96 години от рождението на Драгомир Асенов

Юлий Йорданов

В средата на май преди 96 години в дома на писаря във Фердинандското мирово съдилище Нисим Меламед се ражда отроче от мъжки пол. Дават му името Жак. Радостта около младенеца не трае дълго, защото бащата си отива от тоя свят твърде рано и семейството е принудено да се пресели в София.

Изпадналите във финансова несъстоятелност роднини се принуждават да се разделят и… десетгодишният Жак постъпва в частно столично сиропиталище. Шестте години, изживени там, го каляват сам да се справя с тежненията, които животът му поднася. И го подготвят да завърши пълнолетието си в Шеста мъжка гимназия.

Гимназистът не остава безучастен към бурния тогавашен живот в държавата. Може би първата смела крачка е по време на демонстрацията на светлия празник 24 май 1943 година на площад „Възраждане” срещу подготвяната от правителството депортация на българските евреи.

Носейки развятия национален български трибагреник, Жак застава в челната редица. Това му действие не остава незабелязано от властите и… е изключен от гимназията. Нещо повече - заради активно проявената си гражданска позиция, навлезлият в зрелостта си 17-годишен юноша е изселен в Русе.

В дунавската столица на родината Жак Нисим Меламед завършва средното си образование. С диплома в джоба той прави първите си крачки в журналистическото и писателското си поприще в редакцията на вестник „Дунавски отечествен фронт”.

Разгръщайки днес пожълтелите от времето страници, срещам негови статии, рецензии, очерци, репортажи, памфлети под името Драгомир Асенов. Професията ляга на сърцето му и той така се увлича, че дори става и съосновател на вестник „Дунавски културен фронт”, където се открива поле за нови публикации.

Дипломирал се в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски” през 1953 година, Асенов се отдава на активна журналистическа, белетристична и драматургична работа.

Бил е редактор и главен редактор на списание „Родна реч”, дало зелена улица в литературата на мнозина прохождащи дарования. Три години е заместник-главен редактор на издавания от Съюза на българските писатели вестник „Литературен фронт”. Избран е за секретар на Съюза на българските писатели.

Името на Драгомир Асенов българският читател свързва със сборника разкази „Когато Тито награждава” (1951), повестта „Нашият взвод” (1956) и сборника разкази и фейлетони „Съвест” (1956).

Те не остават встрани от полезрението на критиката, която е категорична: „В „Съвест” вече проличава засиленият интерес на автора към етичните проблеми на съвремието, опитът му да съизмерва нравствеността на „новия човек” с идеализираната нравственост от епохата на Съпротивата.

Прекият критицизъм („Песен за човека”, „Съвест”) е силно застъпен наред със стремежа към величаене на „анонимния герой на труда” („Опасения”, „Почетен гост”). Понятията „съвест”, „отговорност”, „честност”, „морал”, „истина” са водещи при изграждането на идейната основа на тези текстове, които често съвсем резоньорски задават нравоучителния си патос.”

Впечатляващи със своята белетристична стойност са романите “Тази кръв няма да се пролее”, “Биография на един вечен ден”, “Елегия на едно женско сърце”.

Макар да е живял твърде кратко в Северозапада, Драгомир Асенов не забравя родното си гнездо. Затова никак не е случайно, че наративът в романа “Кафявите хоризонти” се развива в гр. Фердинанд през края на тридесетте години на миналия век. Тук читателят среща неотразими автобиографични елементи.

Не зная дали Драгомир Асенов би бил верен на своето творческо и гражданско кредо, ако през 1980 година не беше предоставил на читателската си аудитория своя роман „Най-тежкият грях”. В него много силно впечатляващо е посланието на автора, влязъл в атмосферата на академичните среди и правейки ни съпричастни с теглилата на случващото се там.

Както отбелязват и други наблюдатели: без да изоставя темите за таланта и бездарието, за личния избор и застрашителния и многолик кариеризъм (в случая критиците, доценти и професори по естетика), творбата съдържа в голяма степен автобиографизъм и ирония, а фантастичният елемент (главният герой, писателят Румен Абрашев убива враговете си само със силата на мисълта си под давлението на духа на мъртвия си приятел-художник), придава жанрова своеобразност на романа.

Много вярно е напипала пулса филмовата режисьорка Иванка Гръбчева, създала по романа филм със същото заглавие. Жалкото е, че Асенов вече се беше пресилил в неземното си битие, но… отгоре той със сигурност се е радвал на романното си отроче, вече преродено със средствата на киното.

