ПОЕТ НА МОРАЛИСТИЧНАТА ЕНЕРГИЯ

Иван Гранитски

Шестдесетте години на миналия век представляват истински феномен в развитието на българското изкуство. По едно и също време излизат първите книги на редица ярки поети като: Любомир Левчев, Стефан Цанев, Владимир Башев, Петър Караангов, Андрей Германов, Никола Инджов и пр. Започва период, при който българския роман и повест достигат своя апогей. След могъщите художествени ерупции на Димитър Талев, Димитър Димов и Емилиян Станев, се ражда цяла серия от романи на творци като: Антон Дончев, Богомил Райнов (имаме предвид главно така наречените приключенски негови романи), Генчо Стоев, Вера Мутафчиева, Васил Попов, Дончо Цончев, Павел Вежинов, Дико Фучеджиев и пр.

Пак по същото време разгръщат своя талант най-значими български литературни критици и есеисти: Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров, Чавдар Добрев, Венко Христов… Излизат и първите научни съчинения на автори, които днес са признати за световни специалисти в медиавистиката, тракологията и историческите науки, и философията. Иде реч за учени като акад. Васил Гюзелев, акад. Константин Косев, проф. Александър Фол, проф. Иван Маразов, акад. Георги Марков, проф. Андрей Пантев, член-кор. Васил Проданов и т.н.

Не е мястото тук да се спираме на българския театър и кино, но именно по това време виждаме истинско възраждане на жанра, създаване на легендарни постановки и филми, които вече са част от българската класическа традиция. Достатъчно е да споменем тук имената на такива блестящи режисьори като Вили Цанков, Леон Даниел, Юлия Огнянова, Методи Андонов, Крикор Азарян и др.

Ако използваме знаменитата класификация на испанския философ Хосе Ортега-и-Гасет, ще видим, че периодът от началото на 60-те до началото на 90-те години на миналия век ни представя няколко поколения водещи български творци, чийто индивидуален органичен талант е умножен и разгърнат от способността им да улавят конкретния дух на времето, сложните и противоречиви исторически трансформации и социални разломи. Проницателно е наблюдението на испанския философ, че принципът на редуващите се исторически поколения може да се отнесе и към естетико-художествените пулсации, които отразяват специфичния поглед и интерпретация на отделните поколения…

Важно е да отбележим, че избухването на художествено-естетическа енергия през този период има своеобразна двойна обусловеност - от една страна настъпват значителни социални промени, свързани с относително политическо размразяване и омекотяване на режима, от друга страна споменатите автори също съдействат за озониране и динаминизиране на процесите в страната. Може дори да говорим за права пропорционалност във взаимното индуциране с енергии - духът на времето променя авторите, позволява им да разгърнат вътрешната свобода на своя талант и в същото време редица знакови творби влияят благотворно върху обществената атмосфера. Тук е мястото да припомним, че именно през 60-те години на миналия век възникват няколко емблематични дискусии. Става дума за дискусията за и против свободния и белия стих, поредица от полемики и продължителни спорове в литературните издания, свързани с преоценката на националната традиция и пр…

Нека се върнем обаче към българската поезия в началото на 60-те години на миналия век. Едно от най-интересните и оригинални имена тук, без съмнение, е Атанас Звездинов. Още първите книги на този автор предизвикват интереса и одобрението на сериозната българска критика (нека тук споменем само проницателните отзиви на автори като: Атанас Свиленов, Христо Стефанов, Светлозар Жеков, Цветан Ангелов, Григор Чернев, Нина Андонова и др., както и на поети като: Владимир Башев, Велин Георгиев, Евтим Евтимов, Драгомир Шопов, Боян Ангелов).

За първите книги на Атанас Звездинов Владимир Башев отбелязва: „…Със свой свят - спокоен, задушевен, вътрешно уравновесен - се отличават стиховете на Атанас Звездинов. Неговият емоционален апарат е по-сдържан. Баграта е мека и прозрачна. Стихът се гради разумно и чисто в равни тоналности… Звездинов показва верен усет към малката лирична форма, в която убедително звучат темите за приемствеността, за израстването на съвременния човек, за етичните аспекти на това израстване…”

Атанас Звездинов не е от поетите, които внезапно и непоправимо след първите благосклонни отзиви заболяват от звездната болест на самооблащението. През годините той упорито и последователно развива, разгръща и уплътнява художествената енергия на своя силен и органичен талант. За половин век той е издал над тридесет и пет книги с поезия, басни и творби за деца и юноши - поезия и проза. През последните две години издателство „Захарий Стоянов” публикува три негови книги, които струва ни се, съдържат най-знаковите му творби в областта на поезията и баснята. Авторът намира много точни и всеобемащи метафори за заглавия на своите книги. Ще си позволим да поразсъждаваме малко върху три от тях - „Звездност” (стихопрозрения за радостта от живота), „Знайност” (басномонолози) и „Любовни признания” (избрана любовна лирика), тъй като сме убедени, че в тези три сборника са включени не само най-значимите творби на автора, но те разгръщат пред нас и панорамата на дългогодишните му художествени прозрения и впечатляващи лирически постижения.

