Стоянка Митева-Балева

Новата книга на Продрум Димов „Страници от литературното ни битие”, публикувана неотдавна от издателство „Българска книжница”, насочва вниманието на читателите към делата на талантливи творци, незаслужено забравени в мрака на духовното „небитие”. Сборникът с очерци и рецензии ни връща в началото на миналия двадесети век и стига почти до наши дни.

Същностната, водеща част на изданието са четиринадесетте очерка за изявените интелектуалци, предимно пишещи, които са си отишли и несправедливо „тънат в забрава”. Заслужава уважение Донкихотовската идея да ги върнем при живите.

Общото между отделните заглавия е, че не анализират детайлно творбите, а въздействието на авторите им като личности с високи творчески и нравствени измерения. Проследен е техният жизнен и творчески път.

Обединява ги гневното и честно перо, безкомпромисната преданост на идеалите, съмнението и разочарованието от разминаването на мечтите с нравствените деформации. Голяма част от тях са били учители.

Съвсем условно аз виждам „героите” на очерците в две групи. Преобладават „вещите” в литературния занаят - ярки поетични творци и силни представители на художествената проза - от една страна, и от друга литературни критици. Техни събратя са литературоведите.

В един или два очерка се срещаме с народни любимци от духовната сфера, определена в по-широк смисъл. Разбира се, групите се преплитат и в почти всички случаи представените творци имат отношение към литературния процес и определени постижения в различни негови аспекти.

Продрум Димов изтъква техния „народен корен”, а също и тяхната свързаност с пазарджишкия край. Те дори се включват в духовния живот на Пазарджик.

Предимство на автора на книгата е, че лично се е познавал с повечето от представените творци и написаното звучи убедително и точно като документ. Всички материали в сборника преди време са публикувани в периодичния печат - интервюта, отзиви, рецензии, статии и бележки.

Те са писани по повод на настъпването на кръгли годишнини на тези творци от голяма величина, които с постоянство и упоритост защитават богатите духовни достояния на нашия народ и делата им могат да се разглеждат като стъпка напред в историята на литературата.

Поредицата неслучайно започва с очерка за големия Георги Джагаров - поет, драматург и публицист (1925-1995); общественик. Председател на Съюза на българските писатели, Заместник-председател на Държавния съвет. Твори поезия, драматургия, публицистика. Стихотворението му „България - земя като една човешка длан” отдавна е в учебниците, а пиесата „Прокурорът” е приета и оценена от целия народ и оставя значителна следа в нашия духовен живот. За жалост новите „демократи” оплюха и очерниха голямата личност, според Продрум Димов, отредиха му печален залез.

В очерка за Петър Караангов (1931-2020) е проследена магията на силните лирични творби, които ни извисяват до съществени художествени обобщения за нашето сложно, динамично време. Стиховете на П. Караангов дишат със стремежите, болките и копнежите на това време, с преклонение пред родния край, пред народния бит и традиции.

Авторът определя поета Първан Стефанов (1931-2012) като нравствен и естетически еталон за нашите съвременници. Творбите му носят радост и възторг от възхода на родината ни, но споделят също съмнения и разочарования от това, че идеалите за справедливост остават недостигнати и несбъднати.

Студени улици, студени здания.
Студено ми е като никой път.
Превърнали сме дните в разстояния,
които вече странно ни делят. („Отчуждаване”)

Поетът Лъчезар Еленков (1936-2020) е автор на няколко стихосбирки, които вълнуват със своя висок социално-граждански патос. Талантлив поет и активен общественик. Помним го като главен редактор на списание „Дружба”, самоотвержен издател на „Славянски вестник”, „Български писател”, „Моята вяра”. Бил е директор на КИЦ в Москва, има личен принос за издигането на паметник на светите братя Кирил и Методий в руската столица и на Христо Ботев в Задунаевка.

Легендата Георги Калоянчев (1935-2012) няколко десетилетия ни пленяваше от сцената с уникалния си артистичен талант, с незабравимите си роли в киното и в театъра. Скромен, достъпен и контактен човек, стъпил здраво на земята. Нашият неповторим и чаровен Бай Ганьо. Поколения зрители помнят неговия Големанов и ревизора на Гогол. Най-ярък представител на поколението талантливи актьори, които създадоха Сатиричния театър. Калоянчев обаче отказва да приеме длъжността директор на театъра.

Едно от недопустимо и унизително забравените имена, според автора, е на Яко Молхов (1915-2001) - литератор и кинокритик от пазарджишкия край. Авторът на очерка за него го познава като ревностен познавач и ценител на седмото изкуство. С възрожденска загриженост към проблемите на киното. Непосредствено след 9 септември публикува разработки и книги, свързани с литературния процес. Завършва образованието си в Москва и когато се завръща в България, работи в студията за игрални филми, главен редактор е на списание „Киноизкуство”.

