Алистър Маклауд

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Изгубената сила на кръвта” (1976)

На 28 юни 1960 г., точно в шест часа сутринта аз се събудих вече на осемнадесет години, защото точно на този ден, точно навреме, се родих. Лежах и слушах камбаните на католическата църква, където трябваше да се влача почти всяка неделя и си мислех: „Е, утре в края на краищата вече няма да слушам поне това”. Не ми се искаше да ставам и гледах през прозореца над зелените листа на тополите, шумолящи леко и тихо в лъчите на зората на изгряващото над Нова Скотия  слънце.

В този важен за мен ден не ставах и защото от съседната стая, за разлика от премерения и красив звън на камбани, до мен достигаше друг звук. Това беше гръмкото, бълбукащо и хъхрещо хъркане на баща ми. Не само чувам, но и много ясно си представям: баща ми лежи по гръб, рядката, стоманено сива коса е разчорлена на възглавницата, хлътналите му бузи потъват в увисналата й дълбочина. Изглежда дори виждам как черните като смола вежди се повдигат в такт с неравномерно дишане, устата е полуотворена, а в ъглите се събират пукащи се мехурчета слюнка. Лявата му ръка или може би дори и кракът му висят от ръба на леглото и лежат на пода и изглежда, че така, свалил крака и ръката си от леглото, той е готов дори на сън да действа при първата тревога и ако нещо наистина се случи, просто трябва да се преобърне леко на лявата страна, да се изправи и вече е на крака. Едната половина от тялото му сякаш винаги е готова.

Никой в къщата не става преди него и се надявам всеки момент да стане, хъркането ще заглъхне при последното сподавено свистене и ще спре. Тогава ще се чуят предпазливо шумолене, ще се почука на лошо скованата врата, баща ми ще мине през стаята ми, носейки обувки в едната си ръка, и с дясната ще се опита едновременно да понадигне и закопчае панталоните, които току-що е навлякъл. Откакто се помня, баща ми винаги се закопчаваше в движение. Но откакто два пръста на дясната му ръка бяха откъснати от експлозия в мината, в която работеше напоследък, той с труд се справяше с копчетата и катарамата. Останалите пръсти се опитваха да се справят сами, но в техните неловки движения има толкова много отчаяно постоянство, сякаш тези пръсти разбират, че от тях се изисква много повече, отколкото могат, колкото и да се стараят.

Докато минава през стаята, баща ми се опитва да пристъпва възможно най-леко, за да не ме събуди, а аз затварям очи и се правя на заспал, за да си помисли, че е успял. Когато вече е слязъл долу и започне да разпалва печката, горе отново ще настъпи тишина. Понякога в тази тишина може да се чуят две или три покашляния: това е знак майка ми и аз да решим кой ще слезе следващия. Ако първо покашлям аз, значи вече съм буден и ще последвам баща си, но ако, напротив, не издам и звук, след малко мама ще мине през стаята ми, за да слезе при баща ми. Когато се появи тук отново, пак ще затворя очи, но никога не съм сигурен, че номерът ми минава пред нея: тя не е като баща ми, не можеш да я заблудиш, мама винаги ще разбере кога спиш истински и кога се преструваш. И всеки път се чувствах много неловко заради преструвката си. Но днес, помислих си, това ще е за последен път. Много ми е необходимо и двамата да слязат преди мен. Има едно нещо, което трябва да направя в този кратък период, когато родителите ми вече са в кухнята, а седемте ми по-малки братя и сестри все още не са станали.

Сега те спят от другата страна на коридора, в съвсем различен свят, в две големи стаи, които просто се наричат „стая за момичета” и „стая за момчета”. В първата живеят сестрите ми: най-голямата Мери е на 15 години, след това идва Катрин, тя е на 12 години и Бериандета - на три години. А в другата - деветгодишният Даниел, седемгодишният Харви и петгодишният Дейвид. Те обитават през коридора от мен и техният свят, толкова чужд и далечен, но в същото време напълно дружелюбен, е пълен с кикот, всякакви трикове и лудории, битки с възглавници и мигновен сън сред захабени от употреба комикси и мънички играчки. От нашата страна на коридора е различно. Има само една врата и, както казах, за да влязат в спалнята си, родителите трябва да минат през моята. Това не е много удобно, по едно време баща ми се канеше да пробие проход от коридора право към тях и да зазида тази врата. Планираше да укрепи гредите и сглобките над стаите ни, но и това все още не е направил. При силни студове сутрин, ако погледнете нагоре, ще видите скреж, обшил главите на пироните и бялата пара, издигаща се от устата в прозрачния леден въздух.

