Анатолий Аврутин

превод: Елка Няголова

1.

Не си ми майка, дете си, помни.
Красив е споменът като дъга.
Ти милваше ме от пелените.
Оттук нататък аз ще те галя.

Да, всички мои въпроси разбра
в суетата на дните горчиви.
Днеска имаш почти детски разум.
И по детски очите ти чисти са.

Все повтаряше: „Още мъничко,
похапни си, пък после - пак…”
Ти дояж от лъжичката всичко,
хайде, мамо, че супата чака.

Болки, рани - все в изобилие -
за ръка при доктор ме водеше.
Чакай, спъна се! Бързаш, бива ли,
виж, удари се, кръв по кожата ти!

Тежко лягаш си и на дивана,
ето, заедно пролет ще чакаме…
Разкажи за мечта отдавнашна.
И мечтите ли са във междучасие?

Посреднощ ли се будех замаян,
миг по миг да разкажа съня си?
Твой Бог днес съм, ти Божа майка,
ти дете си ми, аз пък - синът ти.

Днес и двамата с тебе деца сме.
Нека вън слепи хали да стегнат.
И да свърши за всички света,
само, мамо, не и за тебе!

2

А птиците силно крещяха, защото ти си отиде.
Замлъкваха само за миг. И викаха пак тревожно.
Не видя, че внезапно светла мъгла се разстила.
Само птици крещяха. Уплашени и невъзможни!

Бих изтръпнал от болка, но имам кожа изпечена.
Възпаленото гърло опари мълчаливо олово …
И избухна осколка, скъса нашата връзка извечна,
а зловещата нощ над бедата стовари крило!

После някакви хора в непрозрачни калъфи и светли
твойто тяло положиха, сякаш прозирно и синьо.
И свещта угасиха. Разцъфтя до главата ти цвете,
закипя в тази пъпка непонятна, неясна сила…

И дойдохме до смътното Утре през целия ужас.
Там лежеше не ти - слабостта ти, докрай оскърбена.
Не познахме чертите ти родни, бяха ни като чужди,
само черните дни са пречупили теб и небето…

И защо в тази тежка година всичко бе не така,
както беше в мечтите и февруарските спомени,
дреболиите ставаха не проблем, а проблемна река,
а сега се редуват безкрайно помен след помен!…

И небето сякаш се сви, с могили гробовни пълно.
На памучни нозе се тътрим, вече в тялото сила няма.
Но цъфти и не съхне оная, ярко пурпурна пъпка.
И ме гледа в очите, тъй както ме гледаше мама.

3.

Наследството на мама… Една стара чаша,
макари с конци, дъждобран и ножица…
С гъши пух възглавница - смачкана, печална,
а сред пуха - сгушен плач, тъй самотен нощем.

Всичко вече виждам, мамо, толкова различно,
няма днес да можем с теб да поплачем заедно.
Смазан съм, не ми се спи. А пък беше иначе -
твоят плач беззвучен бе, няма бе сълзата ти.

4.

А без мама дишам тежко, като в облак.
Тя е вече тъй високо, тъй високо…
Ще попита от небето: „Болен ли си?…”
И не са ми нужни други доктори.

Но без мама ми е тежко да говоря,
пъпната ми връв се скъса. И ужасно е!
И шрапнели-думи литнаха на воля.
Ала мама… забраняваше лъжата.

Тъпча се със тези билки и без мама,
но разбирам ли ги, знам ли ги по име?
Не усещам на земята даже аромата,
сякаш мъката подметките гори ми…

Мама е росата ранна в цветето,
огънчето, дето там, далеч синее.
Жалбата й: „Бъдещия ден търси!
И не бързай повече към мене, сине!…”