Мишел Фейбър

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Дъждът трябва да завали” (1998)

Пристигайки у дома, Франсис Стратърн видя, че приятелят й е приготвил вечеря.
- Първи ден на новата работа - каза той. - Помислих, че ще се върнеш уморена.
Връзката ни е в задънена улица, напомни си Франсис, докато го целуваше по устните. Няма съмнение.
Имаше съмнения, разбира се. Изтощена, тя се пльосна на дивана и започна да дъвче с удоволствие. Рецептата й беше доведена до съвършенство.
- Как са децата? - попита той.
Те нямаха собствени деца: не бяха такава двойка. Ставаше дума за учениците от Ротърското начално училище.
- Рано е да се каже - отговори тя.

На първо място тя им даде задача да изчистят класната стая. Да сложат обувките в правилен вид, да закачат палтата на куките. Да разместят книгите на рафта по височина - от най-голямата към най-малката. Как трябва да подострят моливите си.
Не че беше толкова педантична: просто като професионалист тя знаеше, че самите деца харесват реда. Тя беше нова учителка, която им падна като сняг на главата. Трябваше да сключи съюз с класа - нека децата да покажат колко са добри и способни и в същото време да разберат, че тя е господарката тук.
Но най-важното - че те трябва да се потопят в ежедневната суматоха, да почувстват, че животът не стои на място.
- Сега ми кажете: всички ли имат гуми?
Защракаха и зашумоляха кутии, докато съдържанието им се изтърсваше.
- Тези, на които гумичката е по-малка от тази, ще получат нова. - Усмихната, тя показа на класа огромните гуми на фирмата „Фабер Кастел” - тя винаги носеше цял пакет от тях на първия урок.
Децата бързо схванаха, че няма да лишат никого от великолепния подарък и класът се оживи.
С крайчеца на окото си Франсис наблюдаваше учителката, която я гледаше от вратата на съседния клас - сигурно си мислеше: защо на Франсис плащат тройна заплата?
- Сега прегледайте тетрадките си и намерете страницата, на която имате най-красив почерк. Когато изберете, сложете тетрадките отворени ето тук, на пода… Не, не на купчина, а една до друга, за да виждам добре. Една до друга, като тухлички в стена. Но не ги премествайте твърде близо една до друга, оставете малка празнина. Това е… Спокойно. Отлично… Отлично…
Франсис клекна, давайки на децата да разберат, че могат да си играят с нея наравно, а височината и полата й, разперена в пухкав ореол, подсказваха, че тя не е съвсем като тях. Сега детският почерк не я интересуваше много, но въпреки това тя отбеляза, че при никое дете нямаше откровено неумели драсканици: Джени Макшейн, тази, която преподаваше на децата до миналата седмица, не беше лоша учителка.
На следващото утро в класа се явиха две деца, които пропуснаха първия ден. Добър знак - навярно мамите вече бяха обсъдили новата учителка.
Франсис прочете бележките от родителите: малката Еми имаше стомашно разстройство, малкият Сам беше ходил на лекар. Но по-скоро виновник беше страхът, който може да стане неуправляем, ако държат децата у дома и по-нататък. Тя поздрави сърдечно Еми и Сам и им даде по една гумичка. Новодошлите явно се чувстваха не на място и Франсис реши, че е по-добре да отложи съчинението за утре.

