ДОБЪР СТАРТ
Предговор към книгата „Свети само слънцето” (1965) от Власо Власов
Винаги съм се учудвал как литературният критик Борис Делчев, пък и други критици съумяват да обрисуват портретите на много и различни поети, без при това да смесват и объркват боите, шарките, тоновете, нюансите и характеристиките.
Това е много трудно. Такава трудност изпитвам и аз, когато трябва да нахвърля няколко щрихи от образа на Власо Власов, представен в неговата първа стихосбирка.
Трябва преди всичко да се отбележи, че това е сериозен творец. Той има съзнание какво представлява поезията: че тя не е остроумна и забавна залъгалка, а отговорна работа за отразяване, разкриване и увеличаване богатството на света и живота.
За Власо Власов поезията не е, както понякога се казва, цел и смисъл на живота му, а само едно богатство на живота, от което всички ние трябва щедро да се ползваме. Това единствено правилно отношение към изкуството ясно се чувства в стихосбирката.
Той търси и намира поезия както в своите преживявания и отношение към света, така и в съвкупността от обществени отношения и преживявания, където е най-богатият и неизчерпаем извор на изкуството.
И навсякъде личи социалният момент. В цикъла „Лекувай сърцето си с нежност” интимните лични чувства носят със себе си фона на живота. В цикъла „Пред мината” отразеният обществен живот носи отпечатъка на поетовото сърце.
Поезията на Власо Власов се характеризира с някои особености: вглъбеност на преживяването, затаена лиричност, жива и свежа образност. Над всичко това господства мисловното начало.
Всяко стихотворение те кара да се върнеш няколко пъти към него и ти виждаш, че всяко ново прочитане разширява кръга на възприятието. Това е така, защото в тях е вложена мисъл: по-голяма или по-малка, по-ясна или по-неопределена, но мисъл, която извиква след себе си чувството, образа, настроението.
Езикът на поета е също изчистен от ненужни наноси. Повече или по-малко той е прям, прост и свеж.
„Колко нежна си била и тиха,
моя грейнала сега звезда!”
или
„По голите поляни
се палват минзухари
и мокри буболечки
поникват от пръстта.”
или
„И те се борят сигурно, без страх,
във тази хищна, дяволска трахея
и пълнят моя мозък със кураж
да работя, да дръзвам, да живея.”
Свежи, жизнени и оптимистични са и гражданските стихотворения в цикъла „Свети само слънцето”.
За да се пише поезия, трябва да се живее богато, да се общува с живота и хората, да се долавя непрестанно диханието на тяхната мисъл, чувство, копнежи, желания.
Има поети, които разчитат само на собствените си качества: чувствителност, вдъхновение, умение да изграждат образи и ритъм.
Но затворени в своята стая, в своя тесен семеен бит, те напразно се надяват, че могат да постигнат нещо съществено, колкото и виртуозно да си служат с фантазията, колкото и чудновати образи да измислят, колкото и да се раздуват в обема на космоса.
Животът има закони. Поезията е свързана с неговото разнообразие и богатството на личната фантазия, дори тя да е гениална.
Социалистическата култура не разчита на гениите. Тя разчита на всестранното развитие на обществото, което взима от поетите тяхното съдържание и го вкоренява в живота, за да превърне всички човешки преживявания в красиви, достойни, поетични.
Власо Власов върви по този път. Неговият старт е успешен. Може да му се пожелае да живее пълно своя живот и оттам да търси изворите за нови успехи.