Винаги съм се чувствал много по-възрастен от моите братя и сестри и техният свят, пълен с едва доловим смях, винаги беше нещо недостъпно за мен. Навярно така е трябвало да се случи, защото ме делят поне три години от тях, а някои обстоятелства допълнително утежняваха самотата ми. Някога всеки от нас спеше на креватче с родителите ни в стаята и тъй като бях първото дете, не ме преместиха твърде далеч, сигурно се тревожеха за мен повече и по-дълго от останалите, защото преди мен не са имали деца. И ето, откакто се помня, винаги съм бил сам. Освен това момичетата бяха следващите в нашето семейство, а ние с Даниел сме разделени от непреодолима пропаст от девет години. Докато се появи, родителите ми бяха толкова свикнали с присъствието ми през стената от тях, че не видяха смисъл да поставят друго дете в стаята ми. Станах за тях нещо като по-голям брат или дори близък приятел. Но знам нещо друго за тях и мисля, че те дори не подозират за това. Преди седем години дядо ми по бащина линия се изтърва пред мен. Тогава бях на десет, а дядо ми беше на осемдесет. В онзи пролетен ден топлото слънце го примами и той отиде в центъра на града, отби се в кръчмата, седя там почти цял ден като отпиваше бира, плюеше на пода и удряше от време на време с длани по масата сред облаците тютюнев дим от лулите на събралите се там стари хора, негови приятели, същите като него, осакатени от труда на миньорите. Вратата на кръчмата беше отворена и докато минавах с куфарчето си, той ми махна като на някакво такси и каза, че иска да се прибере. Тръгнахме по улиците и пресечките - малко, леко смутено момче, а до него залитащ, но с изненадващо прав гръб старец, който имаше нужда от мен, във всеки случай не за да го подкрепя и да му помогна, иначе това със сигурност би наранило гордостта му.

- Прекрасно мога да се прибера и сам, Джеймс - каза той, гледайки отгоре надолу и погледът му сякаш се търкулна по мен от върха на носа му и надолу по увисналите му като на морж мустаци. - Просто имам нужда от компания. Така че дръж се за себе си, а аз за себе си и ще бъдем като приятели на разходка, защото това наистина е така.

И когато завихме в малка пресечка, той облегна лявата си ръка на каменна стена, сложи челото си върху нея и застина неподвижно, сякаш си почиваше в това положение - главата му до стената, а краката му отдалечени на два фута от основата й - той изглеждаше като говореща хипотенуза. И мърмореше на стената, че ме обича, макар че рядко ми е казвал това, и че ме е обикнал още преди да се родя.

- Виж, когато разбрах, че майка ти е загазила, бях толкова щастлив, че ме е срам да кажа даже колко бях щастлив. А жена ми изпадна в ярост, родителите на майка ти, може да се каже, плакаха и кършиха ръце от отчаяние. Виждайки това, се опитвах да ги заобиколя всичките. Понякога дори си мисля, Бог да ме прости, ако не се беше случило, аз самият щях да го помоля за него или нещо подобно. И така, когато разбрах, казах за сина си: „Е, сега той ще трябва да остане тук и да се ожени за нея, защото не може да направи друго, което означава, че той вече ще работи на мое място, както винаги съм искал.” - Тогава главата му клюмна, той се олюля, обърна се и почти ме удари, изглеждаше така, сякаш току-що ме е видял. - Боже мой! - каза той, онемял от уплаха. - Стар, егоистичен глупак! Какво направих! Забрави всичко, което наговорих тук.

