Антъни Бърджес

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Музата” (1968)

- Напълно ли си сигурен, че искаш да изживееш това до края? - попита Свенсън за стотен път.

Ръцете му докоснаха арматурното табло с пет клавиша, а краката му последователно натискаха педалите. Свенсън беше много стар и след курс на химическо подмладяване лицето му беше придобило восъчен блясък. Въпреки стогодишния си опит, външно той почти не се отличаваше от седящия до него Пейли, двадесет и пет годишен литературен историк. Пейли се засмя и отговори със същото неумолимо търпение:

- Да, искам да го изживея докрай.

- Едва ли ще видите това, което предполагате - каза Свенсън. (Той повтори тази фраза вече много пъти.) - Не очаквайте пълна идентичност тук. Заплашени сте от сътресения там, където най-малко ги очаквате. Спомням си, че летях с Уилър. В крайна сметка, вие знаете за това. Горкият човек! Мислеше, че ще попадне в четиринадесети век, който знаеше от книгите. Но векът, където попадна, беше съвсем различен четиринадесети. Разбира се, той намери там покрити със слама колиби, църкви, замъци и всичко останало, и дори очарователни катедрали. Но цялата тази феодална система била управлявана от многоглави чудовища, с пипала в добавка. Те говореха на изискано норманско наречие - разказваше той.

- Колко време остана там?

- Той изпраща сигнали три дни. Горкият, трябваше да живее там една година, докато успеем да го измъкнем. Той лежа в затвора. Чули сте навярно? Неговият средноанглийски или какъвто там било, ги направи подозрителни и го вкараха в затвора. Беше напълно побелял и говореше някакви глупости, когато го вдигнахме на борда на кораба. Неговите надзиратели били нещо като трикрака ектоплазма.

- Това не се е случило в системата B-303 или все пак се е случило в нея?

- Ясно е, че не! - раздразнителността, с която Свенсън каза тези думи, издаваше стареца в него. - Случи се преди две години. А преди две години системата B-303 се радваше на съмнителните блага на ранноелизабетинското управление. Както и сега, впрочем.

- Съжалявам. Глупаво е от моя страна да задавам такива въпроси.

- Вие, млади хора - каза Свенсън, отивайки до стойката с екрани на монитори, - очаквате твърде много от Времената. Мислите, че историческото Време е също толкова гъвкаво, колкото и другите видове Време, надявате се, че след като можете да контролирате микро и макро потоците на Времето, значи, може да се прави същото и с историческото Време…

- Съжалявам, виновен съм, не помислих…

Струваше ли си да се учудваш, че Пейли, чиято глава беше пълна със съвсем различни мисли, трябваше навреме да се откачи от скучната реалност на обикновеното време, слънчевото време?

- Това е проблемът с вас, младежи… Ах! Красиво се превключи! - възкликна доволно Свенсън.

С мекотата, с която езикът се плъзга от една фонематична площадка към друга, времевият ход се превърна в пространствен. Изминаването на неизчислимите мега мили между Земята и системата B-303 беше толкова лесно за техния кораб, колкото и прехвърлянето напред-назад през Атлантическия океан. И сега, за да стигнат до тази друга Земя, толкова шеметно далечна, която беше точно същата като тяхната, но на по-ранен етап от собствената им земна история - субстанцията vedmum ги тласкаше сякаш от една мечта в друга, в свят, където има и твърди тела, колкото чужди, толкова и познати, тъй като те се подчиняват на изкривените закони на космоса. Свенсън, възпитан на взаимозаменяемостта на времето и пространството, въпреки това никога не преставаше да се учудва на обикновеното като прозявка чудо на случайната трансформация на последователността във времето - nacheinander в nebeneinander - едновременност. (Разбира се, старите немски думи най-добре улавят същността на този процес.) Макар да нямаше изображение на екраните на мониторите, но лентата вече започваше да се отмотава от кристалната кориньонна машина в самото сърце на контролната кула - студена, точна информация за Слънчевата система, в която сега са влезли. Свенсън прочете лентата, поклащайки глава със северната елегантност на мъж, блестящ с химическата си младост. Изпънат до преградата, Пейли го огледа и завидя на високия му ръст, на мускулестото му, силно тяло. Но, помисли си той, Свенсън никога няма да играе ролята на друг човек, по-малко загрижен за епохата, а той, Пели, малък и мургав, като онези далечни силурийци в зората на британската история, може да се промъкне в елизабетинска Англия, към която бързо приближаваха и никой там не би го приел за чужденец.

- Удивително е колко незначителни са вариантите - каза Свенсън, - колко краен е космосът, колко срамно неспособен е към обновление на формите.

- Какви ги приказвате! - усмихна се Пейли.

- Когато си помислиш, какво са направили древните композитори само с дванадесет ноти…

- Човешкият ум - каза Пейли, - се движи само по права линия. Космосът е изкривен.

Свенсън се извърна от надигащата се гръд на информационна лента и като видя как петклавишната клавиатура мига и блести меко и весело, премина към инструменталния панел, чиито лостове изискваха повече мускулното усилие на ковач, отколкото изкуството на органист.

- Дръжте се вдясно! - каза той. - 15.8. Сега имаме работа с притеглянето.

Той дръпна силно към себе си. По екрана на монитора трепнаха ярки ивици светлина.

- Да, мисля, че сега… - със сила завъртя два коригиращи за регулиране на панела дискове, разположен над лостовете на височината на раменете.

- Сега - продължи той, - свободното падане започва.

- Точно така! - каза Пейли. - Постепенно ни притеглят.

- Точно! - отбеляза Свенсън и добави: - Напълно ли сте сигурен, че искате да изживеете всичко това до края?

- Вие знаете не по-зле от мен - усмихна се Пейли, преизпълен с търпение, - че трябва да премина през всичко. В името на науката. Заради моята репутация.

- Репутация! - измърмори Свенсън. После, като погледна мониторите, каза: - А! Нещо се приближава към нас!

Мъгла, въртящ се облак, твърдо тяло, гмуркащо се в тази каша от дим и мъгла. Пейли се приближи, за да го разгледа.