Тя също трябваше да свикне с новия си дом на хълма над село Ротъри.
Преди това тя заемаше част от порутена стопанска постройка: олющени стени, разнокалибрени мебели. Още повече, че жилището й харесваше. Някога там имаше отделение по трудотерапия на психиатричната болница, но след това местното здравеопазване изсели пациентите. Тя намери много интересни неща в крилото: странен белег на стената, необичайни хитри предпазители на контактите, върбова кошница за пране, изплетена от нечия несигурна ръка.
А къщата в Ротъри беше общинска - удобна, но абсолютно стандартна. Бившите обитатели, полицай и съпругата му, бяха запазили типичното обзавеждане в оригиналната му цялост, без да се смята може би табелата „Търси се престъпник”, която те бяха окачили в килера.
- Гади ми се от тази безличност - оплака се веднъж тя на Ник.
- Добре… Искаш ли да преработя нещо? - предложи той. - Стига да имам време.
Взе една година отпуск преди защитата на доктората и наистина имаше много свободно време, но Франсис така и не измисли какво да му поръча. По-скоро тя искаше самият Ник да се промени.
- Да вървим да спим - въздъхна тя.
На следващата вечер тя се заседя до късно.
- Дълго ли още ще работиш? - попита той, донасяйки чаршафите.
- Колкото трябва.
Той се отнасяше спокойно към това, че от време на време спят разделени, както, впрочем, и с всичко останало. Проклети добри деца. Не става да я грабнеш под ръка, да я отнесеш в спалнята и да я изнасилиш! Това би било глупаво, че и неуместно, защото, по дяволите, трябваше да чете съчинения: да изучи основно единадесет работи и да измисли единадесет „индивидуални подхода”, да не говорим за това, че не е излишно да поспи поне малко. И въпреки това тя наистина искаше той да обърка работните й планове или поне да се опита.
На коленете й лежаха училищните съчинения на тема „Аз, моето училище и моята учителка”. Към всяка тя прикрепи снимка, най-добрата, която успя да намери в училищните стенвестници с репортажи за връчени награди, спортни и коледни концерти.
Първото съчинение беше от Фиона Пери, светлокосо момиче с чисти уши, което носеше широки тениски.

„Нашето училище се казва Ротърско начално училище. В него има три класа, в най-големия учат тези, които са на 6-7. И аз уча там. Нашите уроци са трудни. Следващата година отивам в Мос Банк Академи. Нашата учителка казва, че там е най-интересно. Нашата учителка вече не е на училище. Последния път, когато я видях, тя плачеше и след това си отиде у дома. На следващия ден се разболях: отрових се (с грешна риба). Но най-добрата ми приятелка Рейчъл казва, че в този ден нашата учителка е загубила главата си и повече няма да се върне. Сега имаме нова учителка. Сега тя чете моето съчинение. Това сте вие, госпожо Стратърн!”

Франсис обърна страницата, за да види дали има още, но Фиона нямаше какво повече да напише и Франсис остави съчинението на дивана с лицето надолу. „Неправилна риба” - тъжно се усмихна тя. Заради грешната риба момичето отсъства точно в този съдбовен ден. Вероятно Фиона Пери е пропуснала уроците в сряда съвсем случайно. Вечерта на нейните родители, както и на родителите на съучениците й, беше казано по телефона, че децата трябва да останат вкъщи, докато госпожа Макшейн намери заместник. В съчинението Фиона беше пуснала чара си, опитвайки се да се хареса на новата учителка, а госпожа Макшейн просто изчезна от младия й живот, сякаш изтрита от новата прекрасна гумичка.

„Моето училище се казва Ротъри начално - пишеше Мартин Дъфи. - Аз съм на шест и съм в старшия клас. Когато бях малък, живеех в Болтън. Мама казва, че случилото се с госпожа Макшейн не е моя работа и трябва да забравя за това. Вече 1000 пъти са ме питали различни хора и понякога им разказвам, понякога не. Но от тези разкази се чувствам все по-лошо, защото когато госпожа Макшейн започна да плаче, се почувствах неудобно. Затворих очи и не видях почти нищо. Това е моята история.”

Точно в този момент се чу звука на пуснатата вода. Ник беше отишъл в тоалетната преди спане.
Не разбираш ли, че отношенията ни са в задънена улица! - избиваше я да изкрещи. Поривът беше толкова нелеп, че тя избухна в смях. Чул смеха, той се приближи. Китките му все още бяха влажни, очевидно набързо беше избърсал ръцете си.
- Какво е смешното? - поинтересува се той.
Чувството за хумор беше основното му достойнство, поне едно от основните. Той стоеше на острата светлина на настолната лампа, гол до кръста, а по гърдите му блещукаха разпръснати малки лъскави капчици. При мисълта, че скоро той няма да бъде с нея, на Франсис й спря дъха. Не, тя все пак щеше да го изгони и да се погрижи никога да не се върне.
- Ела тук - измърмори тя. Той се подчини.
Можеше бързичко да преспи с него тук, на дивана, и после - да се върне към работа си. Докато се събличаше, тя гадаеше: видял ли е нещо Мартин Дъфи през хлабаво затворените си ръце, миришещи на протеиновата паста „Мармайт”, която даваха за закуска. Затворените очи са социален жест, адресиран към връстниците и предназначен да потвърди забранения статус на случилото се… Тя се плъзна от дивана, така че Ник да може да влезе в нея на колене. Наистина ли Мартин Дъфи не е видял почти нищо? Нещо не е за вярване. Ще трябва да поработи с него, ако има доказателства, че външната непринуденост е само защитна реакция. Той е отскоро в селото, затова е по-уязвим, от друга страна нямаше време да се привърже твърде много към Джени Макшейн… Франсис усещаше, че клиторът й не е достатъчно възбуден, особено с този глупав презерватив, а и металният цип на възглавницата болезнено се врязваше в гърба й.
- Хайде да се качим горе - каза тя.
След оргазма, пияна от ендорфини, тя заспа, плътно притисната към гърба на Ник.

