Ангел Ников

ПРОВИНЦИЯ

Продължи да живееш далече, завинаги тука.
А навярно далече са други.
Празни са шумният жест, лекият кикот…
Опази чистите, светлите мигове.

Не с далечното - с близкото се е родеел човекът.
В хляба, в билките, в твоя поглед са чудесата.
Всичко друго е една пътека,
която също е тръгнала от земята.

***

Не е тъй лесно с лятото да се сбогуваш.
Какво е есента? Какво във кошницата носи?
Там, в топлата гора, все още вятърът се губи,
но виждам първите листа окапали. И боси,
децата весело ги тъпчат. Опитвам като тях…
Не мога. Листата в мене имат смисъл. Помня,
че бяха пъпчици, усещах ги, край тях вървях…
Сбогувам се сега с това небе и синьо, и огромно.
Сбогувам се с зеленото -
не чакам да ги изгори пожара.
Сбогувам се с игривите потоци на реката…
Следя на есента колата и крепя товара…
Но аз по тоя път отивам просто по-нататък.

ГОРА

Свечерява. Падат, падат листа…
и от тях вятърът прави килим.
Вижте - остава гол света,
а ние по дрехата му вървим!

В тая нощ тъмна и пуста,
и безкрайно студена,
имам страшното чувство,
че листата се късат от мене!

НАЗДРАВИЦА

Във името на старото приятелство
сега си ми дошъл на гости.
/Че неполиваното цвете съхне./

Стоим -
ти с вратовръзката,
аз - пак разгърден.
И нали трябва нещо да говорим…
Оплакваш се, бензина че поскъпнал,
че ламарината на вилата е тънка,
че намалял лова…

А аз мълча.

И после пак за мъчното подхващаш:
Как трудно е човек да ръководи!
Митът за българското трудолюбие
се срутил.

А аз мълча.

На тръгване прегърнати излизаме.

Събрахме се, за да полеем цветето.
Наздраве за добрите думи!

***

Как се случи не зная, но се сбърка живота ми.
Оня същия вятър смразяващ, като цвят на овошка
младостта разпиля и ме впрегна в хомота си.
Сега той побелелите кичури роши.

Аз не случих, не живях волността на щастливите хора.
Ала знам: на земята ни щастие има!
Развилней се в кръвта ми ти, горест,
скъсай тия стоманени обръчи, неутолимке!

По-добре е така. Може би е безкрайно по-хубаво.
Моя тъмна любов - мои горчиви залъци.
Остани, остани до край - недолюбена -
ту смирено разплакана, ту свирепа светкавица.

***

Цял ден вали. Валя и вчера.
От моя дъх стъклата потъмняха.
Димът над гарата е гъст и черен.
Пристигналите пътници се разпиляха.

А други отпътуваха. Видях как влакът
в тунела на дърветата потъна.
Помислих си за тия, дето ще ги чакат,
дори и да пристигнат на разсъмване.

Отиде влака. Стихна. Изсиня.
Дъхът ми блесна в капки по стъклата.
Над мене, над полето, над деня
непоносима стана тишината.

***

Всички гълъби те обичат -
цял ден се въртят по балкона.
С тях си играеш, весело тичаш,
правиш им даже поклони.

Караш ни да завиждаме скрито.
Няма съмнение - човек добродетелен.
И все пак да те попитаме:
защо тайно им режеш крилете?

НОЕМВРИ

Бавно, бавно потъмняха
шумните дървета.
Ветровете разпиляха
всичко из полето.

Дъжд и студ по равнината.
И остана в тая пустош
само топлинка в земята,
като дъх на устни.

СПОМЕН ЗА КОНЕ

Баща ми спи. Сънува нещо.
Челото му е сбръчкано и нервно.
Все тъй се случва в тия дни горещи
измъчва го едно неверие.

Сънува той - ръката му изстива.
Изплашва се за мен и скача.
На двора коня вързан мята грива,
но няма го, но няма го ездача!

***

Все тия бързи, шумни пътища,
които дърпат погледа навън.
А вече ще ти трябва и завръщане -
ръка, простряна към дете, очи за сън.