- Това е Земята! - възкликна той изненадано.

- Това е тяхната земя!

- Точно такава като нашата. Виждам Америка, Африка…

- Очертанията са малко по-различни, вижте, там долу, южният край…

- Мадагаскар, изглежда, е малко по-малък …

- Облакът го намери отново. - Пейли не можеше да откъсне очи. Беше невероятна гледка.

- По-добре помислете за това - каза Свенсън снизходително, - колко много неизчислими системи преминахме в космоса, докато не беше определен моделът на нашия свят, отново възпроизвеждащ сам себе си! Това ви изглежда удивително, защото не можете дори да си представите, че има безброй безброй други светове, които са напълно различни от нашия.

- А как е със звездите? - попита Пейли, когото внезапно осени странна мисъл. - Ето какво мисля: те, от своя Лондон виждат точно такива звезди като нашите, или други?

Свенсън вдигна рамене.

- Грубо казано, почти такива. Има приблизителна прилика. Но - продължи той, - ние не знаем нищо определено. Все пак летите едва за десети или единадесети път и по-точно сте първият, който лети до Англия със системата B-303. В крайна сметка това е просто минало. Защо да летите в миналото, когато можете да проникнете в бъдещето? - Ноздрите му се разшириха от задоволство: - Да кажем, в системата G-9. Летях до там няколко пъти. И така, там, на Рострон плейс, видях доста ясно паметна плоча: „В памет на Г. Ф. Свенсън. 1963-2084 г.”.

- Длъжни сме да проверим историята - измърмори Пейли. Собствената му цел му се струваше нищожна: цялата тази техника, всички тези купища знания, поставени в услуга на жалки изследвания. - Трябва да разбера дали Уилям Шекспир наистина е написал всички тези пиеси.

Свенсън, както очакваше Пейли, отново се засмя.

- Прелюбопитни малки неща се каните да откриете - каза той. - Тази година се навършват точно петстотин години от смъртта му и вие ще докажете, че хората няма какво да празнуват. Не искам да кажа - добави той, - че това ме засяга лично. Никога не съм имал време за поезия. А!…

Той пъхна глава между екрана и тази на Пейли, надничайки внимателно. Страниците на атласа се обърнаха. Сега само Европа плаваше срещу тях.

- Трябва да избера най-точния курс - каза Свенсън.

Той работеше с дисковете намръщено, но в същото време мърмореше нещо радостно, след което се наведе над Пейли с думите:

- Не е ли време да се приготвите?

Пейли се изчерви: нали в пълно безделие беше преровил огромен отрязък пространство, а сега трябваше да се приготви набързо. Той съблече костюма си на космонавт и извади от чекмеджето своето маскарадно облекло от елизабетинската епоха: блуза, панталон, голф, жилетка, френска шапка с пера, тъпи обувки - облекло от синтетична материя, която вярно възпроизвеждаше древната ръчно изработена тъкан. След това извади чанта с двойно дъно: вътре беше скрит миниатюрен приемопредавател. Разбира се, той нямаше да може да помогне на Пейли, ако се окажеше в беда; Свенсън ще долети за него (това беше строга заповед) след година! Предавателят трябваше да покаже къде се намира и че е точно там, гост от миналото, по някакъв начин гратисчия, „заек”. А Свенсън трябваше да лети по-нататък - след професор Шиминс на ФХ-78, след д-р Гуан Мо Чан до планетата Г-210 и след това да прихване Пейли на връщане. Пейли провери предавателя, разгледа очевидното, а не скрито съдържание на чантата: основната му част бяха събраните съчинения на Уилям Шекспир - макар и без ранните му пиеси, а само шест, тоест тези, които се намират в тази Англия от системата Б-303, 1595 година от раждането на Христа - те все още не са написани. Тези пиеси са копирани от факсимиле на първото издание с акуратен елизабетински почерк. Хартията също имитираше доста прилично грубата, грапава хартия, върху която са писали драматурзите от елизабетинската епоха. Що се отнася до останалото, там лежаха опаковани в малки торбички прахообразни профилактични средства и накрая, най-важното - злато: енджъли (1) - чисто нови, прясно изсечени, заплетени портаги (2) и талери (3).

- Е, сър! - обяви Свенсън, обзет от лек пристъп на вълнение. - Пристигаме в Англия!

Пейли погледна жадно надолу към познатите очертания на реките: Тийс, Хъмбър, Темза. Още по-жадно гълташе въздуха, като бързо повтаряше на себе си зазубреното.

- Броене за приземяване! - каза Свенсън. Синтетичният глас от левия борд на кораба започна спокойно да брои секундите, започвайки от триста.

- Аз, моля, се сбогувам… - каза Пейли тъпо, отваряйки люка към палубата на космическия кораб, който водеше към миниатюрен реактивен самолет, предназначен за най-много един човек.

- Трябва да се приземите в устието на Темза - отбеляза Свенсън. - Довиждане, а не сбогом (той каза това на френски). Надявам се ще докажете нещото, което искате да докажете.

- 200-199-198…

Пейли седна в креслото на пилота и провери простите прибори за управление. Чакането беше като цял век. Той се усмихна криво, докато оглеждаше себе си - елизабетински мъж с ръце върху волана на миниатюрен самолет от 21-ви век.

- 60-59-58…

Той повтори елизабетинските гласни, още веднъж мислено пробяга фиктивната си биография: млад мъж от Норич, който искаше да проникне в театралните среди („Виждате ли, написах пиеса и то не много глупава!”). Синтетичният глас, бумтящ тук в малката кабина, преброи до края: 4-3-2-1.