„Моето училище е добро и старата ми учителка е добра”, беше всичко, което Грег Бър беше написал. Е, отново, какъв е той? Да я убият, не можеше да си спомни, не помагаше и разфокусираната снимка на коледното представление - размазани памучни бради, картонени крила.
- Как ти се струва това момче?
През масата, където закусваха, тя подаде снимката на Ник. Като се увери, че пръстите му не са изцапани с маргарин, той хвана снимката за самия край.
- Срамежлив - каза той след кратък размисъл.
- Защо?
- На Коледа винаги срамежливите играят влъхвите - роля без думи. Момичето на преден план вероятно казва: „Ние следвахме звездата” или нещо подобно. И момчето просто се тътри след нея - а може би дава подаръци.
Тя се усмихна и те се спогледаха с искрено чувство, каквото не бяха изпитвали от много дни. Ник беше много проницателен. Когато ставаше дума за другите.
- От теб ще стане добър баща - измърка тя, все още усещайки приятните тръпки по цялото си тяло, следствие от безсънната нощ.

- Ти пак за старото - измърмори той.
Нещо проблесна точно пред носа й. Снимка на малкия Грег. Ник размахваше снимката раздразнено, сякаш вече му бяха подхвърлили нежелано бебе.

В училище тя ходеше пеш. Но сега беше ненавременно. Ако сега я закарат с кола - дълго, дълго - може би щеше да успее да прочете останалите съчинения. Как можа да заспи снощи? Приличаше на онези безмозъчни мъже, от които жените обичат да се оплакват в женските списания.

- Добро утро, госпожо Стратърн! - поздрави я хор от детски гласове.
За тях тя беше „госпожа”. Тя винаги се беше представяла на учениците като “госпожа” по педагогически съображения. Чувстваше, че така децата й се доверяват повече, сякаш статусът й на съпруга и майка я прави представител на света на училищните христоматии, където семейните уравнения не се обсъждат. Особа, чужда на условностите и самоуверена, тя беше феминистка сред себеподобните, но с децата охотно и без колебание правеше компромиси. Може би именно това качество я отличаваше от колегите й и я правеше незаменима в трудни ситуации като настоящата.

Тя почти моментално идентифицира най-уязвимите и чувствителните и ги привлече към себе си като примамка за другите. От нея винаги се излъчваше чувство на сигурност и възстановен ред. Тази дарба се прояви в нея много преди да дойде в училище.
И децата се вкопчваха в нея от всички страни, шепнеха нещо в ухото й, трепетно се притискаха до мекото й рамо. Но много повече я тревожеха децата от другата група. Нищо - тя ще предразположи към себе си по-податливите, а там и останалите ще се размразят.
- Рейчъл, казват, че знаеш как да използваш ксерокс. Бъди добра, иди в учителската стая и направи десет копия на този много важен документ.
Рейчъл („Изобщо не играя с никого, много по-интересна ми е работата”), сияеща от гордост, изтичва до свещения апарат, готова да влезе в непозната зона и да овладее всякакви технически главоблъсканици.
Франсис чувстваше класа като цяло - различаваше огнищата на напрежение и предпазните клапани, усещаше къде ще избухне пожар и къде ще мине по мед и масло. В последния си ден с госпожа Макшейн децата бяха преживели шок, но последствията от този шок ще се проявят по различен начин във всеки. Франсис предполагаше, че първи ще се пречупят Джаки Кокс или Томи Мънро. Доста всякакви дреболии, на пръв поглед по никакъв начин несвързани с бившата им учителка. Джаки (класическо оранжерийно цвете, бдително следеше съучениците й да пишат името й „както трябва”), призна в съчинението си:

„Много обичам моята учителка, друга не ми трябва - поне завинаги. Тя има всичките ми стари работи и нещо повече - попълва таблото ми и знае какво пише и защо. Ето защо, когато тя се върне, всичко ще върви както трябва за мен.”

