Стефан Продев

Вестта ни зашемети. Веселин Андреев, нашият Веселин, вече не е сред живите. Страшна вест! Смелият, достойният, чистият човек повика сам смъртта, за да докаже, че няма нищо по-велико на този свят от съвестта.

Всичко у Веселин бе неподправено и истинско. И нежността. И бурята. И храбростта. Бе от силно семе. От най-силното. И в същото време бе крехък като цвете. Такъв човек не се ражда често, а когато се роди - тежко му.

Целият му живот бе една драма. Епична драма. Драма, пълна със спомени за битки, за рани, за мъртви другари. Драма, пълна с поезия, със слово, с песни. Драма, пълна с възторзи и крушения. Времето цялото е в нея. Времето като подвиг и времето като пъкъл. И най-вече - като непосилно страдание.

Веселин влезе в живота чрез революцията. Днес революцията е мъртва. И той си отиде. Написа последните си писма, покани черната гостенка и каза „сбогом” на всичко. На слънцето и буките, на книгите и хората, на птиците.

Така си отиват само силните. Онези, които са живели истински.

Отново нашата литература е в траур. Веселин бе един от синовете й. От най-скъпите й. Мнозина ще изчезнат под пясъка на времето, но той ще е от незабравимите. Вече е в читанките. Утре ще бъде в пантеона на вечните. Поетът, изпял „Антон”, не може да изчезне. Революциите също възкръсват.

В траур е и обществото ни. В лицето на Веселин то имаше един пример. Един достоен гражданин. Човек, който го издигаше. В наши дни това прави загубата му неутешима.

В сърцето на България зейва рана. Един голям човек ни оставя. Оставя ни сами и объркани. Оставя ни, за да се преборим със себе си и със злото. Дано се окажем достойни за сянката му. Тя е над нас като крило и ни тегли.

Енгелс казваше: „Всичко, което се е родило, е достойно да умре!”. Веселин е повече от достоен. Той умря, за да ни покаже силата на съвестта. Силата на волята. Силата на духа, който не иска състрадание и милост. Какво по-велико от това за един човек. За едно перо. За една съдба, отдадена на всички.

Героят никога не си отива напразно. Още повече, когато е писател. Той излиза от живота, за да влезе в историята, в паметта на нацията. Това е вторият му живот, пред който смъртта е безсилна.

Веселин повика смъртта, за да я победи. Звучи парадоксално, но е вярно.

От днес нататък той ще бъде винаги с нас. По-чудесен и по-нужен от всякога.

Ще бъде името, което ще ни води. И което ще ни съди. Ще бъде онзи, пред когото ще се изповядваме. Такъв е жребият на големите, които се убиват, защото не могат да умрат. Жребият на сърцата, които стават звезди, защото не могат да станат камък.

Сбогом, Веселине, братко и приятелю! Сполай ти!