Старт. Пейли излетя от корема на кораба-майка, изведнъж напълно спокоен, а след това и радостно развълнуван. Луната грееше, зелената селска местност спеше дълбок сън. Реката блестеше на лунната светлина. Курсът на кораба на Пейли беше зададен предварително от Свенсън. На негово разположение беше ограничен контрол, но кацна леко на водата. Преди всичко трябваше да се качи на брега. Малкото моторче замърка тихо, докато Пейли рулираше на лунната светлина. Реката беше широка на това място и на Пейли му се струваше, че е в свят, където няма нищо друго освен вода и небе. Брегът се приближаваше - целият обрасъл в гъсталаци от храсти, дървета и острици. Нямаше никакви признаци на жилища, а и не се виждаше друг плавателен съд във водата. Какво ли биха си помислили на този съд при вида му, ако сега се окажеха близо? Той обаче не се страхуваше от нищо: с прибраните крила малкият хидроплан отдалеч изглеждаше като някаква грозна лодка - толкова сполучливо беше маскиран. И сега, за пълна безопасност, Палей ще го скрие в острицата, ще го покрие с трева и листа, но първо, преди да излезе на брега, ще превключи релето за време, поставяйки металния фюзелаж на сушата под високо напрежение, което ще убие всеки, който иска да се добере до кораба. Жалко, разбира се, но няма какво да се направи! Релето ще се изключи автоматично след година, след дванадесет месеца, в точния ден. И през това време колко митове, истории и налудничави слухове ще възникнат около любознателния изследовател, случайно намерил самолета, на които опитният Лондон няма да повярва.

А ето го и Лондон, където той долетя.

Пейли, отправяйки се на нощната си разходка нагоре по реката, откри, че е достатъчно лесно да ходи. Луната осветяваше граничните пътечки и стъпалата край живия плет. Разпръснатите тук-там ферми спяха. Веднъж му се стори, че чува далечна свирка. Тогава сякаш удари и часовникът на градската кула. Нямаше представа нито за месеца, нито за деня от седмицата, нито за времето на деня, но предположи, че е късна пролет и нещо като три часа преди зазоряване. Годината, според Свенсън, беше точно 1595-а. Тук времето функционираше точно както на истинската Земя. Преди две години Свенсън закара човек в Московия, където времето се брои според християнската хронология и тогава годината беше 1593. По време на разходката си Пейли установи, че въздухът тук е много по-лесен за дишане, но поради необичайното подреждане на звездите от време на време се чувстваше неспокоен. Съзвездието Касиопея блестеше в небето, приличаше на пияно W, първата буква от името на Шекспир, но имаше съзвездия, които Пейли никога не беше виждал преди. Могли ли са звездите, както са вярвали самите елизабетинци, да влияят на историята? Може ли този елизабетински Лондон, който виждаше над себе си звезди, непознати за реалната Земя, да бъде идентичен с този, който познаваме само от книгите? Е, той, Пейли, скоро ще разбере.

Лондон - сивото каменно чудовище - не го нападна веднага. Той се приближи към него хитро и тихо: първо къщите, построени в нивите и сред дърветата, после селските вили на благородниците, които не познаваха праха на града, а след това като онемялата тръба на глашатай в светлината на нащърбената луна - Тауър. Зад него струпаните една в друга заспали къщи. Пейли вдишваше въздуха на този летен Лондон и този въздух не му харесваше. Усещаше се миризма на прашни парцали, свинска мас и отпадъчни води, но имаше и миризми, които познаваше от времето, когато летя над Борнео, несигурно ровейки в далечните райони на джунглата. Да, тук наистина миришеше на джунгла. И сякаш в потвърждение на това в далечината се чу вой. Това беше кучешки вой. Кучета, най-добрият приятел на човека, дори тук, в друго физическо пространство; кучета, които лаят в непостижимата космическа пустота. След това се чу човешки глас, нечии обувки затракаха по калдъръмената настилка. „Четири сутринта! И сутринта е страхотна!” Пейли инстинктивно се отдръпна в тесен проход и притисна цялото си тяло към влажната стена. Беше му твърде рано да се разкрие. Мислено възпроизведе вика на звънаря - гласните му бяха по-близки до американските, отколкото до съвременния английски, той го произнесе така: „утрау атличне”. Сега, като знаеше колко е часът и машинално опипваше за спрения ръчен часовник, който вече го нямаше, той се замисли какво трябва да направи преди настъпването на деня. Нямаше хотели с денонощни дежурни чиновници. Подръпна тъмната си брада, резултат от тримесечно отглеждане и реши, че колкото по-рано започне научните си изследвания, толкова по-добре и затова се отправи към Шоредич, където се намираше Театърът. Ако се вярва на историята, то извън чертите на града, на място, недостъпно за градския съвет, който ненавиждаше театралните представления, беше разположена новата, красива сграда на Театъра. Нетърпеливият стремеж на учения да види Театъра възможно най-скоро обзе Пейли и го накара да забрави студения утринен вятър, който току-що се беше надигнал. Познаваше добре съвременния земен Лондон, но по тези улици се ориентираше зле. Той се отправи към северозападната част на града - до Майнориз, Хаундс Дич, Бишопсгейт - и по пътя едва не повърна на два пъти от вонята, идваща от канализацията. Наоколо се носеше гъста, гадна смрад и Пейли си помисли, че трябва да идва от Флийт Дич. Той бръкна в чантата си, извади щипка прах и я изсипа върху езика си, за да спре желанието за повръщане.

Настана гробна тишина, както се казва, нито една мишка не помръдваше, но той вървеше и вървеше, докато накрая, в сребристата светлина на плаващ облак, пред него се появи Театърът и го обзе нещо като разочарование. Беше разклатена дървена конструкция, заобиколена от дървена палисада, с рошав сламен покрив. Да, предметите винаги се оказват по-малки, отколкото очакваш да бъдат, и винаги изглеждат делнично. Може ли да се влезе вътре? - помисли си Пейли. Нямаше нощен пазач. Преди да се приближи до входа (приличаше повече на врата към тоалетна, отколкото на вход към храма на Музите), Пейли огледа цялата осветена от луната сцена - мизерните къщи, калдъръма, зелените дървета, които изглеждаха толкова изненадващи и неочаквани тук. И изведнъж забеляза първите живи същества.