Томи Мънро, впечатлително момче с некоординирани движения, със стряскащо дълги мигли и рахитична глава, пишеше за същото на предела на слабите си сили: „С моята стара учителка всичко е в рет и всичко останало е в рет също.”
Но със старата му учителка не всичко беше наред. Томи се бореше трескаво със задачи, които по същество бяха неизпълними - да начертае прави полетата и внимателно да залепи парчетата картон, криейки емоциите си дълбоко в пилешките си гърди.
Изненадващо, но на четвъртия ден не се случи нищо необичайно, поне нищо, с което да не се справи една обикновена учителка на редовна заплата. Освен доста ожесточения спор кой да внесе спортните столове в училище, за да не ги намокри дъждът. Инициаторът се оказа красавицата на класа Кейти Котерил. Бузите й поруменяха, устата й се изкриви като жило на пчела, но в следващия миг се разля в широка усмивка. Тя беше от типа хора, които знаят как да оцеляват инстинктивно. В съчинението и на госпожа Макшейн бяха посветени две кратки линии, а след това страницата беше пълна с фрази като: „Не обичам много да играя футбол, предпочитам класиката. В понеделник се занимавам с гимнастика, но гимнастиката при мен не се получава особено”, и други подобни. Момичето беше сприхаво, но отстъпчиво. Не умееше да зарежда другите с емоции.

Използвайки властта, която й беше дадена от природата, Франсис уверено подхвана нишките на скандала и ги намота около малкия си пръст. Виковете утихнаха, заплахата от бой отмина и след десет минути целият клас седеше в краката й, хипнотизиран от историите за албиноси от книжката с картинки. Франсис имаше много такива книги, вълнуващи въображението така, че мравки да пропълзят по кожата ти, но и достатъчно съдържателни, за да напълнят главите на децата с разноцветни бонбонки от факти, които нямаха нищо общо с реалността и следователно безобидни. При вида на белите туземци с червени очи дори Томи онемя, а любознателните умове се замислиха върху тънкостите на генетиката.
Небето зад прозореца се намръщи, заредено с дъжд. На флуоресцентната светлина децата изглеждаха малко като албиноси, което Франсис забеляза, предизвиквайки сподавен писък на болезнена възторг.
- Може би е заразно - подразни ги тя.

