115 години от смъртта на Константин Величков

Продрум Димов

Има личности, забележителни наши предци, завоювали завидни нравствени и духовни висини, които остават завинаги на най-високия отечествен пиедестал за всички български по-коления.

Сред тях безспорно се откроява и неповторимата обаятелна фигура на бележития книжовник, революционер, общественик, държавник, пламенен родолюбец и писател, страстен публицист и даровит оратор Константин Величков.

И чувството ни за преклонение и признателност към голямото му житейско и творческо дело ни заставя да му отреждаме заслуженото място на вдъхновяващ еталон в обърканата безотечествена душевност на нашия безпътен съвременник.

Всъщност, намирам за потребно да припомняме някои по-значими щрихи от житейския и творчески път на големия българин. Роден е през 1855г. в Т. Пазарджик и израства в семейство на будни родители, които насърчават неговото влечение към учението и рисуването.

Впечатлява силно целокупното гражданство с подчертаните си интелектуални интереси и през 1868 година, с настойчивото съдействие на видния местен родолюбец и книжовник Стефан Захариев е приет да се учи като стипендиант в новооткрития Цариградски френски султански лицей. По време на изключително творческите за него лицейски години изучава усърдно френски език и литература.

Междувременно се настройва на литературно-творческа вълна и пише драмата “Невянка и Светослав”, която се играе успешно в Цариград и някои български градове. И още на първото представление в театър “Османие” авторът напомня за своето неподозирано артистично дарование.

Същевременно още като лицеист, слага началото и на преводаческата си дейност, вдъхновен от произведения на Юго, Мюсе, Ламартин, Андре Шение, Пушкин, Лермонтов и други големи имена на литературна Европа.

Нещо повече, окуражен от успешното нагазване в европейските литературни води, се насочва към Шекспир, Шилер с не по-малък хъс и към творческия свят на Петрарка, Кардучи, Данте Алигиери - преводи, осъществени, разбира се, по-късно в зрялата му творческа възраст. Тук му е мястото да отбележа, че неговият превод на Дантевия “Ад” (1906) и до днес не е надминат.

През 1874г. Величков завършва с блестящ успех лицея и се завръща в родния си град, където е назначен за учител в местното класно училище. Неговото жадувано присъствие в родното място дава живот и на градското читалище “Виделина”, което оглавява с голямо желание.

Незабавно организира с ентусиазираното съпричастие поставянето на подходящи пиеси, които будят свободолюбивия дух на народа, подготвяйки го за назряващите съдбоносни битки с поробителите.

Друмевият “Иванко”, Шилеровите “Разбойници” и други актуални за епохата драматични творби допринасят за покачване градусите на политическото напрежение, разпалват патриотичните чувства и подготвят почвата на големия революционен подем.

И когато в ранната пролет на 1876г. Бенковски се озовава в Пазарджишкия край, търси неговото съдействие в Града на Марица и става един от най-верните и предани на делото негови най-близки и надеждни сподвижници.

Домът му се посещава неведнъж от Тодор Каблешков, Васил Петлешков и други ревностни организатори на предстоящата Априлска епопея. Младият учител се хвърля всеотдайно във вихъра на събитията, тича по Панагюрище, промъква се до Брацигово, където с Петлешков обмислят състоянието на подготовката, отскача до Ясъ кория (дн. Равногор), незабавно основава революционен комитет там и в други села из Т. Пазарджишко.

Дните го превръщат в истински апостол на голямото народно дело.

За жалост не закъснява кървавият и жесток погром на въстанието. Величков попада в ръцете на обезумелия и освирепял тиранин. Заловен е и адски малтретиран, изтезаван заедно с повече от 700 задържани въстаници от развилнелите се, освирепели тирани. Хвърлени са в затворите на Пловдив и Одрин, за да изплащат “греховете” си.

В османските тюрми той ще стане свидетел на неописуемите зверски издевателства с арестантите. Но в същото време ще почувства още по-силно в себе си дълбоката си обич към обикновените трудови хора, прегърнали горещо великата освободителна идея и готовността им да се жертват за нея.