Нито една мишка не помръдва - така помисли той. Но тези същества с дълги опашки бяха обикновени плъхове. Три от тях гризяха нещо, което седеше върху купчина боклук недалеч от пътеката към Театъра. Той се приближи предпазливо - плъховете веднага избягаха, той ясно различи всеки косъм от мустаците им на лунната светлина. Да, те бяха плъхове, най-земните плъхове, макар че ги беше виждал само веднъж в университетската лаборатория, животни с малки като мъниста очи и дебели месести опашки. И внезапно разбра какво гризат те. Това беше човешка предмишница, извлечена от купчината боклук. Не можеше да се каже, че Пейли беше напълно неподготвен да види това. Той беше рисувал във въображението си главите на предателите, изложени на Темпълбар; телата им, носени от вълните на Темза и гниещи там; ръце и крака, отсечени в Тайбърн (където днес се намира Мраморната арка) и разпръснати за плячка на птиците, които се хранят с мърша. (Орли, разбира се, орли, които, очевидно, сега седят в гнездата си.) Стомахът му се успокои от приема на лекарството и той спокойно огледа огризаната ръка. Цялото месо плъховете все още не бяха изгризали: пиршеството им беше прекъснато в самото начало. Имаше обаче парче мека тъкан, висящо от китката й, което накара Пейли да се намръщи - беше нещо анатомично познато, но по никакъв начин не пасващо на нормална човешка ръка. Само за секунда му се стори, че това парче прилича на очна кухина, откъдето самата очна ябълка вече беше извадена, а мекото легло останало, но напълно празно. Пейли отхвърли тези фантазии с усмивка. Той се отдръпна от ръката - жалък човешки остатък - и се устреми право към входа на Театъра. За негова изненада вратата не беше заключена. Тя изскърца, когато той отвори, сякаш го канеше радушно да влезе в този странно познат свят от 1595 година. И ето го, Театърът - трамбован глинен под за зрители, стоящи на партера, странични ложи, стърчаща напред сцена без завеса, галерии, кула със знаме. Пейли въздъхна дълбоко, преизпълнен с благоговение. Да, това беше, Театърът! И внезапно:

- Хей, ти откъде се взе?

Сърцето на Пейли едва не изскочи от устата му като неподходящ набор от изкуствени зъби. Той се обърна, за да се срещне с първия елизабетинец. Слава Богу, изглеждаше съвсем нормално, въпреки че беше мръсен. Беше обут в ботуши с груба изработка, плътно прилепнали панталони с цвят на блато и омазана куртка. Той залитна леко, сякаш беше пиян, а когато се приближи, за да погледне Пейли отблизо, лъхна острата миризма на бира. Очите на мъжа бяха мътни и той душеше и поемаше въздух, сякаш се опитваше да идентифицира кой е Пейли по миризмата. Пиян, вижда двойно, помисли си Пейли с отвращение и затова души така уверено!

- Аз съм джентълмен от Норич - каза Пейли, като внимателно произнасяше всеки звук, - току-що пристигнах. Отдръпни се малко, приятел! Не виждаш ли, че има благородник пред тебе?

- Не знам кой си и защо дойде тук посред нощ!

Но все пак се поотдръпна. Пейли се изчерви от тази малка победа, победа на човек, който, например, е изучавал руски език у дома, а след това, когато за първи път е пристигнл в Москва, осъзнава, че напълно го разбират. Той каза:

- Ти? Ти? Не ме бутай, приятел! Искам да говоря с министър Бърбидж.

- Кой е Бърбидж? Млад или стар?

- Няма значение. Написал съм пиеси и сега искам да ги покажа.

Пазачът - очевидно този беше пазачът - отново подуши Пейли.

- Може да сте джентълмен, но не миришете на добър християнин. И също не избрахте християнско време да дойдете тук.

- Но вече казах, че току-що пристигнах.

- Защо не виждам коня и наметалото ви?

- Те… оставих ги в хана.

- И казвате, че току-що сте пристигнал - измърмори стражът. - Да тръгваме.

Той се засмя и веднага протегна дясната си ръка към Пейли, сякаш призоваваше благословия над него.

- Знам какво е - той отново захихика, - знам всички тези трикове. Навярно си се закачал с някоя мръсница или с нечия жена, а тя взе, че сутринта те изгони …

Пейли трудно разбираше това, което пазачът мърмореше.

- Имаш ли нужда от легло?

Най-накрая Пейли се досети накъде клони пазачът и в същото време разбра защо протегна ръка и размърда пръсти. Злато. Той бръкна в чантата и извади един енджъл. Когато пазачът взе монетата в ръцете си, челюстта му увисна.

- Сър - каза той и докосна шапката си с ръка.

- Честно да ви кажа - каза Пейли, - пропуснах хана, върнах се от гости твърде късно, чукнах по вратата и така и не събудих собственика.

- Ясно… - провлачи стражът и притисна пръст към върха на носа си - обичайният земен жест, почесвайки бузата си със златна монета и след това, преди да я скрие в малка торбичка на колана си, няколко пъти я хвърли от едната ръка в другата.

- Елате с мен, сър.

Той вървеше бързо, макар и да се клатушкаше. Пейли го следваше, пулсът му учестено биеше.

- Къде отиваме? - попита той, но не получи отговор.

Луната почти беше залязла, небето се просветли - летният ден постепенно се събуждаше. Внезапно на Пейли му стана студено и зиморничаво. И защо не взе със себе си плащ, а реши да го купи тук! Колко щеше да се зарадва, ако мястото, където го водеха, се окажеше легло! Да поспи час-два под топло одеяло, дори да е с бълхи! По улиците нямаше никакво движение, макар на Пейли да му се стори, че чува котешки концерт в далечината, това неистово, предизвикващо болка ухажване и след това още по-неистово съвокупление, точно такова като на истинската Земя. Пейли вървеше след пазача по тясна улица близо до Бишъпсгейт, мрачна и воняща. Ефектът на лекарството беше отминал. Отново усети как гърлото му пак потръпва от спазми. Но вонята, както установи носът му, вече беше различна от тази, която беше по-рано. Беше почти оглупял от тази воня и му се струваше, че нещо ферментира и се разлага на първични елементи, всеки от които се стреми да действа сам за себе си. Всичко това не му беше по вкуса. Гледайки бледнеещите звезди, той се преизпълни със сигурност, че и те частично са променили позицията си, образувайки нови съзвездия с такава скорост, с която се движи пясъкът в пясъчния часовник, ако го поставите върху клавишите на пиано и трескаво блъскате по тях.

