Хулио Кортасар

превод: Любомир Духлински

Забелязах това преди много години и не му придавам голямо значение, дори никога не ми е хрумвало да пиша за това, защото идиотизмът е много непривлекателна тема сама по себе си, а още повече когато този, който разсъждава по темата, сам е идиот.

Може би думата „идиот” звучи твърде остро, но аз предпочитам от самото начало да го кажа, това, което се нарича гореща пепел, дори ако приятелите ми казват, че е прекалено; бих могъл да използвам всяка друга дума, като „глупак”, „простак”, „малоумник”, но в такъв случай същите приятели ще решат, че не смея да погледна истината в очите.

Всъщност няма нищо страшно, само че сега, ако си идиот, съществуваш отделно от всички, сам за себе си, и въпреки че такова съществуване не е лишено от чар, понякога те обхваща нещо като носталгия, искаш да преминеш от другата страна на улицата, където се тълпят твоите приятели и роднини, обединени от един ум и едно разбиране за същността на нещата, да се сгушиш сред тях и да усетиш, че между вас няма голяма разлика и всичко е benissimo (1).

Най-тъжното е, че ако си идиот, тогава всичко е malissimo (2); да вземем, например, театъра: отивам, да речем, на театър с жена ми и приятели, играят чешки мимове или тайландски танцьори и бъдете сигурни, че щом започне представлението, веднага усещам, че той е истинско чудо.

От душа съм развеселен или искрено трогнат; дали тези диалози, или жестовете, или танците - всичко ми се струва свръхестествено видение, пляскам с ръце до болка, понякога се появяват сълзи в очите ми, иначе се смея така, че съм готов да се опиша, но във всеки случай се радвам на живота и на факта, че тази вечер имах късмета да се окажа в театъра, в киното, на изложбата, с една дума, някъде, където необикновени хора показват нещо, което по-рано беше невъзможно и да си представя, изобретяват място за срещи, място, където виждаме ясно, където измивам себе си праха от онези моменти, когато се случва само това, което винаги се случва.

Толкова съм потресен, толкова се радвам, че когато обявят антракта, скачам от възторг и ръкопляскам на актьорите и не мога да се спра и казвам на жена ми, че чехите са просто чудо и че тази сцената, в която рибарят хвърля въдицата и се вижда как светещата риба проплува на височина половин човешки ръст въобще е невероятно.

Жена ми също се забавляваше и ръкопляскаше до антракта, но изведнъж забелязвам (и този момент е като рана, като мокра скърцаща дупка), че нейното забавление и нейните аплодисменти изобщо не приличат на моите, освен това обикновено с нас е някой от приятелите, и той също се весели и ръкопляска, но съвсем не като мен, а тогава го чувам да казва - о, при това колко благоразумие и интелигентност има в думите му! - че представлението е добро и актьорите не са лоши, но че идеята не е оригинална, а цветовата схема на костюмите е напълно посредствена, а постановката е доста обикновена и така нататък и тем подобни.

Когато жена ми или приятелят ми каже това - с най-милостив тон, без намек за злонамереност - разбирам, че съм идиот, но, за нещастие, веднага забравям за това, следващия път пак се радвам и следователно внезапното осъзнаване на собствения ми идиотизъм ме зашеметява като тапа, прекарала дълги години в мазето, без да мисли за себе си като отделна от виното и бутилката, когато изведнъж - дрън! ръкопляскане! - и оттук нататък е просто тапа.

С удоволствие бих се изказал в защита на чешките мимове или тайландските танцьори, защото те толкова много ми харесаха и ми донесоха толкова много щастие, че умните и разумни изказвания на жена ми или приятеля ми са все едно игли под ноктите, но в същото време напълно разбирам колко са прави и представлението вероятно не е толкова добро, колкото изглеждаше (въпреки че всъщност изпълнението не ми изглеждаше нито добро, нито лошо, или каквото и да е, просто аз, като последен идиот, какъвто се явявам, бях толкова увлечен от случващото се, че душата ми преля от бреговете си и отиде да броди там, където толкова много обича да броди, но където толкова рядко успява да избяга).

Но дори не си и помислям да влизам в дискусии с жена ми или с приятелите, защото знам, че те са прави и не бива да се отдавам на необуздани възторзи, тъй като и интелектуалната, и чувствената наслада трябва да се раждат на базата на балансирана оценка и, преди всичко, на базата на сравнението; следва, както казва Епиктет (3), да се съди за току-що наученото въз основа на вече известното, тъй като именно това и нищо друго е признак на висока култура и истинска мъдрост.

