Драган Данилов

превод: Наталия Недялкова

САЛ

Черна е дъгата, разпъната над Балкана,
над планините и над гласовете.
Черен е мирисът на черешите и тъмен е облакът,
защото разцъфтяват мъртвите, повикани от мрака.
Кое чудовище поглъща деня?
Нещо тропа, блъска, скърца.
Всеки върви по своя път и със своя стока търгува.
Този сал, изграден от вегетацията
на една нечестива джунгла, за нас е общ.
На сала са врани, разглезени
и префинени декадентки.
Гарванът изглежда като класически учен,
като преводач на Шекспирови роли,
изневиделица останал без работа.
Житото зрее, за да угои с душата си гъските,
които ще спасят Рим.
Белката е спокойна, не се опитва да прави пародии.
Тук е и паякът със своя женски усет за плетката.
Чак и черната котка, която тук се мотае
и иска да ми препречи пътя.
На този сал, където думата “съчувствие”
изживява последните си дни,
моите пръсти са докоснали всяко животно.

Нещо тропа, блъска, скърца.
Несигурността е единственото убежище -
те винаги са там - салът и морето, винаги са там
целостта и детайлът, не могат един без друг,
а си причиняват най-голямата болка.

ДУНАВ, РАЗБОЙНИЧЕСКА РЕКА

Само със самоубийците, които скачат от мостове,
неумолимо започва пролетта!

Почти няма ден, без речни полицаи
да не извадят от водовъртежа някой,
който е решил на своя глава,
да се събуди от живота.

Черната статистика установи, че
най-критичният ден е вторник.
Дунав с причудливите си вирове
бавно набъбва, носи се в мрака
и отнася годишния удавнически данък.

Само мъртвите могат да видят голата реалност -
потъват в нощта като статуи на светци.

Какъв спектакъл! Каква добре извършена
транзакция с небитието!
С реката, която след някое време ще ги изхвърли
в някой слънчев ден.