Той стисна рамото ми. Отначало много силно, след това постепенно го отпусна, но така и не махна огромната си ръка и тя остана меко да лежи на рамото ми чак до къщата му. Щом влезе, той веднага се хвърли на най-близкия стол и каза почти плачейки:

- Мисля, че проговорих пред него. Да, да, проговорих.

Баба (тя беше с десет години по-млада от него) се обърна тревожно и кратко попита:

- Какво?

Дядо плесна с ръце в отчаяние и каза, сякаш ужасно се страхуваше от нещо:

- Е, но ти знаеш, знаеш!

- Върви си у дома, Джеймс - каза баба тихо и спокойно, въпреки че забелязах, че е много ядосана. - И не обръщай внимание на този стар глупак.

Никой вече не говореше за това, но ако не беше истина, дядо ми нямаше да е толкова уплашен, а баба ми толкова ядосана: тя никога не се тревожи напразно. Но след като веднъж бях разбрал, не се опитах да проверя.

Странно е да лежиш в леглото през нощта и да слушаш как започва животът на твоите братя и сестри. Исках да мисля, че с мен при родителите всичко е било по-различно, че тогава е имало радост, а не просто облекчение. Вероятно всеки от нас би искал да мисли, че е заченат от любов, а не случайно. Въпреки че, разбира се, тук мога да греша, както вероятно греша в много неща. Откъде да знам какво изпитват сега, а още повече тогава.

Но от утре няма да мисля повече за това. Защото днес си тръгвам оттук и най-накрая се измъквам от този Кейп Бретон. Знам, че почти навсякъде трябва да е по-добре, отколкото в този град сред опушените къщи и изтощените мини. Решението зрееше в мен през последните години, възникна с първите импулси на чувственото желание, то се засилваше всяка година все повече и повече. Не искам да ставам като баща ми, който сега дрънка клапите на печката долу с такава припряност, сякаш времето му изтича - само че сега той няма за къде да бърза. Не искам да ставам като дядо ми, който вече е напълно скапан, седи по цял ден до прозореца и мърмори молитви. В моменти на просветление той може само да си спомни как е кълцал въглища или какви страхотни крепежни елементи са поставяли той и баща ми в мините преди двадесет и пет години, когато той е бил на шейсет и две, а баща ми на двадесет и пет, а за мен още не са си и помисляли.

Отдавна си е отишло времето, когато дядо ми е работил, всичките големи мини, в които е копал въглища, вече бяха затворени. От началото на март баща ми също не работи и по цял ден седи вкъщи, това хич не му харесва, а и на всички ни е тежко, особено след като училището вече е затворено за празниците и няма абсолютно къде да се отиде. И ето, чувам как се върти сега в кухнята, как отчаяно трака с клапите на печката, сякаш доказва, че трябва да свърши с домакинските задължения възможно най-скоро, тъй като го чакат по-важни и неотложни неща, изведнъж усещам непреодолима пропаст между нас и него, и той, днешният, е съвсем далече от това, което беше, когато бях дете, когато ме носеше на раменете си на походи за сладолед или на бейзболни мачове, или на полето при миньорските коне, за да ги погали, а понякога дори ме качваше на тези широки спокойни коне.

Всеки път, щом се приближахме до тях, той започваше да говори нежни думи, за да ни познаят конете и да не се изплашат. Те бяха прекарали толкова много време под земята, че очите им бяха напълно отвикнали от светлината, тъмнината, в която работеха, изпълваше целия им живот.

Баща ми не се занимаваше така с по-малките деца, дори когато спря да работи. Година и нещо, но сивотата в косата му се е увеличила и освен осакатяването на ръката му от парче от счупена бормашина, има огромен белег, който минава от корените на косата косо по цялото лице, като замръзнала мълния, а през нощта чувам как кашля и отхрачва въглищния прах, натрупал се в дробовете му. В крайна сметка той трябваше да работи няколко години в малките мини в много лоши условия, а от кашлицата му изглеждаше, че няма да живее много дълго. И може би моите братя и сестри, които сега спят спокойно в стаите си, вече няма да чуят, когато и те станат на осемнадесет, този грохот на клапи на печка, който чувам аз сега.