- Пристигнахме! - смотолеви пазачът, като отиде до една врата и почука на нея. - Красавици по избор! - той намигна. Но това намигване се срещна само с празнота. Той почука отново и Пейли каза:

- Хайде! Твърде късно е или може би твърде рано, за да изкараме хората от леглото.

Недалеч младо петле пропя рязко, нещо като петел-чирак.

- Там един, тука друг! Такова им е заниманието, нали?

Преди да почука отново, вратата се отвори. На прага стоеше ядосана, сънлива жена. Беше облечена с мръсна нощница, а от деколтето й надничаше нещо, което приличаше на цвета на виолетова ароника. Жената раздразнено пъхна нещото обратно в деколтето на нощницата си. Пред тях стоеше стара жена от елизабетинско време, на около тридесет и осем години, прошарена.

- Какво? - изкрещя тя.

- Ами тук един ме назори, казва, че бил джентълмен.

Той извади от торбичката енджъла и го вдигна. Тя повдигна свещта по-високо, за да разгледа по-добре. Отново надникна виолетовият ароник. Цялата сияеща, жената направи реверанс към Пейли. Пейли каза:

- Искам само да пренощувам, мадам.

Другите двама се засмяха на думата „мадам”.

- Направих дълго и изморително пътуване от Норич - добави Пейли.

Жената още по-дълбоко, още по-подигравателно се изсмя и след това рязко извряка:

- Ще пренощувате. И не на сламен дюшек или голи дъски. В Норич, вижда се, живеят без претенции! За джентълмен от там леглото ще е първокласно!

Пазачът се ухили. Беше сляп, сега Пейли беше сигурен в това. Палецът на дясната му ръка ясно намигна на Пейли. Вратата се затръшна след него, оставяйки Пейли и мадам във вонящия коридор.

- Да вървим, да вървим - каза тя и първа се изкачи по скърцащите стъпала. Сенките, хвърляни от свещта й, бледнееха пред очите - сивата светлина изпълваше света от изток. По стените надолу по стълбището висяха картини в рамки. Една от тях беше дърворезба, доста грубо изпълнена. На нея беше изобразен мъченик, обесен на дърво, а под него - горящ огън. От усмихващата се уста се виеха изрязаните в дървото думи: „И все пак аз твърдя, че Моградон дарява живот.” На друга картина имаше цар, носещ корона, с кълбо, скиптър и трето око на челото.

- Кой е този крал? - попита Пейли.

Жената се обърна и го погледна с очевидна изненада.

- Във вашия Норич нищичко не знаете - каза тя. - Господ да бъде с вас и да ви пази!

Пейли не зададе повече въпроси. Той потисна изненадата си, когато минаваха покрай следващата картина. „Св. Хораций Флак “- пишеше на нея, а изобразеният беше брадат арабин. В края на краищата, това не беше ли Авероес (4)?

Мадам почука силно на вратата на горната площадка на стълбите.

- Бес, Бес! - повика тя. - Тук има злато, момиче! И чистичък и красив мъж в добавка.

Тя се обърна към Пейли с усмивка и добави:

- Сега излиза, трябва да се премени, като булка.

Цветето отново надникна от деколтето на нощницата й и на Пейли му се стори, че вижда намигващо око, криещо се в цветната главичка. Трепереше от страх, но особен страх, страх не от неизвестното, а по-скоро от вече известното. Хидропланът му беше сигурно прикрит, неуязвим; светът тук не можеше да се добере до него. Но напълно вероятно беше, че този свят също в някои отношения е неуязвим, защото е създаден по различен начин от Земята. Вътрешен глас сякаш казваше на Пейли с пронизителна яснота: „Не трябва да нахлуваш безнаказано…” Но тук вратата се отвори и оттам излезе момичето, която наричаха Бес. Тя се усмихна с професионална усмивка. Мадам, също усмихната, каза:

- Ето, моля ви, защо не една агнешка флейка, полята със сос - ще си оближете пръстите!

Тя протегна ръка за парите. Пейли срамежливо бръкна в чантата си и извади шепа дрънкащи, меко проблясващи монети. Той постави монета в дланта й, но тя чакаше какво ще добави. Даде й още една, и още една. Тя като че ли изглеждаше доволна, но Пейли чувстваше, че е доволна, но засега…

- Имаме вино - каза тя, - да донеса ли?

Пейли поблагодари: не, благодаря. Побелелите коси на главата й щръкнаха. Тя приклекна в реверанс.

Пейли последва Бес в спалнята, но сега беше нащрек. Таванът над тях биеше като пулс.

- Прасенце - изхриптя Бес и съблече наметалото си, единственият й тоалет. Гърдите й се разлюляха, зърната им го гледаха нежно. Както очакваше, те бяха очи. Той кимна почти доволно. Разбира се, сега не можеше да се говори за лягане.

- Симпатяга - избълбука Бес, очите на гърдите й се закръглиха, а дългите й ресници кокетно се вдигаха и отпускаха. Пейли притисна плътно чантата към себе си и я стисна. Ако това изкривяване - и доколкото той можеше да прецени, изглеждаше да става все по-силно и по-силно - ако това разпръскване на сетивни индикатори служи като постоянна бариера срещу външно нахлуване, тогава защо не е известно на Земята? Други пътешественици в сферите на времето напредваха смело и спокойно се връщаха, пълни с напълно разумна информация. Чакайте обаче: а те били ли са там? Откъде се знае това? Именно Свенсън спомена Уилър, хвърлен в средновековен затвор с трикраки пънове от ектоплазма. „Той беше напълно посивял и носеше някакви безмислици, когато го качихме на борда”, разказваше Свенсън. Но какво да кажем за табличката, където бяха обозначени датите от живота на Свенсън? Той я видя със собствените си очи. Или бъдещето не пречи на проникването в него от миналото? Но (тук Пейли поклати глава, сякаш беше пиян, опитвайки се да си върне сетивата) не става въпрос за миналото или бъдещето, а за съществуването на други светове в днешното време. Днешното минало беше завършено и днешното бъдеще също е завършено. Може би табличката в Брайтън, на Рострон Плейс, указваща, че Свенсън ще умре след двадесет години, не беше нищо друго освен илюзия, уловка на времето, повече приятна, отколкото плашеща и не по-малко обезкуражаваща всеки, който се осмели да наруши нормалния времеви ред?