Тези свои тежки съпреживявания той пресъздава през 1899г. в своята знаменита повест “В тъмница”, която е безспорен шедьовър наред със “Записките” на Захари Стоянов.

Измъкнал се от ада на турските зандани, през късната есен на 1876г., Величков не престава да работи за възтържествуването на великата национална идея и посреща възторжено вестта за обявяването на историческата Руско-турска война през пролетта на 1877 г.

И когато освободителите прекосяват Дунава, заедно с приятеля си Вазов се озовават незабавно в Свищов, за да приобщят своите неудържими усилия към голямото съдбоносно историческо дело на времето.

След Освобождението, пак заедно със своя най-близък и незаменим приятел от Сопот, се нареждат сред най-амбициозните първостроители на освободеното ни отечество.

Като депутат в Областното събрание на Източна Румелия в Града на тепетата, по-късно и директор /министър/ на народното просвещение в областта, той се изявява като изключително грижовен държавник при изграждането на нова българска училищна мрежа, при подбора на учителските кадри, издаването на учебници и тяхното достигане и до най-отдалечените селища.

Нещо повече, заедно с автора на “Под игото” се заемат и през 1884 г. издават първата у нас “Българска христоматия” за нуждите на възпитаниците във възраждащото се българско школо.

Това е времето, когато в столицата на Източна Румелия се стича почти всичката българска интелигенция. Градът ври и кипи в бурен духовен живот и невиждано икономическо оживление. Младият Величков разгръща неподозирания си интелектуален потенциал на общественик.

Паметни остават неговите речи в Областното събрание в защита на новоизграждащото се по европейски образец учебно дело. Паралелно с това израства и като незаменим, страстен публицист и превъзходен журналист.

Дружно с първородния син на баба Съба редактират и издават в. “Народний глас”, списанията “Наука” и “Зора”, в които те освен остри политически статии, публикуват и някои свои нови литературни творби.

Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885г. му отрежда ново депутатско място в обединеното отечество. За съжаление идването на власт през 1886г. на Стефан Стамболов подлага на жестоко преследване русофилските среди и това го заставя с Вазов да предпочетат доброволното изгнание.

Утвърждаващият се народен поет намира спасение в Русия, а приятелят му от Пазарджик емигрира - отначало в Австро-Унгария, а по-късно - в Италия и Турция.

Занизват се мъчителни цели осем години - избавление от непоносимото деспотично и тиранично управление на прехваления и самозабравилия се властелин от Търново.

Време, което прокуденият пазарджиклия оползотворява максимално за творчество и интелектуално обогатяване. Макар и притиснат от недопустим глад, недоимък и мизерия, той изучава в продължение на две години най-старателно във Флоренция изобразително изкуство, придобива знания, които сетне ще му помогнат да сътвори 25 скъпоценни художествени творби.

В страната на Апенините жадният за знания емигрант се потапя ненаситно в богатата история и уникалната култура на средиземноморска страна. Там дълбоко развълнуван, пише своите забележителни “Писма от Рим” (1895), които Вазов пръв прави достояние на българската културна общественост.

По-късно бедният изгнаник пребивава цели шест години в Цариград, като известно време работи и като учител в българската гимназия в град Солун. Това време големият родолюбец оплодява със сериозна творческа дейност в областта на поезията.

Извикал на живот надареното си поетическо перо, създава рядко вълнуващи произведения в мерена реч. Една значителна част от тях са включени в стихосбирката му “Цариградски сонети” (1899). С тях Величков става един от основоположниците на българския сонет.

Където и да се намира прокуденият изгнаник, постоянно более и страда за съдбата на своя народ и родина. И затова си поема живителен дъх, когато през 1894 година научава за падането на Стамболовата диктатура.

Хваща първия влак за родината и не усеща как се озовава на гарата в Пловдив в прегръдката на Михаил Маджаров, Стефан Бобчевски и купчина негови близки другари, с които е делял радости и скърби по време на омразното принудително изгна-ние.

