Виолета Станиславова

Из „Души, самотни скитници в безкрая” (2022)

* * *

Всеки влюбен поглед е начален стих.
Всеки детски вик е неродена песен.
Всеки първи полет е и танц красив.
Всяка преживяна истина е път към дълга есен.

——————————

* * *

Поглъщах жадно топлината ти,
тъй както със последни сили
най-малката вълничка,
преди да достигне брега,
за да умре,
поглъща топлина от слънцето…

——————————

* * *

Но дойде есента
и настъпи времето на раздялата.
Бяхме влюбени.
Вземахме си сбогом на перона,
гледахме се в очите
и мълчаливо целувахме дланите си.
В отчаянието
чувствата ни лежаха разпънати върху релсите.
Изопнатото време се разкъса
от писъка на влака.

——————————

* * *

Отива си, отива си от мен
мъчително и бавно любовта.
Боже, колко дълго все така ще агонизирам?
И защо родената в едно горещо лято
красота, сега насила трябва да убивам?

——————————

* * *

Ти бе моята земя.
О, земьо,
отплувала така далече.
Как мога огъня във жертвеника си да задържа,
щом пламъкът без теб умира вече?

——————————

* * *

Вратата изтрещя
и с челюстите си захапа тъмнината.
Душата ми, все още спяща,
потръпна като птиче наранено.

——————————

* * *

До теб се доближих,
за да почувствам колко си далече.
Затова преди да си тръгна
върху покривката на масата във кухнята ти,
оставих шепа сол от сълзите,
които съм проляла за теб.

——————————

* * *

А исках най-искрените чувства
да ти дам,
макар да знаех,
че ще изгоря във тях сред мъки…

——————————

* * *

Студено ми е…
От пространството,
в което някога се вричахме един на друг,
нахлува хлад.
Заледени са
недрата на приятелството и доверието.
Чувствата окапаха от студ.
Пада нощ.
Студено ми е…

——————————

* * *

Кой ли може от парченца чувства
да изгради отново сградата на любовта?
Кой ли може от разкъсана усмивка
най-чистата усмивка да възвърне?

——————————

* * *

Изпратих любовта си
да те помоли да се върнеш,
а ти захвърли във очите й
тръните на лицемерието.

——————————

* * *

Отива си от мен мъчително и бавно любовта.
В пламък жив душата ми се мята.
Превърни ме, пламъко, на камък сив,
за да не плача.

——————————

* * *

Разпръсна вятърът над нивите
далечна песен.
В локвата до пътя
откъснато листо се потопи.
От дъното
уплашени очи на жабче
в тежкото небе се вглеждат.
Есен е.
Дъждът ръми…
А ти, къде ли си?