Дори не се опитвам да споря с тях, единственото, на което се решавам, е да се отдръпна няколко крачки встрани, за да не чувам повече нито оценки, нито сравнения и да се опитам да запазя в паметта си изчезващия образ на лъчезарната риба, плуваща над сцената, въпреки, че споменът вече е безнадеждно изкривен от дълбокомислените критически забележки, които току-що трябваше да чуя, и не ми остава друг изход освен да призная, че зрелището наистина се оказа много посредствено и му се възхищавах толкова много, защото съм склонен да се радвам на всяко нещо дори с малко по-различна форма или цвят.

И за пореден път ми става ясно, че съм идиот, че ме забавлява всяка дреболия, която може да ме отвлече от скучния разчертан живот, а това, което обичах, на което се наслаждавах тази вечер, избледнява и сякаш се превръща в съюзник на моя идиотизъм, в творение на други идиоти, които танцуваха зле, изобразяваха риболова посредствено, в обикновени костюми, с посредствена хореография - и това почти ме утешава, доколкото може да бъде утеха това, че ние, идиотите, сме толкова много и че се събрахме тази вечер в залата - едните да танцуват и да половят риба, а другите да ръкопляскат?

Най-лошото е, че два дни по-късно отварям вестника и чета критична статия за пиесата и почти винаги критиките съвпадат почти дословно с това, за което жена ми и приятелите ми говореха толкова разумно.

Сега съм убеден, че една от най-важните задачи на човека е да не бъде идиот, но постепенно започвам да забравям за това и най-лошото - накрая напълно забравям; например, току-що видях паток да плува в едно от езерата на Булонския лес и той беше толкова красив, че аз, неспособен да устоя, клекнах до самото езеро и седях така Бог знае колко време, любувайки се на неговата красота, самодоволното веселие в очите му, онази тънка двойна линия, която чертае с гърдите си по повърхността на водата и която се раздалечава все по-нашироко и по-нашироко, докато се скрие в далечината.

Но аз съм възхитен не от самия паток, а по-скоро от образа, който патокът мигновено кристализира; понякога същото се случва, когато видя сухо листо да се люлее на самия ръб на пейка, или оранжев подемен кран, гигантски и дантелен, на фона на синьото вечерно небе или усетя мириса на железопътен вагон: влизаш в него с билет и предстоят много часове пътуване и чудесата ще започнат да ви се случват едно след друго - спирки, сандвичи с шунка, бутони за включване и изключване на светлините (една бяла и една лилава), вентилация, която може да се регулира - всичко ми изглежда толкова красиво и почти невероятно, че когато са на мое разположение, тези прекрасни неща изпълват душата ми с нещо като шумолене на плачеща върба, зелен дъжд от удоволствие, който никога не е предназначен да спре.

Мнозина обаче казват, че ентусиазмът ми е признак на незрялост (така дават да се разбере, че съм идиот, но подбират изразите) и че не бива да се изпада в такъв екстаз от искряща на слънце паяжина, защото ако си толкова прекомерно възхитен от паяжина, осеяна с капки роса, тогава какво ще остане за съдбата на „Крал Лир”, който трябва да се види вечерта?

Подобна постановка на въпроса донякъде ме учудва, защото, честно казано, удоволствията на истинския идиот са неизчерпаеми, запасът от наслада е ограничен само за тези, които са умни, които знаят цената на нещата, осъзнават тяхното място в историята и затова дори тичам из целия Булонски лес в търсене на най-добрата гледна точка за патока, което не ми попречи да скоча до тавана онази вечер, слушайки как пее Фишер Дискау (4).

И сега изведнъж си помислих, че идиотизмът е способността постоянно да се възхищаваш на всичко, което ти харесва, така че радостта от съзерцаването на просичка картина на стената изобщо да не намалява, когато си спомняш за фреските на Джото в Падуа.

Идиотизмът трябва да е нещо като постоянно присъствие и вечно начало: ту харесвам това жълто камъче, ту L’annee derniere a Marienbad (5), а сега ми харесваш ти, мишка, а ето сега този немислим локомотив, пухтящ и пръхтящ на платформата на Лионската гара, а в следващия момент ми харесва този полускъсан мръсен плакат.

Сега го харесвам, ох, колко много го харесвам, сега аз наистина съм аз, идиот, стъпващ винаги на едно и също гребло, съвършен в идиотизма си, който сам не знае, че е идиот, и се наслаждава, наслаждава се до безсъзнание, докато нечия умна фраза отново не му напомни за неговия идиотизъм и тогава той започва неловко да бърка в джобовете си в търсене на цигара, гледайки в пода, разбирайки всичко и понякога дори приемайки, че дори и идиотът трябва да живее някак си, но това е само до следващия паток или плакат и така без край.

——————————

1. benissimo - много добре (ит.)
2. malissimo - много зле (ит.)
3. Епиктет - античен философ-стоик, основател на философска школа в Никопол, Епир, роден около 50 г. пр. н. е.
4. Дитрих-Фишер Дискау - германски певец, лиричен баритон.
5. L’annee derniere a Marienbad - последната година в Мариенбад (фр.)