Тук му е мястото да отбележа, че и през тези тежки мъчителни години той е срещал най-горещата човешка и интелектуална подкрепа от Вазов. Българската литературна история не познава друго толкова сърдечно приятелство между двама изтъкнати интелектуалци, което се отличава със своите високи човешки и духовни измерения.

Още след завръщането си в многострадалното отечество потъва в кипежа на обществено-политическите борби, но с неудържимото намерение да отдаде всичките си сили, знания за духовния просперитет на следосвобожденска България.

Солидното му име на предан и неуморим родолюбец и надарен творец му отрежда място за депутат в новото Народно събрание.

В началото му е поверен пост на министър на обществените сгради, но Вазов, който е в течение на задълбочените му духовни интереси, освобождава заемания от него стол на министър на народното просвещение и го предлага настойчиво на него, за да е по-полезен на младото прохождащо Княжество.

Този добронамерен жест на най-близкия му и незаменим приятел по големия път отприщва бента на натрупаната през годините енергия, която посвещава всеотдайно на духовното възраждане на нова възкръснала България.

Още с прекрачването прага на просветното ведомство се заема за актуализирането на българското образование в духа на руските и европейски постижения, напредничави идеи и традиции. Създава Висш учебен съвет, осъвременява учебния план и програми.

А за издигане престижа на родното ни школо основава и сп. “Училищен преглед”, в което се популяризират насоките за промените в учебното съдържание и неговите начинания в усилията да се повишава научно-педагогическата квалификация на учителските кадри.

В случая той се явява истински реформатор в генезиса на следосвобожденското ни училище. В благородния си стремеж да бъде новатор в учебното ни дело, по негова настойчива инициатива на 15 октомври 1896 г. се открива в София и Рисувалното училище, оглавено от изключително талантливия българо-чешки художник Иван /Ян/ Мърквичка, което след време прераства в Национална художествена академия.

Не по-малко са неговите заслуги и за развитието, и вдигането на крака на изостаналата българска култура. В това отношение са неоценими и усилията му за създаване на професионално подготвени кадри за театралното изкуство.

По негово настояване са отпуснати стипендии за талантливи млади актьори като Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Вера Игнатиева, които заминават за Петербург, за да се учат на сценично изкуство в средата на най-големите театрали на Европа.

Немислим е възходът на българските читалища без неговата компетентна инициативност. За разширяване на техния просветен обхват, влияние и въздействие, прокарва Закон за задължителен депозит от всяко ново печатно произведение в народните библиотеки.

Величков всъщност се явява като един рядко енергичен двигател, новостроител на духовните основи на следосвобожденска България.

За съжаление не закъсняват и разочарованията от тогавашната политическа действителност. Той не може да понася фалша и лицемерието по високите етажи на властта и през 1899 г. напуска правителството на Константин Стоилов.

Огорчава го и престоят му на първи наш дипломат в Белград (1902 - 1904) и търси утешение и разтоварване в любимото му литературно творчество, с което е завоювал солидни позиции и всеобщо уважение в писателските ни среди.

Неудовлетворението обаче от ширещите се социални неправди, безогледната корупция сред управляващите по онова време не го оставят на мира. Освен това, семейството му затъва в мизерия , заболява, а “взорът отнийде надежда не вижда”. Изпаднал в абсолютна безпомощност, продава всичкото си имущество и заминава на лечение във Франция.

Напускайки родината си, изтръгва страшната си неукротима болка:
“Живее се в поробена страна. Не се живее в опозорена страна, особено когато си се ро-дил в нея и си носил вериги за нея. България обаче навсякъде ще я нося в сърцето си и ней ще бъдат всички мои мисли и чувства.”

Съдбата е отброила вече сетните му дни и часове. На 3 ноември 1907 г. големият българин издъхва в хотел “Наполеон”, Гренобъл.

Угасва завинаги едно голямо българско сърце, отдадено от ранния му изгрев до мъчителния му залез далече от роден край и родина.

Но огънят, който разпали, не стихва в гърдите на честните ни и родолюбиви съотечественици.

26 октомври 2022 г.