- Времето ми изтича - каза внезапно Пейли, забравяйки за елизабетинските гласни и използвайки често срещаните фонеми от двадесет и първи век. - Ще ви дам злато, ако ме заведете до къщата на Мейстер Шейкспейр.

- Мейстер?

- Шейкспейр - поправи Пейли.

Бес с внезапно наострени уши се взря в Пейли. На стената зад гърба й баталните сцени увеличиха размерите си, монтирани как да е.

- Ти не си от тях, нали? Обичаш жените. Виждам го по лицето ти.

- Трябва да го видя. По работа. По-бързо. Той живее, струва ми се, в Бишопсгейт.

Може ли да се изясни нещо преди епистемологичните врагове да ги завладеят? Какво следва? Да се опитаме да оживеем. Да преседиш една година с помощта на сигнали на някое уединено място. Дайте сигнал на Свенсън и ще получите успокояващ отговор от него. Възможно е - кой знае - да чуете от далечно времево пространство, че ще бъде отведен в къщи преди крайния срок, да получите инструкции от Земята, нови инсталации …

- Познаваш ли човека, който имам предвид? - попита Пейли. - Мейстер Шейкспейр, актьорът от Театъра?

- Аха, аха! - Гласът бързо загрубяваше. Пейли си каза: аз самият трябва да възприемам нещата такива, каквито ми е изгодно; това момиче няма очи на гърдите си, а устата, която се образува под брадичката й, само ми се струва.

Така овладяни, халюцинациите отслабнаха и отстъпиха за известно време. Но силата им все още беше голяма. Бес нахлузи семпла рокля право върху голото си тяло, извади износен плащ от гардероба.

- Дей мей при - каза тя. Пейли поправи изречението с лудо усилие на волята.

- Дай ми пари - повтори тя.

Той й подаде портага.

Те слязоха на пръсти долу. Пейли се опита да разгледа картините по стената, но нямаше време да ги накара да говорят истината. Стъпалата го изненадаха: бяха се превърнали в ескалатор от двадесет и първи век. С усилие на волята отново ги превърна в разклатено старо стълбище. Беше сигурен, че Бес очевидно ще се обърне в някакво чудовище, което би могло да превърне сърцето му в камък, ако просто се зазяпа. По-бързо. Преодолявайки себе си, той удържа в небето изгряващия ден. На улицата имаше малко хора. Страхуваше се да ги погледне.

- Далече ли е? - попита той.

Някъде наблизо пееха петли, имаше много, силни, гласовити петли.

- Не е далече.

Но нищо не може да бъде далеч едно от друго в този нелеп, обърнат с главата надолу Лондон. Пейли с всички сили се стараеше да не изгуби ума си. Пот капеше от челото му и една капка падна върху чантата, която той притискаше до себе си, сякаш стомахът го болеше. Той изследваше влагата, докато вървеше и често се препъваше по паветата. Капка солена вода от порите му. Дали тя принадлежеше на този извънземен свят или на неговия собствен? Ако беше отрязъл косата си и я беше хвърлил на земята, ако беше повърнал червата си в онзи вонящ канал, от който току-що беше излязла триглавата жена, тази система B-303 Лондон щеше ли да го отхвърли, точно както човешкото тяло отхвърля присаден бъбрек? А може би е попаднал в свят, където царуват други физически закони и където има божество, което управлява този свят, което може да бъде съкрушено само в съюз с дявола? Може би това бяха особени клубни правила на божествата на тази система, която той, Пейли, беше нарушил и една по-дълбока, макар и разклатена необходимост нямаше нищо общо с това? Каквото и да беше, той се напрегна и елизабетинския Лондон се олюля в сребристата си зора, но устоя. Напрежението обаче беше чудовищно.

- Пристигнахме, сър. - Бес спря пред една опърпана врата, която със своя вид предупреди Пейли, че ще се разтвори, ще се превърне във вода и ще потече по калдъръма, ако той не я принуди да запази твърдата си форма.

- Пари - каза Бес. Но Пейли вече й беше дал достатъчно. Той я погледна яростно и поклати глава. Тя вдигна юмрук, който веднага се превърна в лицето на брадат мъж, който заплашително намигна. Пейли замахна към нея. Тя се затича с хленчене, а той стисна ръката си в юмрук и почука на вратата. На почукането му дълго не отговаряха. Чудеше се колко време ще продължи. Колко още може да задържи този размазващ се свят? Какво ще стане, ако заспи? Може би всичко ще се разтвори и той ще се събуди, стенейки, в студеното пространство?

- Ей, там, какво искаш? - попита деформиран, грозен мъж с редица ярко блестящи очи, разпръснати по гърдите, които ясно се виждаха на риза без копчета. Не, не беше, не можеше да е Уилям Шекспир. Пейли заговори, удивен от способността си да произнася звуците толкова внимателно.

- Бих искал да видя мейстер Шейкспейр.

Хванаха го грубо за раменете и му показаха къде трябва да почука. И така, най-накрая, заветната врата! Сърцето му заби отчаяно. Почука. Вратата беше здрава, дъбова, без опасност да се разводни.

- Кой е там? - попита някой с ясен, приятен глас, без никакви признаци на сутрешни хрипове. Пейли пое дълбоко дъх, отвори вратата и влезе. После, объркан, започна да се оглежда. Намираше се в спалня, на леглото в безпорядък се търкаляше бельо, в ъгъла имаше маса с разпръснати книжа, кресло; сутрешната светлина едва проникваше в стаята през плътно закрития прозорец. Той се обърна към хартиите, започна да чете най-горния лист („… изпрати го, иначе целият ад ще изригне от капризите му…”), вярвайки, че вероятно има друга стая наблизо, откъдето идва този глас. Но тогава той го чу зад себе си:

- Четете лични документи на джентълмен без негово разрешение? Какъв срам!

