Микроразмисли за творческия космос на Иван Давидков

Юлий Йорданов

В центъра на Монтана има една забележителност, която привлича погледа - паметен знак с издълбан откъс от стихотворението “Живовци” на популярния български писател Иван Давидков. Тя беше открита в дните, когато се честваше неговата 80-годишнина.

Спомням си, че тогава в художествената галерия „Кирил Петров” се състоя голямо литературно тържество и бе уредена изложба от шест платна - живопис на твореца, направил сполучлива симбиоза между перото и четката.

Участниците в честването имаха възможността да чуят на запис четири стихотворения на Иван Давидков, рецитирани от самия него.

„Моя мечта, която дълго таях в себе си, беше да направя за баща си тази изложба, в тази зала, с тези картини и пред тази скъпа за сърцето ми публика” - каза при откриването на изложбата синът Борислав Давидков.

Като земляци имах познанство с Иван Давидков и мога да кажа, че той не би бил възприеман цялостно, ако не се познава неговата поезия, белетристика, но и неговата живопис.

От нашите разговори стигам до извода, че рисуването за него не бе занимание за свободното време, а още един начин да изрази своите мисли и чувства, за които белият лист бе тесен.

Ако книгата тиражира словото и го прави по-лесно достъпно, уникалността на платното усложнява и ограничава общуването с живописта.

Затова след кончината синът му Борислав подрежда няколко негови изложби, че и прави едно библиофилско издание с 22 непознати Давидкови стихотворения с техните ръкописи и редакции.

„След кончината на баща ми съм подредил изложби: една в Народното събрание през 2006 година по повод предстоящото приемане на страната в ЕС, една в Националната библиотека „Свети свети Кирил и Методий” - картини от кориците, на която показах оригиналите на всички платна, които са по кориците на неговите книги - от 1976 до и след смъртта му, друга - по-малка - пак в Националната библиотека при представянето на библиографската книга „Което не успя да кажеш”, изложба за 80-годишнината му в галерия „Поломие” в Лом. Ковидът провали през февруари 2020 г. една грандиозна експозиция в централното фоайе на Националната библиотека с картини, книги, снимки, книги с автографи, писма и документи”- разказва Борислав Давидков.

В книгата са и изключително прецизни репродукции на девет любими картини. Това беше крачката преди днешната изложба. Пред посетителите бяха показани 36 живописни платна - може би една десета от неговото живописно наследство.

Нека условно приемем по аналогия с томовете избрана лирика, че изложбата бе с избрана живопис от Иван Давидков.

Творецът Давидков е роден през 1926 година в някогашното село Живовци под склоновете на Стара планина. Едва 23-годишен е приет и е бил най-младият член на Съюза на българските писатели, благодарение препоръките на Никола Фурнаджиев и Асен Босев. Работи в литературни вестници и списания, в Радио София и кинематографията. От 1968 година до 1986 година е главен редактор на издателство “Български писател”.

Познат като тънък лирик, Иван Давидков е автор на десетки стихосбирки, романи, есеистични книги.

През средата на 60-те години, когато усетил таланта му, художникът Иван Кьосев му подарява кутия с маслени бои и четки, препоръчвайки му да се заеме с рисуване.
Така Давидков се отдава и на това изкуство. Мекотата на внушенията в неговите картини е съзвучна с топлотата на лириката му, както вълшебството на багрите е неотделимо от магията на словото му.

Показаните в галерията през 2006 година картини - пейзажи от родния край и други природни забележителности на родината, портрети и натюрморти - са поглед и към изобразителното изкуство на Иван Давидков и към поезията, която чухме, защото пречупването на конкретното, на видимото през възприятията и чувствата, които то е породило, са един от ключовете към осмислянето на неговото сложно и дълбочинно като мисъл, философия и реализация творчество.

То е добре познато и на неговите земляци.

Ако търсим обединяващия лайтмотив в поезията на Иван Давидков, това е желанието да се навлезе в дълбините на психиката на отделната личност, да се разбере цялата противоречивост, сложност и парадоксалност на човешката душа - пише литературният критик Иван Гранитски в статията си „Романтичният метафорист Иван Давидков” във вестник „Стандарт” . - Ако пък търсим обединителна идея за неговите пластически експерименти и хрумвания, ще видим нещо удивително - пейзажите или фигуралните композиции при Давидков носят по-голяма поетична наситеност, нежност и тактичност, отколкото неговата лирика.

Бихме могли да кажем, че пластическото творчество на Иван Давидков е лирично замечтано, потопено сякаш в сфуматото на бляна, носталгията, съзерцателната споменност, а поезията му навремени придобива графична заостреност или барокова разклоненост.”

И е прав Гранитски, защото поезията, белетристиката и живописта са трите клона, на които Иван Давидков седи. Точно те са причината да го разглеждаме като в триединство. Откъснем ли дори само един от тях, това означава неговото изкуство да е непълно, да е изпразнено от дълбочинната същност на този владелец на перото и четката.