Първият раздел от „Звездност” съдържа над сто и петдесет октави под общия надслов „Стихопрозрения”. Впечатляваща е способността на автора да концентрира в рамките само на осем стиха сериозни послания и моралистични внушения. Формата на октавата, която предполага пределна изчистеност, афористичност и своеобразна елиптичност на стиха е твърде трудна за постигане, тъй като има голяма опасност робуването на формата да убие съдържанието. При Атанас Звездинов очевидно водещо е първо съдържанието, тоест посланието и внушението на стиха. И понеже то винаги е силно въздействащо и значимо, се облича и в подходяща форма. Ето ярък пример за въздействието на моралистичното послание:

х х х

Навярно преди много, много века,

дори и без да знам къде съм бил,

сънувал съм, какво е то човека?

Дойдох. И мислех, че съм го открил.

Бях. Съм. И още може би ще бъда.

И ще потъна в звездния покой

така - полунаивен, полумъдър,

изобщо без да знам какво е той.

Първата лирическа сбирка на Любомир Левчев носеше заглавие „Звездите са мои”. Владимир Башев, Никола Инджов, Петър Караангов, Стефан Цанев, Андрей Германов и други поети също съзерцаваха звездното небе. Но Атанас Звездинов в немалко свои осмостишия, а и други стихотворения от книгите „Лиричен караул”(1970), „Артерии” (1975), „Музика за празник” (1976), „Между зъбите на дните” (1979), „Нежна броня” (1983) и „Гласът на огъня” (1985) разсъждава за човешкото излъчване на звездното небе. Този своеобразен антропоморфен лирически рисунък впечатлява с афористичните си послания, с оригиналната метафорика и чистия мелодичен стих.

х х х

Отвъд звездите…? Непосилен зов

от раждането ни изпепелява.

Наричат го Призвание. Любов.

Безсмъртие… Или пък просто - Слава.

Едва ли някой в звездния пашкул

узнал е докога той ще го носи…

Но който призивът му не е чул,

той е обречен цял живот да проси.

х х х

И чудото - да бъдеш продължен,

тъй както всичко, си съдържа риска

да паднеш на противното ти в плен

естествено, че без да ти се иска.

Ала след него вече ти си там,

където се стремиш - отвъд чертата.

Човекът винаги ще бъде сам,

но нека е отворена вратата.

Значителен е диапазонът от внушения, алюзии и многопосочен подтекст, който ни предлагат октавите на Атанас Звездинов. Тук ще открием и магията на страстта, която изпепелява телата, и чистата почти серафическа любов към детето или приятеля. И възвишени човешки чувства като благородството, добротворството, милосърдието, доблестта, честта, достойнството и пр., но и такива низки страсти като алчността, горделивостта, надменността, зломислието, злословието, омразата и пр., които разяждат човешката душа.

Авторът не заема позата на съдник, не упреква, не анатемосва, но се опитва да разсъждава за тайнството и чудото на човешката душа, която е разполовена между Ден и Нощ, Мрак и Светлина, Добро и Зло. И като една невидима червена нишка, като лайтмотив през всичките октави минава философското разбиране за предопределеността на главните човешки действия, но и за правото на свободен избор на човека - той сам решава дали да поеме по пътя на праведните или по пътя на неправедните (който според псалмопевеца Давид води към погибел).

През годините Атанас Звездинов създаде нов жанр, който е толкова оригинален, че никой поет не се осмели да го следва или поне наподобява посланията му. Става дума освен за осмостишията стихопрозрения и за баснопрозренията, включени в книгите „Баснописецът” (2015) и „Басномонолози” (2018), както и за ретропрозрения, побрани предимно в „Ангела пазител” (2010) и „Будилник за будни” (2011). Тук трябва да откроим „Монолог на безгръбначния”, „Монолог на властта”, „Монолог на пирона”. Тези творби са наситени с богат подтекст и многопосочни алюзии. В тях ще доловим както трагични нотки заради удивителната неспособност на човека да се поучава от собствените си грешки и да се лиши от пагубните страсти, които разяждат душата му, така и иронично-анекдотични инвенции, показващи философската отстраненост на автора, когато изобразява не само човешките недъзи, но и иронията на историята. Изкушаваме се тук да цитираме много показателния „Монолог на плуга на историята”:

По-важен, знам съм, аз от всеки друг,

използван за преображенство плуг.

Орах съдби, погребвах милиони,

спомагах за световните сезони…

Но в ничии ръце не се оставих

и ролята си вечна не забравих.

И участта, в която съм обречен -

макар жесток, все пак да съм човечен.

Преобразявам и сега Земята

и знам - една е моята отплата:

От всички плугове най-траен аз съм,

че никога не мога да ръждясам.