До края на часовете дъждът рукна като из ведро. Дори за тези, които живееха наблизо, роднини или съседи пристигнаха с коли. Взеха всички освен Хариет Фишлок и малкото й братче Спайк (Франсис не можеше да повярва, че има толкова прекрасно име, но така го наричаха всички).
- Не знам как ще заведа Спайк вкъщи, - въздъхна Хариет, навличайки мазно късо палто с качулка и дървени копчета, - той ще се намокри.
Хариет живееше в края на селото в един от раздрънканите фургони с майка си -алкохоличка и пастрока си, от които при необходимост можеха да се набавят резервни части. Носеха се слухове, че тормози малолетната си доведена дъщеря и за него е събрано дебело досие.
- Имам чадър - каза Франсис. - Супер страхотен чадър. Мога да те заведа до бензиностанцията.
Момичето се поколеба за миг, но от гнусната барака бензиностанцията не се виждаше и отговорът беше „да”.
Заедно се разходиха по уличките на Ротъри. Зад пелената на дъжда, сякаш зад матирано стъкло, се размиваха очертанията на къщи и магазини. Всичко наоколо беше изпълнено със сивота. Миражът на селото блестеше сред безбрежно море, над чиито вълни бавно се носеха автомобилни светлини, точно като светлината на далечни параходи. За да се сместят под чадъра, Спайк и Хариет вървяха от двете страни на Франсис и десет минути по-късно учителката с изненада и радост почувства, че Хариет търси ръката й.
В края на селото през мъглата пулсираше ярка червена светлина: пред къщата на Макшейнови стоеше полицейска кола. Полицията сякаш навестяваше тук всеки ден, въпреки че беше трудно да се разбере на какво разчитат. Може би са мислили, че Дейвид Макшейн ще се върне да вземе пощата или да нахрани кучето.
Дъждът удряше по купола на чадъра с безсмислена ярост. За щастие нямаше вятър и предпазния навес, от който водата се стичаше на потоци, беше точно над главите им.
- Ужасно! - извика Хариет.
- Не се бой! - извика в отговор Франсис. - Няма да се намокрим и, след това, дъждът скоро ще спре!
Минаха покрай бензиностанцията, Франсис не каза нищо. Беше ясно, че тя прекрачва Рубикон на доверието и скоро ще види далечния бряг на земята на фургоните.
- Ние живеем ето там - каза Хариет.
Дъждът малко беше намалял, трептеше като телевизионни смущения, напоявайки унилата, кална пустош, където завинаги стояха забодени мобилните къщи. Франсис разбра, че да изпрати децата по-нататък, значеше да злоупотреби с доверието им.
Когато обаче децата се измъкнаха изпод спасителния чадър, Хариет забърбори, мачкайки думите си, сякаш се спасяваше от тежестта, която я притискаше: „Госпожа Макшейн дойде тук. При мъж. Сега той не живее тук. Затвориха се в къщата му и вдигаха страшен шум, а след това тя си отиде вкъщи в селото. Те са правили секс - всички знаят. Така че господин Макшейн се ядоса. Сигурно и той е знаел.”
След като най-накрая разкри тайната си, Хариет сграбчи ръката на брат си и децата, скачайки от неравност на неравност, започнаха да си проправят път през родната си територия, калта шляпаше под краката им.
В дома на Франсис - по-точно в къщата, която тя беше определена за жилище, докато работеше в училището - бог знае какво ставаше.
Ужасен порой (най-силният дъжд от 1937 г. насам, местното радио щеше да й каже, ако знаеше коя дължина на вълната да слуша) беше пробил през дебелината на покрива и наводнил всички стаи.
Франсис се изкачи на втория етаж, гледайки влажните тавани. Изглеждаха мокри от ужас или от напрежение. Нещата бяха най-лоши в спалнята: килимът джвакаше под краката й, а леглото беше подгизнало. Ник беше донесъл кофите твърде късно. Слизайки по стълбите, Франсис едва не си счупи врата, когато се подхлъзна на стъпалата, покрити с пухкав килим. Странно, но този инцидент донякъде смекчи неприязънта й към къщата и в същото време я разтърси.
- Уверих се, че всички прозорци са затворени - каза Ник, сякаш се оправдаваше. - Кой да знае, че покривът ще протече.
Заедно огледаха мокрите жици. Електричеството можеше да спре във всеки момент.
- Искам бебе от теб, Ник - каза Франсис.
Струваше й се, че говори през шума на гръмотевична буря, въпреки че основният порой беше свършил и се усещаха само опустошителните му последици.
Ник я погледна с неразбиращ поглед, сякаш се опитваше да свърже думите й с кофи или китайска пералня.
- Вече сме говорили за това - каза той.
- Аз искам.
Искаше той да се качи горе с нея, да я хвърли на влажното легло и да даде живот на ново създание, което да порасне и да ходи с нея под един чадър.
- Вече ти казах - напомни й той. - Можеш да вземеш приемно дете, да си го запишеш на теб и ще видя какво ще стане. Но никакви гаранции.
- Ах ти, негодник! Не става въпрос за отговорността, която се страхуваш да поемеш. Искам детето да е твое и мое. В него да са нашите гени. Без примеси. Осиновените деца носят в себе си непълноценност, те са непълноценни от момента на появата си от утробата на майката. Още в люлката те поглъщат гадости от родителите си.
- Разбира се! - възкликна той и разряза въздуха с длан. - Колко жалко, че гадното човечество ражда деца, без да се консултира с теб!
Хипнотизирана от този изблик на ярост, тя наблюдаваше големите му ръце. Дали ако я удари, ще я събори на пода. Но дори и в гнева си той беше отегчително безопасен.
- Именно това! - изпищя тя, задъхана от истината.
- Знаеш ли коя си? - Той пристъпи близо до нея и изсъска, като внимателно произнасяше всяка сричка. - У-зур-па-тор-ка!

