АКО ОЦЕЛЕЕМ
превод: Елка Няголова
АКО ОЦЕЛЕЕМ
Ако този огън преживеем
дето с плътен дим така тежи,
спомена за пролетта беззвездна,
и гнева, изригнал в тъмна бездна…
Ако Господ ни опази живи…
Колко зло събрахме във сърцата!
Загуба след загуба се случват…
А наоколо мъглата царства,
докато обгаряхме изцяло…
Дълъг вой на рог. Или на куче?
Да нулирам или да забравя?
Как с ръка да махна - не е лесно.
След обиди нишката е здрава.
И какво от нея да направя?!
Само нека все пак оцелеем…
БЕДА
(Горловски сонет)
По ъглите докато бродех,
бедата ми вървеше редом:
край кола килнат и край двора,
с отрова зла и страшно вредна,
проби ме с поглед - сякаш свредел!
…Тя дебнеше мига си просто.
Докато изгревът сивееше,
бедата сграбчи ме за рамото.
Тя до стената ме заведе,
а аз - наивно неразбрал,
видях че жребият е празен,
но не за тях… Над мен се сведе…
И сгуши се от страх светът ми!
Но не зачеркнах своя път.
ВЯТЪР
А вятърът възпитан е не в чест -
реве и като луд се мята често!
По пътя си преградите помита,
над покривите - птица Рух, полита,
събаря ги като посечени…
И как да се сдържиш, за да не виеш!
Простенват и акации задавени.
И плачат златните листа отронени,
огъва вятър дървесните клони…
И нас пробива. Но не се предаваме.
ЦАРСТВОТО
НА СПЛАШЕНИТЕ ФАЗАНИ
А през септември жалка е планетата.
Донецките баири от битки посивяха.
Реките са изпити, а песните - изпети.
Над нас замръзналите отговори светят,
контрастни са на времето невярно.
Подплашени са трижди тук фазаните,
но царството им със това е свикнало,
че с времето не се лекуват раните…
Напук историята във епоха бранна
преписва ново копие на свитъци…
УМОРА
(Горловски сонет)
Тъгата искам да полея с вино…
Поет във кланица. Умора. Няма песни.
За тези, във звънарната, е лесно.
Брашното мелим със език префинен,
речта ни зла е, протоколът - местен…
А горе са запълнени графите…
А тук мълчиш. И гняв на капки трупаш.
Като във саркофаг си - непрекръстен.
Душата ти хартията опръсква,
а крехкото сърце е вече труп -
страха и смелостта зачеркваш с кръст,
а шишът те пробожда и се срутваш!
Векът ни съди строго и сурово
дори за всяко премълчано слово.
ЛЕТЯ
В съдбата ми антрактът се проточи.
Да бързам? Скърцат хладните вериги.
Късметът на поднос не е безсрочен -
ти сам спасявай се от мерзките интриги!
Приех разрухата, тъй както Рим,
помислих си, че влача кръст на гръб…
Но мислите с делата не са в рима.
Нагоре ли летя или съм под ръба?
ЕСЕНТА НА ДАНТЕ
И есен пак уронва златни еполети…
И кленове премръзнали жълтеят предвечерно.
Понесъл своя удар дори от дните летни,
опитвам да се скрия от този шум на светло,
където още броди, но сам, Алигиери.
Една тъй плаха сянка във есента се плъзва -
дано не ми откаже съдба на фигурант…
Но вярвам, че един ден, със пролетния кълн,
и моят път без страх с лъчи ще е напълнен,
до точката, която мечтаел е и Данте!
***
От тъгата на кърмачета
на отскоци ние раснахме.
Тъй безпомощни в началото,
в раменете пък - юначета,
крачките ни - в темпо равно.
Издължихме се, съзряхме,
всеки час попихме в себе си,
извора си не забравихме.
За да не тъжим напразно,
детството в духа пресели се.
Детски спомен не топи се,
не изгаря в слепи клади.
Чуй, отново птичи писък!
И приспивни песни плисват -
пеят майките ни млади…
ВЕЧНО ЛЯТО
Нишка-спомен здраво дръж,
детството възкръсва лесно -
мама там редеше песни.
Цигански. Любовни. Тъжни…
Всеки цвят цъфтеше с изгрева,
а светът - с безброй открития,
без сигнал за интуиция,
само с моя поглед искрен.
И оттам във мен изля се
разливът на светлината -
в Изгрева - стихия свята,
в мен и вечното ми лято.
МЕЧТАТА Е ЖИВА
И въпреки тежките ми клепачи,
мечтата е жива! През облаци дим,
експлозии, тътен и взривове влачи се,
и чак до звездите, в полето зрачно,
зад пелената снежна е видима.
Мечтите светят шеметно високо:
спри до реката, шушне облепиха.
Изтръпваш ти при писъка на сова.
Горчиво време… И кълве жестоко.
Но тази горка чаша ще изпиеш.
СЛЕД АВИОУДАРА
Сне градът нагара от лицето си,
живнаха етажите след тътена,
но след бомбите, и утрото уцелили,
«Ще живеем» - заяви градът ни.
След ракети, залпове трещящи -
подпечатана с кръвта ни е зората.
Но напук - цъфтят цветя изящни,
славей и скворец припяват с радост.
И градът е пес, облизващ раните си.
С вяра изгревът поруменява.
Сякаш че светът е най-прекрасен,
сякаш че дори войната няма я…
***
Страната ни е същи Колизей -
мъгливо, задимено тук е всичко.
И всеки ден приятелите взема ми,
проклели ме, че мисля по-различно.
Аз уморен съм вече от мълчание,
следя за жребия във изнемога.
А зло кръжи в Родината отчаяна,
топи се столицата ми във огън.
Там крехък свят над острие витае,
там вместо слово - лай на куче, вой.
Там всеки ден е по-болезнен с тайната,
че слях живота си с Отечеството свое.