Пейли се обърна и видя танцуващата във въздуха репродукция на Дрошаут (5) на портрет на Шекспир, квадратен, в рамка, с движещи се устни, но безжизнени очи. Опита се да говори, но не можа. Говорещият портрет се придвижи към него.

- Какво е това - грубост, лошо възпитание? Или може би сте шпионин на Тайния съвет на кралицата?

Но тук страните на рамката започнаха да се издуват, сякаш издълбаните от дърво черти се разтвориха и кръгът от черни линии и плоскости се опита да се превърне в твърдо тяло. Пейли нищо не можеше да направи; беше в такова вцепенение, че дори не затвори очи. Твърдото тяло най-после придоби формата на някакво животно, неописуемо дебело и грозно - някакъв бодлив морски таралеж, огромен, кимащ и усмихващ се с плашеща прозорливост. Пейли се опита да му придаде по-човешка форма. Почувства рязък спад на силите си, но ни най-малко не се страхуваше от въображаемо същество на име Уилям Шекспир, актьор, играещ роля. Защо не можеше да осъществи контакт с „нещото в себе си” на Кант? Бедата беше, че това “нещо в себе си” неговият наблюдател можеше да превърне в какъвто и да е феномен, наложен от категориите време-пространство-чувства. Той събра смелост и попита:

- Какви пиеси вече написахте?

Шекспир изглеждаше изненадан:

- Кой се интересува от това?

- Вие едва ли ще повярвате на това, което ще ви кажа сега - отвърна Пейли. - Аз долетях от друг свят, който познава и почита името на Шекспир. Вярвам, че е имало или че има актьор на име Уилям Шекспир. А това, че Шекспир е написал пиесите, които му се приписват, няма да повярвам.

- Така - каза Шекспир, явно възнамерявайки да се разтопи и да се превърне в топка от мазнина, зле слепена и имаща само бегла прилика с портрета, - да кажем, че и двамата не вярваме в това. Впрочем, що се отнася до мен, то аз съм готов да повярвам каквото ви изнася. Може да сте призрак от друг свят, както казвате. Наистина, трябваше да изчезнете веднага, щом пропее петелът.

- Може би времето за мен е също толкова малко, както и за привидението. За кои пиеси претендирате като автор? Какво действително е написано от вас в днешно време?

Пейли говореше на съвременен английски. Въпреки че фигурата пред него се размести и отпусна, стремейки се да се излее в други форми, очите се промениха малко, проницателните умни очи на съвременен човек.

- Кои пиеси съм написал? „Хелиогабал”, „Как да изплашим сводник”, „Тъжното управление на Харолд Първи и Последен”, „Дяволът в Дълуич”… О, още много, много други.

- О, моля ви - разстрои се Пейли. Истина ли беше или подигравка? Дали това беше истината или подигравката на този конкретен човек, или всичко това беше измислено от собствения ум на Пейли, който, отчаян да контролира показаните чувства, ги заставяше да придобият смисъл?

Купчина хартии на масата.

- Покажете ми… - започна той. - Покажете ми нещо - повтори настойчиво той.

- И вие ми представете вашите пълномощия - каза Шекспир, - ако вече говорим за показване на нещо. Впрочем, не - той весело се наклони към Пейли, - ще видя сам.

Сега очите блестяха ярко, но в тях искряха странни зловещи петънца.

- Хубавичко момче - каза Шекспир. - Не е толкова красиво, вярно, като някои, особено този един, но трябва да призная, че е напълно, напълно подходящ за малко забавление с него сутрин, преди да настъпи жегата.

- Не! - каза Пейли, като се отдръпна, откривайки в тези думи някакво странно лекомислие. - Не, не! Не ме докосвайте!

Приближаващата се фигура стана ужасно грозна, цялата се разду, очите се преместиха  на обратната страна на протегнатите ръце. На лицето му израсна слонски хобот, гърчещ се, жив; няколко смукала в края му се протегнаха сляпо към Пейли. Пейли пусна чантата си, за да му е удобно да се бие. Думите на чудовището прозвучаха неясно, превърнаха се в някакво сумтене и мърморене. Пейли видя лист хартия, захвърлен в ъгъла до масата, с много петна и задрасквания („Никога не съм задрасквал дори строфа”, спомни си това, което се говореше за Шекспир):

Все размишлявах как ще ме сравни

тъмницата, където живея, с целия свят;

но тъй като в целият свят…

Ученият все още присъстваше в него, любознателният му ум беше ясен, докато тялото му се бореше да държи на разстояние тези огромни ръчища с десет пръста на всяко. И ученият закрещя:

- „Ричард II”! Пишеш „Ричард II”! (6)

На него, този Клод Бернар (7) от литературата, му се струваше, че трябва да рискува всичко, което имаше, за да предаде чрез Свенсън информацията, че „Ричард II” е писан от Шекспир през 1595 година. Той се отпусна на пода, грабна чантата и започна да удря през подплатата по ключа на предавателя. Шекспир беше сякаш изненадан, че съпротивата е престанала толкова внезапно. Той раздвижи подобните си на гребла ръце, но сграбчи само празнотата. Пейли, заслепен от потта в очите му, задъхан тежко, изчука: „Р. 2, У.Ш.” Изведнъж вратата се отвори.

- Чух шум - каза деформиран, уродлив мъж с очи на голите гърди, още по-грозен от факта, че външният му вид непрекъснато се променяше. Тези промени настъпваха при блъскане, сякаш под въздействието на безшумни невидими чукове. - Той, какво, нападна ли ви?

- Не за пари, Томкин, неговото собствено злато му е предостатъчно. Виж.

От чантата, хвърлена набързо на пода, изпаднаха златни монети. Пейли не забеляза кога се случи това; трябваше да предаде златото на своя…

- Ах, злато! - Създанието, чието име беше Томкин, алчно се взираше в пода. - Други, които идваха, нямаха злато в себе си…

- Вземай и златото, и него - подхвърли небрежно Шекспир. - Прави каквото искаш с тях.

