Николай Табаков

Предговор към „Обикновена интрига” (2023) от Зоя Димова

За новата книга на Зоя Димова ще трябва да си поговорим тихо, тихичко. Защото Димова не „развява още знамена”, не набива високи дидактични сентенции, не изпада в радостни (телешки ли да ги наречем?) възторзи. Нейното белетристично очарование е в тъгата. Да, да - в заобикалящата ни, наша си, толкова лична и толкова потискаща тъга.

Очевидно авторката познава отлично човешките страдания, познава тежката ръка на живота, проникновено описва сложните психологични, защо не и парапсихологични състояния на своите герои. Малко или много всеки добър прозаик е и добър психолог.

Иначе не се получава. Защо ли обаче в мен, в читателя, в обикновения авантюрист сред чудесата на хубавата проза, остава усещането, че Зоя Димова съвсем, ама съвсем отблизо е запозната с тези крайни човешки драми, с дълбоките травми, които нанася грапавото ежедневие?

Опитът! Личният опит! Ето това е разковничето за добрата проза. Ако в поезията (поезията е за младите) царуват главно емоциите, чистите и сънувани блянове и техните слънчеви или буреносни протуберанси, то в прозата спокойната и свята мъдрост налага своето категорично присъствие.

Няма голям разказвач на прозаични текстове без собствена биография. Мамините синчета и дъщерички потъват в това високо изискване като в тресавище. И няма проза. И блудкаво е разказването. Няма ме мен, няма те теб, няма я смъртта, няма го и живота. За какво ви е такъв тип разказване?

Съвсем обратен е случаят, който можем да наречем „Зоя Димова”. Тя е познавачът. Тя е психологът. Тя е, ако искате, душата на компанията. И оставя след себе си следа.

Оставя спомени. Запомняме я. Мръщим се. Понякога ни се плаче. Понякога дори намразваме. Но не напускаме повествованието, а продължаваме някак хипнотично напред. Защо ли?

Ами защото Димова ни вика, подлъгва ни, води ни зад ъгъла, а там ни очакват истини, очаква ни самият живот. Такъв тип майстор е. В една своя статия Марин Кадиев я нарича „значимо белетристично дарование”. Аз си мисля - просто разказвач.

Защото добрият писател не е длъжен да защитава философски тези, не е длъжен да ни разказва злободневни клюки, не е принуден да се съобразява със съвременните научни открития и пансветовни военни скудоумия.

Той е задължен към едно-единствено нещо - към доброто разказване на живота. Е, нашата авторка влиза така спокойно в това разказване, както вероятно всяка млада дама влиза в самуреното си палто.

Да разгледаме един пример. В разказа „Домашно театро” (чудя се дали не е новела все пак?) тя, Зоя Димова, ни демонстрира едно ретроразказване, което - поне според мен - не е никак лесна работа. Огромни познания - едно на ръка. Лично отношение - като второ. И вечната българска домашна бъркотия. Всичко ври и кипи, въртят се и се гонят събития и хитринки, търчат по сцената и убоги люде, и тарикати хора, и високо морални герои.

А над всичко това - малко всеопрощаваща и малко иронична - се мержелее усмивката на нашата авторка. Добре, но защо четенето върви все така хипнотично напред? Ето защо: „Настъпиха безкрайно скучни дни за Матей Андреев. Като топузи от стар кантар часовете надвиснаха над неговата бяла глава с непоносима тягост”.

Като топузи от стар кантар, а?

И още един пример: „… и се усмихна само с очи към догарящия залез, залезът, който в този момент прибираше крилете си като умираща жар птица под покров от облаци, приемащи цвета на нощта”.

Хм, умираща жар птица, значи!

Посочвам тези примери - съвсем недостатъчни впрочем, поради липсата на място, - само за да илюстрирам в някаква (малка) степен майсторството на Зоя Димова като разказвач. Да не си кривя душата - заслужава си труда.

Разбира се, задължително трябва да се спомене начинът на представяне на героите. Те ни се явяват - ама направо се появяват! - не само в подробни одеяния (всяка дреха, обърнете внимание, отговаря на психологическия портрет), но и изградени тялом и духом.

Чертите им, усмивките им, дори метрични ръстови единици, се очертават пред очите ни ведно с психиатричните диагнози, които авторката никак не ни спестява. Човек има чувството, че седи на третия ред в театъра и всеки миг на сцената ще се появи самият Хамлет, стиснал в лявата си ръка едно „дали да бъда?”, а в дясната - „или да не бъда?”.

В разказа „Обикновена интрига” героите са ни поднесени на тепсия, както се казва, с всичките подробности на тоалетите им, очилата им, само липсва по една шекерена отливка от стъпките им по подиума. Отново театър, и то какъв! А интригата наистина е обикновена. Не са обикновени героите обаче или поне една от тях. Затова и разказът е избягал от конвенцията, станал е разказ.

Дори не ми се споменава другият разказ - „Практично семейство”. Защото това е то. Толкова истинско като фотографско изображение. Толкова вярно като Архимед. Толкова тъжно като поетесата Сафо. Защото такова е така нареченото „практично семейство”. Такива са героите. Такива сме. Ние сме. И няма накъде да избягаме. Жалко е. И е смешно.

Но колко истинно е напипана нишката, уловена психологията, натикана в миша дупка етичността. Един коравосърдечен разказ за тънкото ни еснафско самомнение.

Последният разказ - за който няма да се уморя да говоря - се нарича „Зима с дъх на пролет”. Баба Станойка! Господи, баба Станойка! Няма по-тъжна героиня от тази Станойка, уверявам ви. Не зная дали си спомняте разказа на Чехов „Писмо до дядо на село”? Ако си спомняте - ето това е баба Станойка. Чувството е едно и също - всемирната тъга, безизходицата, човешката нечовечност на роднини и съседи… на всички.

Тази баба Станойка, легнала на прага на къщата на дядо Танас и молеща за малко гореща супичка - и за нищо друго, забележете! - тази посивяла старица, подавена от деменцията, изоставена, отмината, дори ритана от въпросния Танас, е най-тъжната гледка не само в българската литература, а изобщо. Няма такова нещо. Поне аз не познавам. Разказът не ме трогна, не - покърти ме. Но накрая…

Ах, тази Зоя Димова, тази Зоя Димова!

Накрая отново (и за кой ли път) онзи ироничен глас на авторката, долетял сякаш от дъното на преизподнята или от безкрая на Вселената. Ироничният смях от нищото над толкова много тъга, над смърт и живот, и над онази гореща супичка, над неволите човешки. Над света. Да, да - ето по този начин:

„Селската кметица, пушейки замислено като детектив от ретророман, тихо въздъхна:
- Време е да се свържа по фейса с дъщерите й…”

Финал ли? Финал.

Не знам, мисля си отнесено, че с това разказване Зоя Димова рано или късно ще отвоюва своето място в литературната бъркотия на България, ще привлече онази интелигентна част от публиката, която всъщност й се полага.

Защото тя притежава българската чувствителност, познава българската действителност и говори на България за България.

И тази нейна публика (само очи и уши) също ще е българска, а не космополитна.

Когато човек е определил (изградил) себе си, той не само е стъпил на здрава основа, той самият може да определя. А за това е нужен глас.

Е, Зоя Димова притежава такъв глас. От онези, за които е измислено словосъчетанието „Мистерията на българските гласове”. Особен. Странен. Самобитен.

И Онзи Човек е казал: „Който има очи - да гледа. И който има уши - да слуша”.