Разговор със съветския поет Глеб Пагирев за Великата Отечествена война, за творчеството му, посветено на нея, и за цената на мирните дни, които живеем днес.

интервю на Марко Марков

- Другарю Пагирев, кое от своите военни стихотворения считате за най-добро и защо?

- „1941-ва”. Защото тогава се пишеше не с думи, а с куршуми, не с мастило, а с кръв.

- Вашата първа среща с Мира - с какво, освен с огромна радост я свързвате, с какво ще я запомните?

- Току преди новата 1945 г. бях тежко ранен и закаран със санитарен самолет в армейската болница на Елгава /Латвия/, след това - евакуиран в Ленинград. Там срещнах Победата.

Помня, в болничната градина засвири валсове малък, нестроен оркестър и всички се изсипаха на улицата. А аз, прикован в огромна гипсова черупка, останах да лежа в опустялата болнична стая. Вечерта над града заехтя празничен салют.

Не бях в състояние да се извърна към прозореца, но усещах в себе си отблясъците на фойерверките и плачех - от небивала радост и горчиво безсилие. Все пак е обидно да не можеш да споделиш възторг, за който дял, макар и нищожен, имаш и ти…

- Разкажете, моля Ви по-подробно за своя живот в годините на войната.

- Бях мобилизиран още в първите страшни дни на Великата отечествена. В повиквателната ми пишеше, че трябва да се явя „за носене на службата” в Генералния щаб на Червената армия.

Аз съм конструктор по специалност, затова станах чертожник в една от главните управления на щаба. Често в горната част на начертаната от мен схема извеждах старателно с туш думите „Утвърждавам. Нарком на отбраната Й. Сталин”.

Не така обаче си представях аз своето място във войната с фашизма и с всички сили се стремях към фронта. Бях твърдо убеден, че само там мога да бъда полезен истински.

В края на краищата постигнах своето: попаднах в действащата армия като боец в скиорски батальон, който воюваше на Карелския фронт. Там се научих да воювам на ски…

През есента на 1942 г. ме откомандироваха в Архангелск, където учех в курсове за младши лейтенанти. Няколко месеца по-късно получих офицерско звание и пътувах за Ленинградския фронт.

Стрелковата дивизия, в която трябваше да постъпя, възпята от Твардовски в стихотворението „Настъпление”, водеше по това време упорити сражения и своя взвод приех в бой.

Участвах в снемането на блокадата при Ленинград, в дългите боеве под Нарва, в разгрома на Курландската групировка.

- Какво получихте като наследство от тези години?

- Седем рани, три от които особено тежки. И стихове, макар и малко на брой - налагаше ми се повече да се занимавам с жестоката проза на войната.

- Можете ли да ни разкажете военен епизод, за който си спомняте с ужас?

- На фронта видях много страшни неща. Но с истински ужас си спомням и досега не военен епизод, а картина. Картината, открила се пред мен по време на един от боевете под Мга.

Ето я: горещ летен ден; гребен на безименна височина; наша траншея, запълнена до краищата и на голямо разстояние с насечено човешко месо; хората ги нямаше, само това кърваво месиво…

Разбрах, немски мини са паднали в траншеята, сред бойците, точно когато те са се вдигали в атака.

Стоях като вцепенен - нито можех да мина по-нататък, нито можех да заобиколя това място - и аз ужасен се хвърлих в бяг назад, носейки в очите си тази възпряна от огъня атака…

- Какво беше и какво е сега Ленинград за Вас?

- През войната за мен Ленинград бе градът, който трябваше да се отбранява, а след това да се освободи от блокадата.

Градът, в който лежах в болниците и от който се завръщах на предната линия.

Сега той е моят дом, моята „работна площадка”, предметът на моето вдъхновение, моята любов.

- Бихте ли ни предоставили своето най-добро стихотворение за Мира?

- Според мен то е „Към живите”. Защото напомня.

- Светът е поставен пред угрозата от ужасяваща съвременна война - каква е според Вас ролята на поета и на поезията за нейното предотвратяване?

- Самото съществуване на поезията е отрицание на войната. Тя трябва обаче да стане по-действена. А да е талантлива - това е нейно задължение.

Април 1985 г.