Уморени от спорове, те свалиха чаршафите, включиха отоплението и отидоха в единствения ресторант в Ротъри, с хотел и билярдна зала, който освен всичко друго предлагаше и индийска кухня.
Както се очакваше, те се срещнаха с майката на един от учениците на Джени Макшейн, която купуваше храна за вкъщи. Родителката докуцука до масата, където седяха Франсис и Ник.
- Искам да ви благодаря - каза тя, изчервявайки се. - Снощи, за първи път от… знаете ли… ужаса с Макшейн… нашият Томи спа дълбоко, без никакви кошмари и не се напика в леглото.
- Много се радвам да го чуя.
- Искам да кажа, че не ме интересува колко ви плащат. Заслужавате си.
- Благодаря ви - усмихна се Франсис.
Топлите чувства й се отдаваха по-лошо, когато се занимаваше с родители или учители.
- Просто исках да попитам… Може би ще останете? Ще бъдете ли постоянен учител на Томи?
- Боя се, че не.
Индийското ястие от агнешко, и без това не много горещо, беше съвсем изстинало. Тя не се съмняваше, че тази жена ще каже на другите майки, че Франсис Стратърн не иска да слезе до заплатата на обикновен учител.
- Бих била с удоволствие, но се страхувам, че властите няма да го позволят - въздъхна престорено тя.
Родителката, с петна от шарка, се отдалечи, целият й вид показваше, че явно се смята към хората втора класа. Франсис не откъсваше очи от вратата и раздразнено чоплеше агнешкото. Господи, колко отблъскващо беше да се изобрази като едно зависимо същество, което е принудено, макар всъщност заминаването й има съвсем други причини! Да се правиш на послушен роб пред висшите власти означаваше да унижаваш собственото си достойнство, да се занимаваш с проституция.
И освен това трябва да се разделите с любовника си.
- Виждал съм те такава и преди - тихо отбеляза Ник, гледайки я през пламъците на свещите. - Винаги си такава, когато работата отива към края си. Спомняш ли си децата от Екстер, попаднали в автобусната катастрофа? Няколко дни преди края на работата почти се скарахме по същия начин, - той се усмихна невесело, - отидохме в почти същия ресторант. А после в Белфаст…
- Спести ми подробностите - изстена тя, заби вилицата си в купчина ориз и отпи голяма глътка от виното си. - Попитай собственика има ли свободни стаи. Ако има, поръчай.
Изправяйки се, той се поколеба малко.
- За колко души?
- За двама - измърмори тя. - Негодник.

Почти всички деца получиха срив на следващия ден. Общо взето, точно това очакваше Франсис. Томи Мънро изглежда не беше докоснат от общия процес. Държеше се спокойно, като възрастен, което беше изненадващо за дете с умствена изостаналост. Може би заради безкрайната бъркотия в главата си той реши, че нещастието с бившата му учителка не е нищо повече от кошмар.
И ето, остриганият „таралеж” Грег Бър избухна веднага след следобедната закуска. Започна с факта, че той упорито не искаше да разбере каква част от таблицата за умножение му е дадена да научи и завърши в истерия. Името на госпожа Макшейн се появи сред виковете и воплите и няколко деца започнаха да плачат, обвинявайки се едно друго за случилото се или може би за това, че не са направили нищо. Мартин Дъфи, хлипайки, изкрещя, че вината не е негова, стискайки юмруци в джобовете на ярките си спортни шорти, Джаки Кокс виеше, здраво обхванала главата си с ръце. Към вратата, треперейки от страх, дотича учителката от съседния клас. Лицето й беше изкривено от нервна усмивка, която се случва на хората, отиващи на екзекуция.
Франсис с жест показа: „Справям се” и кимна, молейки да затворят вратата.
А после взе всичко в ръцете си.

