Румен Стоянов

Демократясването засегна пряко и твърде осезаемо нашата словесност. Най-вече речниковия й състав. Изтъркули се време предостатъчно, десетилетия, промените в нея изискват да бъдат обществено-достъпно разгледани, обсъдени, поуки сторени, па най-вече работещи мерки взети с оглед зловредите ограничени. Напълно редно, даже изискуемо е такава задача да подхване Институтът за български език или поне да спретне, от кумова срама, колкото да не е хич без хич, една маса, по възможност кръгла, в последен случай елипсовидна. Понеже то не става и не става, няма изглед, още по-малко възглед, някогиж да го бъде, ще направя вметка не във вид на подметка, а заметка на към дума: генерирам. Не че съм я възлюбил, напротив, тя е само една изсред бързомножащия се низ от вносотии/навляци/дошляци/чуждици/излишници, появата й тъкмо защото не блести с нищо особено е представителна за хиляди ней подобни.

Що значи генерирам? Нищо повече от нашето пораждам. Тогава? Защо, кое пръкна инородницата, от какъв зор и бяс, под каква причина? С туканашни, подръчни средства не можем да изразим нещо ли? Че кое ще да е то, като имаме точна негова съответка, оти днес милиони човеци, човечки от няколкото пола (мъже, жени, мъжени, женомъже, мъженомъже, женомъжежени и прочие) употребяват генерирам? Изникването на тям подобни словеса е срамна последица от няколко фактора, нека ги посоча, без степенуване по важност.

Дълбоко вкоренен национален нихилизъм.

Недостиг на лично и обществено достойнство.

Коленопреклонство пред иноземности, които винаги смятаме за непременно превъзхождащи всичко българско: чуждата кокошка гъска се вижда.

Дресираност, угоднически, низкопоклонски провеждана от другарята години 45: „Равнис по СССР!” и демократично наследена с географическото връц „Равнис по Запада!”, пък там използват еди какви думи.

Осъзната или неосъзната потребност да засвидетелстваме раболепие към великия инородец. Прокудихме запасняк, набутахме резервист, но тъй постъпваме с още стотици думи.

Услада от папагалстване и маймунясване.

Нежелание и неумение да мислим с наша глава, щение да отхвърляме тая омразна тегоба.

Езикомързел: оти да се напиняме и измисляме (ами ако си навехнем някоя мозъчна под/гънка?), чопвай брюкселско-вашингтонски заготовки, ще нямаш ядове.

Готованщина.

Снобщина + новобогатащина.

Лична и обществена потребност с речниковия състав да изявяваме верноподанически чуфства към поредния иноземен вожд.

Езикопотребителщина, последие от бурно, хищно развихряната, влудяваща стихия на всепотребителщината, осъществявана чрез все по-малко наши стоки, а давеща ни с потоп от другоземни.

Глобализмът, ласкаво наричан гробализъм, който сякаш валяк, безжалостно мачка, заличава поместни отлики, нанасяйки поражения особено зловредни у народ късоглед и предоверчив като нашия, мамен с какви ли не хватки от продажни управници, политици, на които за българщината не им пука на дудука.

Езикопоквара като неизбежима част от всеобхватната обществена поквареност. Както негодуваме срещу последната и желаем да я низвергнем, тъй трябва да работим и за езикочистотата си, двете са взаимообвързани, тоже и замърсяването на природата, унизително наричана околна среда. Поквара, замърсяване съвсем не са явления самопоявили се, а произтичат от деяния човешки, наши. Впрочем едва ли случайно покварявам, покварен, поквареност, поквара са изхвърлени от ежедневието, плиткоумно ги заместихме с корумпирам, корупиран, корупция, корумпираност. Ех, да бях фройдист, щях да ви докажа, че туй кор бе въведено като подсъзнателен блян по въжделяно мъжко междукрачие, ала нейсе. Уви, езикопоквареността не я отъждествяваме с истинската, голяма опасност, която носи посредством разбългаряване.

Модаджийство. Не си даваме сметка, обаче то съществува и в отношението ни към езика нам насущний, включително влияе силно върху неговия речников състав. По телевизии, списания, вестници забелязваш, че на мода излизат, примерно, дълги шалове и решаваш да не изостанеш от последния вик спрямо облеклото, с надлежната парична цена ощастливяш се, намотаваш придобивката около врат и пей, сърце, няма да изоставаш я, да не си по-долу. Също тъй, подражателски, без никаква съществена потребност, гушваме вносотии, натрапчиво римуващи с гнусотии: чуваш генерирам, колаборирам, презентирам (кажи речи презирам), комуникирам и ги заповтаргаш, не разумявайки, че по тоя начин ставаш езикомодаджия. Обратно, според теб ей те в крак с времето, а според мен издигаш се в очите на слепите. Без никаква засилка, изсилка и прес(т)илка, модаджийството е значителен фактор да се ширят какви ли не обуквени друготии, та редно е всеки сам, пред своята съвест, да се запита: аз съм ли езикомодаджия?

Същия въпрос - какъв съм, как говоря, пиша, какви думи ползвам - трябва да си зададем към всеки от гореизредените фактори. Живеем под огромен и всестранен натиск да потребясваме все повече и по-неистово, сякаш не го ли вършим, ще докараме края на света, водени, за носа, от някакъв едва ли не изкуствено създаден нагон. Имаш двадесет ризи, носиш десет, останалите висят безполезни в дрешника, онагледявайки излишността, натрапена от потребясването. Също като в езика с ненужните словеса: пораждам изразява предостатъчно ясно и точно какво значи, но ти я провесваш на окачалка и нахулваш генерирам. С това действие спомагаш езикът ни да стане полубългарски, накъдето го тласкаш ти с реновирам и стотици нему подобни.

Съдейки по липсата на обществена тревога за състоянието на все по-малко българския език, лукавият, коварен и лъжлив извод е, че там всичко е наред, единствено и само там сред многосъставния живот, нали зъб не обелваме, няма и помен от някаква напаст.

Нека бъда изрично прям: броиш ли се за родолюбец, трябва непременно да бъдеш такъв, никак на последно място, и в твоята устно-писмена изказност, ибо сме това, което говорим. Да помним: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога” (Иоан 1:1-2). Щом Самси Творецът е Слово и създава целия всемир чрез Словото, как, как ти ще немариш за словесността, която по воля Негова е твоя, кой си ти, че да я мърхолевиш?