ПРЕПОРЪКАТА
Бай Тодор беше сладкодумец. Умееше да разказва какви ли не истории с присъщите му блага усмивка и ведро чувство за хумор.
Когато дойдеше в нашата редакция, работата спираше. Казвам го не като упрек, а с доброто чувство като за нещо, което ми липсва.
В детската редакция на издателство „Народна младеж” тогава работех заедно с писателите Пламен Цонев, Ваня Филипова и Методи Бежански. Бай Тодор обичаше да ни посещава.
Ние бяхме добри слушатели, а той, както казах, отличен разказвач. И започнеше ли, никой вече не мислеше за друго. Методи дори го подклаждаше да продължава с нови и нови истории.
Нескончаемите битови анекдоти, главно от Врачанския край, поръсени с лютив пиперец, ни развеселяваха и изваждаха от морето на нескончаемите, т.нар. стихийни ръкописи. И от една „стихия”, в която рядко имаше истински живот, се втурвахме в друга, която беше самият живот.
Бай Тодор беше много жизнен, бодър или поне такъв го помня. (Говоря за годините 1976, 1977, 1978…)
Харесваше ми тази негова обич към живота, умението му да се шегува със себе си, да не се засяга, когато по-младите го апострофират. Той беше земен човек. Богатият му житейски опит го бе приучил да гледа на нещата трезво и често деликатно ме е коригирал за постъпки, за които тогава съм мислел твърде младежки.
Доста сме пътували с него и през Седмицата на детската книга в различни краища и селища на страната, и по Ботевите тържества около 2 юни из неговия Врачански край.
Имаше ли някаква пауза в групата, било от умора, било от отегчение, той я запълваше със сладкодумството си някак съвсем естествено, без да се натрапва и без да го молят.
Беше неизчерпаем.
Но за това сигурно ще разкажат мнозина, които го познаваха и по-добре от мен.
Това, което обаче едва ли някой ще сподели, е отношението му към младите писатели.
С тях той се отнасяше като с равни. Нямаше го онова високомерие, с което мнозина негови връстници тогава ни гледаха почти като излишни мушици, кръжащи около техния ореол.
Това му правеше впечатление и той дори хапливо им се присмиваше пред нас. Нещо повече - беше готов по собствена инициатива да подпомогне младите, с каквото може.
Веднага ще приведа един пример със себе си:
Било е през януари в далечната 1978 г. Предстоеше поредният прием на нови членове в Съюза на българските писатели. В един от тези наши общи разговори в редакцията ни в издателството той разбра, че не съм член на Съюза, и директно ме попита имам ли препоръки.
Казах му, че имам само от Пламен Цонев. „И аз ще ти дам! (Беше чел мои стихосбирки и, надявам се, искрено ги бе похвалил.) Още утре ще ти донеса препоръката си.”
И наистина я донесе на другия ден. Донесе я на крак той, значително по-възрастният от мен, въпреки че предложих да отида да я взема. Може би искаше и с това да покаже нещо.
Привеждам тази препоръка тук изцяло (без цитираните стихотворения, защото заемат много място) не за да изтъкна себе си или с какво ме е похвалил.
А за да покажа мислите му, вникването му в материята, способностите му и желанието му да анализира, а не да минава по повърхността, не да отбива номера.
И, разбира се, да покажа неговата добронамереност и доброжелателност, за които винаги ще му бъда благодарен.
Защото тази препоръка е документ за мен, но и за него, и си струва след трийсет години да се публикува. Ето я:
Препоръка
от Тодор Харманджиев
за Атанас Звездинов
От най-младото поколение поети, които обогатяват нашата поезия с нови произведения и разширяват нейната тематика, впечатление ми прави Атанас Звездинов. Досега той е издал четири стихосбирки. Имам предвид най-вече двете му най-нови книги: „Артерии” - издание на Държавно военно издателство, 1975 г., и „Музика за празник” - издание на „Народна младеж”, 1976 г.
В тях има немалко места, които убедително говорят за наличността на безспорно дарование. Те са изяви на поет с ярък рисунък, със сигурен усет за точност и свежест на епитета, със свое светоусещане, и не на последно място - с активна гражданска отзивчивост.
Тези негови оригинални находки дават основание да се вярва, че от него трябва да се очакват и занапред хубави изненади - нови поетически открития.
Той се отличава като отделен поет не само там, където за пръв път пристъпва в открити от него лирически сюжети. Той се отделя и личи даже когато използва неведнъж писани преди него теми, където неопитен автор лесно би могъл да се подхлъзне по коварната инерция на известното, на отдавна познатото. И в тях той се изявява посвоему така, че познатите мотиви вземат неочаквани обрати и звучат с нови интонации.
Всеки, който усеща и обича поезията, не би пропуснал да забележи такива строфи:
(Тук Харманджиев цитира откъси от девет стихотворения.)
Това са неща, постигнати не с ловка изобретателност, не чрез спекулативно дирене на произволни чудатости, които да учудят неопитния читател. Това са неща, които са истински почувствани, творчески преживяни.
Изкушавам се да цитирам и някои отделни стихове, които не са изолирани редове или случайни хрумвания, а изблици на оригинално творческо въображение, на изящна поетична сетивност и си имат мястото в контекста и атмосферата на самата творба:
(Тук Харманджиев цитира отделни мои стихове като илюстрация.)
Намирам, че след като е дал такива доказателства за колоритна образност и за поетическа вглъбеност, Атанас Звездинов заслужава да бъде приет за член на Съюза на българските писатели.
София,
16.01.1978 г.
Това е писано преди почти четири десетилетия. Известно е, че в СБП се влизаше през иглени уши. Бях приет за член чак през 1983 г. Все не достигаше по някой глас, и то от такива „големи” писатели, които изобщо не четяха младите.
Точно затова съм благодарен на бай Тодор, че беше от онези големи, които ни четяха и обичаха. Не се страхуваха от тях, а се радваха, че ги продължават.
И че беше един от първите, които повярваха в мен.