Дейността на Георги Стоянов-Бигор (1925-2014) бележи епоха в родното ни киноизкуство. Тръгнал от пазарджишкото село Варвара, стига до солидно образование в Москва, Загреб, Ленинград и Париж. Бигор е ерудиран и компетентен ръководител на Националната филмотека. Има значителен принос за нейното обогатяване и развитие. Подготвен, ценен специалист в областта на киното. Автор е на двайсетина книги, свързани с киноизкуството. Издал е и няколко стихотворни сборника. Забравен през последните години на живота си.

„Аз усещам дните и годините чрез литературата, на която съм се посветил”. Това са думи на литературния критик и писател Иван Спасов (1931-2020). Работил е във в. „Учителско дело” и в списанията „Съвременник” и „Пламък”. Впечатляващи негови заглавия са „Душата отговори чака” и „Мизерия на духа”. Авторът на книгата с вълнение разказва за срещата на Иван Спасов с литературната общественост на Пазарджик в местния Клуб на културните дейци.

Забравата едва ли би могла да се степенува, но предполагам, че най-силно любопитства у много читатели ще събуди името на Матвей Вълев (1902-1944), загинал като доброволец в Отечествената война. Съдбата го среща със Смирненски и Гео Милев.

Още като гимназист напуска семейството си и опитва горчилката на много груби професии. Емигрира с брат си в Германия, а после в Бразилия. Автор е на няколко сборника със сатирични творби и статии. Известен е с псевдонима Матвей Босяка. След завръщането си в България сътрудничи на списание „Златорог”.

Недооценен и пренебрегнат е, според Продрум Димов, и писателят Георги Марковски (1941-1999). Житейският и творческият му път също е свързан с Пазарджик. Завършва българска филология и веднага започва работа във в. „Студентска трибуна”. По-късно е в „Работническо дело”, след това - главен редактор на списание „Отечество”. Създава ИК „Сребърен лъв”. Издава няколко книги, най-голям е интересът към романа му „Хитър Петър”.

С ярко критично перо се извисява литературният критик Венко Христов (1933-1988). Редактор във вестник „Пулс” и в списанията „Пламък” и „Съвременник”. Автор е на студии по философия и социология. Популярна е книгата му за Георги Джагаров.

Със значителен принос към българската култура е и професор Иван Цветков (1924-2020) - също в забвение и недооценяване. Завеждал е отдел „Култура” във вестник „Литературен фронт”, бил е и главен редактор на списание „Родна реч”. Публикува разработки, свързани с историко-литературни изследвания.

Пълноценен и плодотворен път изминава Христо Медникаров (1930-2019). От учител в гимназията в град Елена стига до журналистическото поприще като главен редактор на вестник „Борба” във Велико Търново.

Самостоятелен раздел в книгата на Продрум Димов представляват редица отзиви и рецензии за отделни заглавия, излезли наскоро. Най-пространна и задълбочена е рецензията за книгата на Боян Ангелов „Серпентини на битието”.

Тази нова творба на талантливия автор на двайсетина поетични книги сега поставя акцент върху пристрастието му към проблемите и възрожденските аспекти на литературното творчество.

Откроен е приносът на професора от харковския университет Марин Дринов за българското възраждане и за изграждането на следосвобожденска България.

Проследен е и пътят на Райко Жинзифов от Велес до Историко-филологическия факултет в Москва и дейността му за събуждането на следосвобожденска България.
„Непадаща звезда” е заглавието на новата стихосбирка на Георги Константинов. Майсторски са разкрити преживяванията и болките на нашите съвременници. Стихотворението „Тъмен вятър” бичува низостта и падението.

Аз от грижи не спя, от опнати нерви.
Тъмен вятър приижда
в моя живот.
Само аз ли се лутам в шумящото време?
Накъде е запътен човешкия род?

Доцент Александър Тонов от В. Търново публикува „Нови страници в националната ни литературна история”, в които разкрива взаимоотношенията между Константин Величков и Захари Стоянов. Хвърля светлина върху неизвестни факти от историографията и литературата.
„Луната-кърваво лале” от Валентина Атанасова отбелязва 135 години от рождението на Никола Вас. Ракитин. Авторката на няколко поетични книги навлиза в литературната история. Нейното ново заглавие ни връща към битието и творчеството на вдъхновения поет на българската природа.

„Орлово проклятие” ни води при изворите на мъдростта, разкрити от Иван Д. Христов. Той е съавтор в две заглавия: „Знай своя род” и „Учители-сподвижници на Левски”. Майстор на късата проза и литературен критик. Разказите „Съдба”, „Бежанци”, „Топчията” характеризират своя автор като родопчанин с душа и сърце.

Последните страници на сборника предлагат на читателите рецензии от авторитетни критици за други заглавия на Продрум Димов. Мисля, че изводите и оценките в тях в същност допълват безспорния принос на разглежданата книга към българската литературна история.