До края на деня тя ги успокои, омагьоса ги с приспиващ шепот, който се смесваше с лекото потропване на дъжда, който биеше по прозорците. Тя седеше на високо столче, историите й течаха като вода, атмосферните вълни бръмчаха, Франсис се опитваше да не забелязва, че долната част на тялото й е вцепенена под тежестта на Джаки, сгушена в скута й. Джаки ще е развито момиче, поне физически. Емоционално тя все още беше твърде млада, за да живее живота си извън утробата на майка си. Момичето прегърна учителката си през кръста с упоритостта на торбесто животно, заровило нос в гърдите на Франсис. Джаки плака с часове - безкрайно хленчене - и само дълго, дълго убеждаване можа да помогне.
Грег Бър играеше на халки с Хариет Фишлок и Кейти Расек, щастлив като медно пени, беше със същите овчарски панталони от чул, които носеше и по време на коледната пиеса. Собствените му панталони съхнеха на радиатора. Грег ги изцапа, когато с него се случи истеричният изблик. Франсис разбираше, че не може да напусне класната стая и да се занимава само с Грег, затова поръча на Кейти да заведе момчето до тоалетната и да му помогне да се преоблече. Рискован избор, като се има предвид строгото разделение на децата по пол в малкия свят на Ротър, но Франсис разсъди, че така ще бъде правилно: Кейти вече беше напълно израснала и самостоятелна, Грег се страхуваше от нея и тайно я обожаваше. И нещо още по-важно, умната Кейти разбра, че ситуацията - половината клас, плачещ и изпадвал в истерия, че и момчето, което го направи в гащите си - не може да бъде контролирано от един възрастен, и тя прие задачата като баскетболна топка. В своето съчинение Кейти пишеше:

„Казвам се Кейти Расек и уча в Ротърското селско училище. Миналата седмица тук се случи нещо ужасно. Нашата учителка госпожа Макшейн преподаваше в час по математика, когато съпругът й нахлу в класната стая с пушка. Той ругаеше госпожа Макшейн и я би, докато тя падна на пода. През цялото време тя повтаряше: „Моля те, не пред децата”, но на него му беше все тая. Тогава съпругът й заповяда да сложи пистолета в устата си и да смуче дулото. Известно време тя правеше точно това, след което той я нарани в главата. Ние всички много, много се уплашихме, а той избяга и сега полицията го търси. Всеки път, когато си спомня този ден, ми става лошо. Ще мога ли някога да го забравя?”

Седнала на високото столче, Франсис наблюдаваше с какви очи Кейти Расек гледаше Грег Бър, който се канеше да хвърли халката. Отчаяните опити да впечатли своя ангел пазител изведнъж направиха Грег непохватен, увереността му се разклати, което веднага забелязаха, всяка от своето място - и Кейти, и Франсис.
- Хайде да поиграем на нещо друго - прошепна момичето в ухото му, като му попречи да хвърли.
Франсис продължи да гука. Тя разказа на класа за къщата си, за мокрото си легло, за това как е прекарала нощта в хотел. Съчини история за това как тя и съпругът й се опитали да спят у дома, но пижамата й се намокрила от водата, с която бил напоен матракът. Тя описа как тя и съпругът й са поставили матрака настрани, до нагревателя, и са наблюдавали как парата се издига от него. Тя повтаряше отново и отново, че сега в къщата цари хаос, но тя ще се справи с него, защото има помощници, и скоро всичко ще влезе в релсите. Докато говореше, тя притискаше бузата си към тъничката коса на Джаки Кокс през цялото време, като я галеше на фразите, които й се струваха особено важни.
Тя говореше и говореше, без напрежение, сякаш думите бяха изработвани от утешителен двигател, въртящ се вътре в нея. Шумоленето на думите и дъждът действаха успокояващо на децата. Повечето слушаха мълчаливо, някои играеха, решаваха ребуси или рисуваха. Пред нея бяха рисунки на оръжия или разлетяла се глава: Джаки вероятно щеше да нарисува нещо подобно следващата седмица. После Франсис ще доведе нова учителка в класа, а самата тя ще отиде на четири различни посоки.
Джаки потрепна в ръцете й. Ето тя се пробуди за миг, след като беше задрямала и веднага, напипвайки кухината на гърдите с ухото си, се включи отново в ритъма на сърцето й.
- Всичко ще бъде наред, ангел мой - измърка Франсис. - Всичко ще бъде наред.