няма ли да оставиш нещичко? Не искаш ли да направиш едно околосветско с Лола?
- Бааа, че да ме изхвърли през борда на парахода с помощта на първия млад мошеник, когото ще срещне там.
- Ех, дядка, дядка, добре ли познаваш живота, или просто четеш много романи…
- Ако искаш да виждаш напред, не пренебрегвай и двете…
- Искам да направя нещо за тебе. Кажи с какво мога да облекча положението ти. Виждам, че тук не ти угаждат много.
- Купи ми един чифт очила, за да чета романи… И да се радвам на вашите писма… - въздъхна с облекчение старият човек и се усмихна само с очи към догарящия залез, залезът, който в този момент прибираше крилете си като умираща жар птица под покров от облаци, приемащи цвета на нощта.