Сега се обърни навътре:
из дълбините на душата иде глас
като порой - завличащ, мътен…
Дай да потърсим себе си у нас!

***

Пазарите есенни вече ухаят -
с кошница лятото също застава.
Хладното утро в моя прозорец играе -
аз на пазара какво ще продавам?

Градски дом. Стръмни етажи под мене.
Сутрин обърнати виждам дърветата.
А над тях, в тия дни есенни и студени,
бие само сърцето ми!

ЯБЪЛКА

Веднъж да свърши тая зима!
Изден вали. А ябълката вече е пораснала
и може всичкият ми труд на вятъра да иде.
Да беше друго - нека си отиде…
С какво дръвчето е виновно!
И как можах! Защо ли
с тия никакви неща се хванах?
Дълбоко някъде у мен извика глас:
„Да видя плод!”
Но то така ли става.
Проточи се една безкрайна зима,
едно мъртвило…
Трудът на лятото е задушен и гние.
Аз клоните опитвам да спася.
Дори не мисля, че отново иде лято, есен
и тия същите скриптящи клони
плодът ще ги отчупи,
а аз и няма да помисля
да ги пазя.
От зимата е важното да ги спася!

КОНЧЕ

Далече някъде, далече
брегът с небето се докосва.
И пада тъмна, селска вечер -
жита утихват и се просват.

През тях самотно и изплашено
върви избягалото конче.
Не знаеше, че сам е страшно -
увлече го едно поточе.

Ти, мое конче ненагледно,
играло досега на двора,
защо поточето ще гледаш?
То няма дом, не знае горест!

А ти до днес живя сред грижи,
ти беше палаво дете;
къде така в света без ближен -
жестокостта ще те смете!

Хамут веднага ще ти сложат,
в подкови ще те оковат.
И тъй… през тоя свят безбожен
с каруца ще е твоя път.

Но ти не знаеш. И не вярваш.
А аз видях ковача - рано
през огъня ги пак прекара -
подковите са от стомана!

ДЯДО

Бяла, бяла пътека…
Откога ли се скита там?
Остарял, побелял е човека,
може би от това, че е сам.

Нас ни няма. Сипе сняг,
до колени е вече.
Той стои до високия праг
и в безкрайните вечери.

Чака нас. Махва - да си вали.
Свикна тук да е тихо.
Пак вали… И колите
в пътни преспи се скриха.

Няма ден. Няма нощ. Все едно.
Трупа сняг и фъртуната вие.
Няма, няма вече следа,
всичко в сняг ще се скрие!

СПАСЕНИЕ

Цъфтяха тук латинки и лалета,
пчели жужаха в пролетните дни.
Сега синапа със кандилца свети
и през дима се вижда - есени.

Заминало е нещо. Не разбра ли?
Но как! Къде? Защо замина?
Да си върви! Затуй са гарите.
Спокойно тук човек ще си почине.

Ала трева расте - заграби двора.
Какво е туй невероятно лято!
И обезумял, и капнал от умора,
по цял ден като луд въртиш косата.

СЪРЦЕВИНА

Превариха те другите поети:
в стиха им има бунт,
в душата - вяра.
Успокои реките твойто време.
Човекът се прибра дълбоко в себе си,
там някъде била сърцевината -
самата същност на света;
една невидима с окото семчица,
която в миналото търсеха с куршуми.
Сега с вълшебното ключе дотам се стига.
Но трябва да се разбере:
ако отключим тъй вратата,
сърцевината няма ли да излети?

***

Студа познавам. Даже има дни,
когато като лист треперя.
Сега отново той ме проследи -
където и да съм, ще ме намери.

…И иде нощ, и иде страшна буря,
и сняг завява всичките пътеки;
ръка над слепоочията турил,
шептя си: нека да засипва, нека!

Не е безкрайна зимата. Оттатък
натрупаната преспа се смалява -
ще оттече… Хей, зимата е кратка!
Аз с тая вяра още продължавам!