Желираната маса на Томкин се придвижи към Пейли. Той извика, защитавайки се с ръката, която държеше чантата. Щипката на Томкин го грабна лесно.

- Вътре изглежда има нещо друго - измърмори Томкин.

- Не ти ли наредих какво да правиш? - попита Шекспир.

- А ето и някакви хартии!

- Ха, хартии ли! - Шекспир ги взе. - Занеси ги на кралския маршал. В нашия стан има чуждоземец. Говори всякакви глупости, точно като германеца, който дойде преди него. Каква глупост! С други думи, той се държи като луд. Маршалът знае какво да прави в такива случаи.

- Позволете! - закрещя Пейли, стиснат от мощните лопати на ръцете. - Аз съм джентълмен! От Норич. Пиша пиеси като вас. Вижте, държите в ръцете си това, което съм написал.

- Първо призрак, после джентълмен от Норич - усмихна се Шекспир, увисна във въздуха и отново се превърнал в своя портрет, само портрет, този път държащ хартии. - Преценете сами. Наистина ли няма други светове, подобни на нашия и не може ли магьосничеството наистина да накара хората да спрат да идват тук, при нас! Чувал съм за подобни истории. Имаше един германец…

- Истина е, истина е, уверявам ви! - Пейли се хвана за този довод, вкопчен с нокти за вратата на спалнята, докато Томкин го извличаше навън, - Вие сте най-умният човек на своето време! Вие сте в състояние да си го представите!

- А поети, които още не са се родили, а? Такива имена като Дрейтън или нещо подобно, или лорд Тенисболс, после - пияницата от Уелс и П. С. Елиот? (8) Достатъчно. За вас ще се погрижат като за този, другия.

- Но това е истина, истина!

- Излез! - изръмжа Томкин. - Ти наистина си от Бедлам.

И той избута Пейли от стаята - изтощен и бълнуващ. Пейли измърмори:

- Вие не съществувате в действителност! Никой от вас! Вие сте привидения, а истински съм аз, станала е грешка, пуснете ме… сега ще ви обясня всичко…

- Той говори странно - изръмжа Томкин и изхвърли Пейли навън.

- Затвори вратата - каза Шекспир.

Томкин я блъсна с крак. Вратата се затръшна. Крясъкът на Пейли вече беше по-приглушен и отекваше във външния коридор. Сега можеше спокойно да се седне и да се помисли.

Да, помисли си Шекспир, това са добри пиеси. Странно е, че една от тях е написана, доколкото можеше да прецени, за еврейски лихвар. Този тип от Норич, разбира се, е чел Марлоу (9) и е забелязал драматургичниге възможности на такъв отрицателен герой като Лопес. Самият Шекспир се заигра с идеята за такава пиеса. И ето я пред него, готова. Имаше и няколко забавни истории за крал Хенри IV (10). И след това комедия, наречена „Много шум за нищо” (11). Ето ти подарък! Наистина, дар божи! Той се усмихна. Спомних си онзи германец, д-р Шлейер, така се казваше, мисля, който дойде тук и разказа нещо подобно на бълнуването на този луд. (Но нима лудите могат да съчиняват нещо подобно: „Луд, и влюбен, и поет” (12) - красива реплика в онази пиеса за феите, която Шлейер донесе. Горкият германец, умря от чума!) Пиесите, които той донесе, бяха отлични, но все пак, вероятно, отстъпват на тези.

Шекспир крадешком (въпреки че беше сам) се прекръсти. Когато поетите говорят за Музата, те може да имат предвид такива посетители като този, който сега едва се чува да стене на улицата, или германеца Шлейер, или онзи, другият, който се кълнеше под мъчения, че е родом от Вирджиния, от Америка… и че в Америка техните университети са не само толкова добри като Оксфорд, Лайден или Витенберг, но може би дори по-добри? Е, каквито и да бяха, те бяха посрещнати сърдечно, защото носеха пиеси. Този “Ричард II” от Шлейер трябваше да бъде преработен, с което той, Шекспир, и в момента беше зает, но затова пък по-ранните работи - от “Хенри VI” (13) нататък - се ползваха с огромна популярност.

Той взе най-горния лист от нов пакет хартия и, подърпвайки сивокафявата си брада, заби в него красивото си сиво око. Въздъхна и, преди да смачка листа от собственото си съчинение, лежащ на масата, го прочете. Не е добре! Несвързано! Твърде много мистерия. Херцог Ингинио казва:

Помнете, както в морските дълбини

всяко същество подобие си има,

така и в световете на нашия живот

имате си двойници, дори близнаци.

И всеки знае своите, и нямат чет,

дори звездите имат си близнаци…

Твърде фантастично, безполезно е! Той хвърли хартията в коша за боклук, който Томкин изпразни. Взе напълно празен лист и започна:

Венецианският търговец

Той продължи да преписва на чисто, без да задрасква нито една строфа.

——————————

Бележки:

1. Енджъл - златна монета, в обръщение в Англия от 1470 г. до 1634 г.

2. Портага - португалска златна монета в обръщение през XVI в.

3. Талер - сребърна монета, за пръв път сечена през 1518 г. в Чехия.

4. Авероес (1126-1198) - знаменит арабски философ и лекар.

5. Мартин Дрошаут - автор на известния портрет на Шекспир, нарисуван седем години след смъртта на поета.

6. Стихове от „Ричард II” от У. Шекспира (д. V. сц. V.). На английски предадени в доста изкривен вид.

7. Клод Бернар (1813-1878) - френски физиолог и патолог.

8. Имената са изкривени. В действителност това са Драйдън, Тенисън, Бърнс и Т. С. Елиот.

9. Кристофър Марлоу (1564-1593) - английски драматург, автор на „Малтийския евреин”.

10. Написана през 1597 г.

11. Написана през 1598 г.

12. Стих от „Сън в лятна нощ” (д. V, сц. 1). Пиесата е написана през 1595 г.

13. Написана през 1590 г.