За заклетите театрофили Асенов си остава автор на силни драматургични творби, сред които се открояват “Рожден ден”, “Горещи нощи в Аркадия”, “Разходка в събота вечер”, а зрителите от някогашния Михайловград си спомнят успешно поставената в техния театър негова пиеса “Отвъд миражите”. В знак на признателност трупата на драматичния театър приема за патрон своя съгражданин. А в Русе една от улиците носи името Драгомир Асенов.

Несъмнено пиесите на Асенов го отреждат в класацията „драматургията на ежедневието”, а върхът безспорно е “Рози за доктор Шомов” - една от най-дълго играните в Народния театър “Иван Вазов” пиеси.

За тази творба Николай Кирилов отбелязва: „През 1967 в Стара Загора е поставена втората пиеса на Асенов - „Рози за доктор Шомов”, която скоро се превръща в знакова за автора и въобще за соц.-драмата. В нея индивидуалното, колективното и интимното отново са засрещнати на полето на изострен етически казус - лекарският дълг противостои на страха пред силния на деня кариерист. Идеалистът максималист доктор Шомов е съграден като истинския герой на епохата, способен да заложи всичко на „отвлечените” морални принципи без оглед на последиците за себе си и близките си. Този своеобразен лекарски донкихот на социалистическия театър, макар да носи в себе си критика на системата, всъщност я утвърждава, създавайки прецедента-модел, който „новият човек” трябва да следва. Антагонистът на д-р Шомов - себичният, бездарен, незаслужил кариерист, укриващ се в процепите на създаващото се „съвършено общество” - другарят Момчилов, също става обикната от Асенов фигура и в следващите му творби. В цялост пиесата остава затисната зад уж прикритото черно-бяло морализаторстване, а всъщност комедийният финал силно напомня прастария механизъм deus ex machina - появява се заслужилият, същинският Герой от Съпротивата Генерал и казусът се разрешава.”

Пиесата е със сюжет, почерпан от действителен случай. Дали поради случайността или си е предопределение на ориста, но за моя радост имах възможността да стъпя в крачките на Асенов и се видя, и разговарям с прототипа - истинския д-р Шомов, на когото драматургът влага в пиесата автентичното име.

Засякохме се с военния лекар д-р Михаил Шомов в Старозагорската военна болница, където се лекуваше мой бртовчед, а този хирург му бе операторът.

Запознахме се и аз на шега му казах, че е като героя от пиесата на Асенов. А той се усмихна, па ми разказа историята между него и драматурга. Виждате ли какво означава големият творец? Познанството им станало ненадейно през 60-те години на миналия век по време на почивка във Варненския военен санаториум.

Сприятелили се и лекарят му споделил патилата си. Даровитият драматург ги сътворява, както той умее, и тази смела за годините, предшестващи Пражката пролет, история не само, че вижда бял свят на сцената, но и става магнетична за репертоарната политика на немалко театри у нас. А това си е истински героизъм, проявен от Асенов, защото в ония времена е страшно да се озъбиш на партийните велможи.

Не по-различни като характерология и реалистично отражение на злободневието в живота забелязваме и в други от пиесите на Асенов - „Разходка в събота вечер”, „Горещи нощи в Аркадия”, „Професия за ангели”, „Златното покритие”, където той „затвърждава вече изградения модел, избирайки предимно средата на художествено-творческата или техническата интелигенция и един нравствен герой, поставен в безнравствена ситуация от колектива или от представителна негова фигура, който успява да устои своите високи принципи.”

Скъп спомен в моето съзнание ще остане запознаването ми с Драгомир Асенов. В един априлски след обяд на далечната 1980 година в кафенето на Съюза на българските писатели, намиращо се тогава на столичната улица „Ангел Кънчев” 5, моят земляк, белетристът Георги Марковски ме запозна с Драгомир Асенов.

Онова, с което ме впечатли този човек, бе огънят, искрящ от очите му. Срещата бе случайна, непринудена, но затрогваща. Поговориха с Марковски за писателските дела; поразпънаха актуалните злободневия, но… се поинтересува и за моите начални занимания с перото.

Днес, когато се навършват 95 години от рождението на Жак Нисим Меламед - Драгомир Асенов си говорех с актьори от Монтанския театър.

И се питахме дали наративът в драматургията на неговите пиеса не е актуален. Споделеното е с отговор „Да!” И това не е случайно: та Драгомир Асенов - живял само 55 лета - още веднъж потвърждава древната мисъл „Животът е кратък - изкуството вечно!”