Днес лежа вкъщи в леглото си за последен път и си спомням как за пръв път лежах до баща си в шахтата, която минаваше под морето. Това беше една от оцелелите „тръби”, в които баща ми работеше от началото на януари и аз започнах да му помагам в края на учебната година, в тези няколкото седмици, които оставаха до окончателното ликвидиране на тази мина. Удивлявах се сам на себе си колко бях горд, когато за първи път слязох там.

Веднъж, внезапно събуждайки се от старческата си дрямка, дядо каза: „Трябва само да започнеш и никога няма да можеш да се освободиш от това; след като си опитал подземната вода, винаги ще се връщаш да я пиеш отново. Тя е в кръвта на всички ни. В крайна сметка ние работим тук от 1873 г.”

Печалбите от тази “тръба” бяха много ниски, оборудването и вентилацията бяха лоши и тъй като беше незаконна, там не се спазваха правила за безопасност. В онзи първи ден от живота си помислих, че няма да се измъкна оттам, че така ще си умра, изтощен, сред буци шистова глина и парчета въглища и когато спирахме да се движим като къртици из тясната галерия, веднага замръзвахме: наоколо беше ужасно влажно, вода се стичаше навсякъде. Пластът се случи много беден. Първо го минахме с бормашина, след това го взривихме с динамит, а след това хващахме лопатите и кирките. Галерията беше висока едва 36 инча, но баща ми беше толкова добър с лопатата, щото изглеждаше, че не е човек, а машина, а аз се опитвах да правя само това, което ми казваше той. И още се стараех да не се страхувам нито от надвисналия свод, нито от плъховете, които ме удряха по лицето, нито от ледената вода, от която краката ми изтръпваха и стомахът ми се свиваше, опитвах се да не се плаша дори когато не можех да вдишам изведнъж въздух, толкова замърсен и застоял беше той.

По някое време чух изсвирване отгоре, в светлината на лампата ми проблесна гаечният ключ на баща ми. Описвайки дъга, той със звънлив хрущящ звук падна пред мен, а след това видях плъх да лежи по гръб на няколко инча от очите ми. Главата му беше размазана с гаечения ключ, но плъхът все още пищеше, отделяйки слаба струя жълта урина между конвулсивно потрепващите лапи. Баща ми вдигна ключа с едната си ръка, а с другата хвана полумъртвия плъх за опашката и, замахвайки яростно, го хвърли назад с такава сила, че той отскочи от стената и пльосна във водата. „Ух, гадина” - процеди той през зъби и избърса ключа в камъка. Без да се движим, лежахме известно време на тъмно и влажно и ни беше студено дори един до друг.

Странно е, но и сега не знам кое беше по-лошо: тази галерийка и всичко свързано с нея или фактът, че нея сега дори я няма; може би все пак е по-добре да имаш нещо, дори омразно, отколкото изобщо нищо. Съдейки по баща ми, последното е по-лошо. Той става все по-раздразнителен и неспокоен. Баща ми се отнасяше към тялото си като към своего рода машина, винаги работеше с максимална скорост, а сега, за да се намотае, прибягваше до помощта на рома, приятелите му го влачеха вкъщи почти в безсъзнание и той падаше право на пода в кухнята. Ние с мама го носим или по-скоро го влачим през трапезарията до стълбите и след това броим всяко стъпало нагоре, едно по едно, всичките четиринадесет, но не винаги успяваме да стигнем до върха. Един ден баща ми така отметна ръката си, че счупи прозореца в трапезарията и аз трябваше със сила да го издърпам настрани, а в това време той размахваше ранения си юмрук, от който бликаше кръв, опръсквайки пода, тапетите, съдовете, глупавите тъжни кукли, цветните корици на книжките, и „Големите очаквания”, която лежеше на масата под лампата. Когато се поуспокои и отвори юмрука си, ние меко го помолихме да стисне отново ръка, за да се отворят разрезите и да можем с пинсети да извадим оттам блестящите парчета стъкло. Всички молеха Бог, включително и той, сухожилието да остане цяло и да не попадне инфекция в раните. Все пак това беше единствената му здрава ръка и ние всички зависехме от нея като слепец от тоягата си.

