Петя Цолова

„Преди залеза” е озаглавила своята най-нова книга поетесата, преводачка от трудния за нас унгарски език и университетска преподавателка Иванка Павлова.

И целият дух, съдържание и звучене на поезията в тази книга убедително ни внушават усещането, че авторката е в разгара на творческите си възможности, неуморимо и неукротимо предана на високите си житейски и творчески принципи, възхитително будна за всичко, което я заобикаля: съвременното ни общество и неговите недъзи, съдбата на днешна България и на света, на човека в него, на големите проблеми, с които трябва да се справя този днешен човек.

Ето така „залезът” си остава само в заглавието на този поетичен сборник. Впрочем досега Иванка Павлова е публикувала девет стихосбирки, една от които с избрани творби, издадена през 2017 г.

Авторка е и на проза микс, както сама я е определила - есета, размисли, публицистика, а и на седем стихотворни книжки за деца. Превежда поезия освен от унгарски, и от руски език - предимно класика.

Впечатляващо широк е както тематичният, така и емоционалният диапазон на стиховете в „Преди залеза”. Ако се опитаме да откроим и изброим (доколкото това е възможно в ограничения обем на една рецензия) темите, трябва да започнем, мисля, от факта, че носи в себе си като верую градивния човешки дух.

Нейното възрастово помъдряване я издига до прозрението: „И в най-големия си враг откривам/ неподозирани страни./ И ставам по-добра, по-милостива”. А в „Молитва ІІ” четем: „Будя се нощем -/ стихове пиша”; „Все още искам,/ все още давам”; „Не искам празни/ дни безполезни./ Дано опазя/ духа си звезден”; „На истината да се надявам./ Още да искам, още да давам”.

Тази тема откриваме и в „Неделя вечер” с финал: „Нали,/ само давайки, аз съм щастлива”. За поетесата е важно да може да каже: „или може би все пак така/ съм подала на жадния чаша,/ на самотния - братска ръка” („Участ ІІ” ).

Дуалистичният строеж на целия свят и на самия човек непрекъснато се внизва в разсъжденията на поетесата. Самото най-висше творение на Бога - човекът, е единство от противоположности. Създател, строител и разрушител е едновременно той, мечтател и скептик, благородник и циник и т.н. И тя ще възкликне: „Не зная как да съвместя/ в едно възхита и презрение” („Човекът”).

Тържеството на пошлото над истински стойностното е също нейна тема: „Скромен гений лек открил,/ учен - някакви закони./ Фолкът моден е по-мил./ Мачът пълни стадиони./ На екрана - филм-менте./ Милиони се прехласват./ Малките деца - те/ ще ги следват, щом пораснат” („С горчив привкус”).

Тревогата какво днешните зрели хора ще завещаят на бъдещото поколение, какви злини и невидими разрушения на човешката духовност ще му оставят, е също открояваща се тема в тази поезия: „Слепи, зли, упорити/ готвим страшния час/ за онези, които/ ще живеят след нас” („*** Тази пролетна зима”).

Трябва да се подчертае, че Иванка Павлова има не само очи за страданията на „унизените и оскърбените” (Достоевски), а и изпитва истинско човешко съчувствие към ония, които забързаните минувачи дори не забелязват.

А някои от тях, живеещи на улицата, поделят подхвърления им залък и жалката си постелка и завивка с кучето (или с двете кучета), с което съжителстват и за което се грижат с обич (стихотворенията „Старият клошар”, „Бездомникът”, „Сакатият”, „Урок”).

Стихотворението за слепеца ни казва, че той, незрящият, има на какво да научи зрящия. Ощетените по рождение или изпаднали отпосле на дъното тя не само е забелязала, развълнувала се е от участта им, но и ги е направила център на различни свои стихотворения, пълни с разбиране и човеколюбие - нещо, рядко срещано в съвременната ни поезия.

Тревожна е тя и от късогледството на днешния човек: „В слепотата си човекът/ иска Марс да покори,/ след като полека-лека/ всичко живо умори” („Сгазен гълъб на шосето”).

Страстна защита на човечността откриваме и в нейните стихотворения със саркастичен тон за ония хитреци, грабители и измамници, които съвремието намножи, а те имат вече и характерен външен вид: „ с костюм и с връзка, с куфарче дори”; „нали си мъж достоен - с власт, с пари”.

Този герой на нашето време знае да се усмихва с юдинска усмивка. Ако трябва, веднага ще подложи на конкуренцията крак. Поетесата се обръща към него с думите: „Познаваш правилата на живота./ Почти почтен, бе чувство за вина/ печелиш слава, постове, имоти/ и грабиш с мярка своята страна” („Умерено падение” ).

И ще обобщи за времето, родило тези „герои”: „Настъпиха за хитреците/ най-хубавите времена./ Крадат прикрито и открито/ оглозганата ни страна”; „Ще ръфат дълго, дълго още/ от мъченицата без срам”. А „България не заслужава/ пренебрежение, беди,/ но ги търпи. Съдба такава/ кой и защо й отреди?”.

Очаквано в книгата се откроява и темата за „Жената - божият посредник/ на чудото, наречено живот” („Закъсняла благодарност”).

Няма сантименталност в осветяването на тази тема, има мъдро и спокойно обобщение, че колкото и трудна и трънлива да е женската житейска пътека, „на жената в този свят/ е отредена висша мисия”.

Вълнуват поетесата и вечните човешки чувства: любов, омраза, патриотизъм, желание за разбирателство чрез добронамереност: „Два остри камъка брашно не мелят”; „Две същества, които се обичат,/ от мечовете изковават плуг”. Да, доказва убедително Иванка Павлова в не едно свое стихотворение, че обичта е вълшебна сила, и тя горещо изповядва това.

От още много теми кипи тази поезия. Намерили са място и злободневните разсъждения за напрегнатите времена на коронавируса.

Интересна е и друга „група” стихове за големи поети - Владимир Висоцки, Христо Смирненски, Андрей Германов.

Иванка Павлова владее перфектно класическия стих, който ползва. И това допринася богатото съдържание да се възприема неусетно, вниманието при четенето да е подпомогнато от мелодиката на стиха, която засилва и емоционалното въздействие.
„Преди залеза” има и един втори раздел, озаглавен „Трикрили птици”.

Оригинални и изразени с малко думи мисли и вълнения, събрани в три реда (стиха), чието богатство на теми и идеи е впечатляващо. Четенето им е истинска наслада. Те будят много размисли, карат читателя да се връща към тях и да намира нови, неуловени при първия прочит интересни, а често и изненадващи мисли.

Много от „трикрилите птици” на Павлова са пример за заредена със смисъл словесност, която с подтекста си казва много повече от онова, съдържащо се на пръв поглед в думите.

Например: „Врата с катинар./ На покрива - чер гарван./ Капчукът плаче”. Отишъл си е цял един човешки личен свят. Какъв ли? Или: „Книга и бастун -/ милостива подкрепа./ Духът несломен”. Или: „Само човекът/осъзнава, че е смъртен./ Жестока милост”. И още: „За вас погача,/ господа политици./ За нас - трошици”.

Темите са изключително разнообразни. Всеки може да открие свои сред тях, сякаш написани точно за него. А това не е никак малко, нали? Особено в това море от често претенциозни, но без задължителния втори план „нови” стихотворни форми, заливащи литературния печат.

В заключение ще си позволя да повторя: думата „залез” остава само в заглавието на тази книга. В нея има кипеж от мисли, идеи, принципи - всичките една страстна защита на истината, доброто и обичта.