Втората знакова книга, която споменахме по-горе - „Знайност” съдържа избрана подборка от многобройните басни (които авторът сполучливо назовава басномонолози). Знайно е, че баснята е един от най-трудните жанрове. По тази причина и в съвременната българска литература са единици авторите, които се осмеляват да посегнат към този жанр. Без съмнение Атанас Звездинов е първомайстор в създаването на басни, които не само съдържат моралистични поуки, но са изградени по ювелирен начин. Впечатлява изобразителното богатство на авторовите внушения и изключително широкия им диапазон - от пасторално-елегичното, през наситените с остър социален патос послания до иронично-гротескното и пародийното. Тук ще открием и преклонение пред красотата на отечествената природа и духовното величие на героите, но също така и омерзението и негодуванието от предателите на отечествените интереси и подлеците, които при всеки социален разлом изпълзяват на политическия припек.

Поетът разсъждава за превратностите на историята, за загадъчния и често пъти необясним ход на времето, за живота и смъртта, за достойното носене на кръста от почтените люде и за тяхното страдание по брутално поруганите идеали, за достойнството и подлостта, за отговорността на конкретното поколение, но и за личната отговорност на твореца пред Словото, за надеждата и безверието, за възторга и отчаянието и пр., и пр. И басномонолозите, и стихопрозренията на Атанас Звездинов показват силна тяга към философския размисъл, към разсъжденията за основната цел, с която е създаден човекът - тази неразрешима загадка. Какво е неговото свръхпредназначение? И както сполучливо възкликва поетът: „Човекът е пастир на дните, / а всъщност на света е гост”. Не можем да не посочим тук „Монолог на вдъхновението”, „Монолог на несбъднатото”, „Монолог на чувството за вяра”, „Монолог на изкушението”, „Монолог на хвърления камък”, „Монолог на човека без душа”, „Монолог на човека-въртиопашка”…

Трябва да откроим няколко знакови символа и в лириката, и в баснопрозренията на Атанас Звездинов, които магично го привличат със своята богата асоциативна палитра и подтекстова натовареност. Става дума за върхът и водата. Поетът поетизира и се любува не само на природните върхове, гордите и самотни зъбери, куполите на планинските исполини, които като пирамидиони прорязват небесата, но и върхът като стремеж на човека към постоянно усилие да постигне непостижимото, да бъде разкрепостен, волен, безметежен, да си представи поне за миг, че е птица и може да лети със силата на въображението и вътрешния екстаз.

Ето характерен пример с програмната творба „Върхът”:

Върхът е отдалече достижим,

измамливо обвит в примамлив дим.

Върхът е опит да се събереш.

Върхът е още воля - да не спреш.

Единствено върхът не позволява

на тръгналият да се отклонява.

Който не спази тези му повели,

разбира късно, че са го подвели

и че да търсиш сходство е пиянство -

между желание и постоянство.

Върхът е най-жестокият урок,

че за постигнатото няма срок.

Върхът е някаква изконна памет,

че всекиго за жизнен подвиг канят.

Върхът - най-честен призив към усилие

е равносметка -

кой е победилия.

В много стихотворения на Атанас Звездинов виждаме най-различните превъплъщения на водата. За поета тя емблематизира волята за движение, непрестанната променливост на формите и техните чудодейни трансформации. Водата може да бъде мека и гальовна, почти ефирно възвисена, може да бъде бурна, пробивна, режеща. Но може да бъде и ледена приказка, може да бъде и пара, която формира най-причудливите образи на облаците. Водата има памет, тя помни дълго време информацията за всяко тяло, предмет или същество, което се докосва до нея. Тя е истинският извор на живота…

В томчето със заглавие „Любовни признания” Атанас Звездинов е събрал най-знаковите според него стихотворения, посветени на неумиращия копнеж по човешка взаимност и непреодолимата жажда на страстта. За автора поривът на плътта и магичното омайване на човешкото сърце от взрива на интимните блянове, издава не само невидимото сияние на любовните пулсации, но говори и за това, че е недостижим хоризонта на пълното сливане на душите. Тези творби са наситени с драматизъм на чувствата, резки контрасти и потапяне на лирическата личност ту във възторга на любовната взаимност, ту в бездната на ревността. Жената за Атанас Звездинов е не само символ на нежност, но и на безкрайност. Чувствата й приличат на изригващи протуберанси от лава, те могат да са чисти като сълза, но могат и да са тежки като оковаваща верига. Срещу благословената взаимност на любовното общуване обаче понякога се изправя безтегловността на личностното неразбиране. Затова поетът добре осъзнава, че красотата, която възвисява, понякога и убива.

В съвременната българска лирика несъмнено Атанас Звездинов е създателят на най-вдъхновени и завладяващи творби, посветени не само на конкретната любима жена, но и на любовта като божествена субстанция на чувствителната душа. За поета любовта и свободата са синоними, истинската любов е свобода, а съвършената свобода се въплътява в чистата като сълза любов.

Тема на друго изследване, разбира се, ще бъде богатото творчество на Атанас Звездинов за деца и юноши. Нека тук само споменем „Къщичка без покрив”, „Снимка с шапка-невидимка”, „Сандалите на слънцето”, „Чувани-нечувани приказки римувани”, „Брани недобрани”, които представляват истинска класика в жанра.

Атанас Звездинов е творец със силен и органичен талант, посланията му са заредени с благородна моралистична енергия, той е владетел на тайните на стиха и затова неговите творби след като излязат изпод перото му, имат собствен и нека се надяваме дълготраен живот.