Понякога така се отрязваше, че с майка ми не можехме да го донесем в спалнята и го оставяхме на моето легло. Беше почти невъзможно да го съблечем, успявахме, избягвайки размахващите се крака и ръце, само да му събуем ботушите и да разкопчаем яката на ризата и колана.

В нощи като тази трябваше да спя редом до него и аз лежах изпънат, борейки се с гаденето от гъстата сладникава миризма на ром. Чувах несвързано сънливо мърморене, пресекливото тежко хъркане и се плашех, когато баща ми внезапно се задавяше с храчките, които клокочеха в гърдите му. Той също имаше навик да размахва ръце в съня си и веднъж така ме трясна по носа, че кръв и сълзи бликнаха едновременно от мен.

Всичко лошо обаче все пак отшумява и, както знаете, без тези бури нямаше да има покой, без да изпитаме гръмотевични бури, нямаше да можем да изпитаме цялата благодат на ясния ден. Когато баща ми се събуждаше в два или три сутринта, настъпваше време на спокойствие в живота му и в тези моменти разпознавах в него чертите на човека, който преди това ме носеше на раменете си, и тогава ставах от постелята и слизах долу, пристъпвайки възможно най-тихо през спящата къща и му донасях мляко от кухнята, за да омекоти подутия му език и пресъхналото гърло. Той ми благодареше и казваше, че е много виновен пред нас, а аз отговарях, че няма за какво да го обвинявам, но той повтаряше, че е много виновен, защото се държи лошо, виновен, че може да ми даде толкова малко, но макар да е толкова малко, поне няма да вземе от мен нищо, и аз съм напълно свободен, не дължа нищо на родителите си, но да се даде такава свобода не е никак малко, мнозина на моята възраст вече работят от дълго време и далеч не всеки ходи в средно училище, а още по-малко са тези, които го завършват, и имат възможността да получат този подарък, който заедно с живота е най-важното нещо, което той може да уреди за мен.

Но вече е свършено и с училището и живота тук, помислих си аз и тогава просто разбрах, че сигурно съм задрямал, въпреки че ясно си спомнях всичко и не забелязах как майка ми мина през стаята ми и сега я чувам да се върти в кухнята, но се зарадвах, че не се налага да се преструвам, поне в този последен ден у дома.

Скачайки бързо от леглото, извадих изпод матрака стара, очукана раница, която баща ми някога беше използвал. „Може ли да я взема някога?” - попитах небрежно преди няколко месеца така, между другото, сякаш ставаше дума за обикновен поход. - Разбира се - отвърна баща ми, без да подозира нищо.

Започнах тихо да събирам нещата си, като поглеждах в списъка, който бях направил върху един плик и който държах под възглавницата си. Четири смени бельо, четири чифта чорапи, два чифта панталони, четири ризи, кърпа, няколко носни кърпички, яке от габардин, дъждобран и комплект за бръснене - единствената нова вещ в списъка ми и най-евтината от тези, които произвежда фирмата „Жилет”. Преди това използвах бръсначката на баща ми, която беше позеленяла от времето и се бръснех с нея вече няколко години, но го правех по-често, отколкото изискваше не много гъстата ми растителност.

Когато слязох по стълбите, нито в стаята на братята, нито в стаята на сестрите се чуваше дори звук и още повече се зарадвах на това, защото не знам как да се сбогувам, никога не се беше случвало преди и е по-добре да присъстват възможно най-малко хора по едно и също време. Въпреки че, кой знае, може би щеше да се получи добре. Слагайки раницата на предпоследното стъпало, откъдето тя не се забелязваше толкова, влязох в кухнята. Мама се въртеше около печката, а баща ми стоеше с гръб към мен и гледаше през прозореца синкавосивите купища шлака, скелетите на разрушените минни конструкции и по-нататък бурното, на малки хребети, море. И двамата не бяха изненадани да ме видят, тъй като тримата доста често се събирахме в кухнята рано сутрин. Но днес не можех да бъда същият, както обикновено. Трябва да се събера и да успея да им кажа каквото трябва да се каже в този кратък период от време, когато сме тримата.

- Заминавам днес - казвам възможно най-небрежно.

Мама само леко забави шетането си около печката, а баща ми продължи да гледа през прозореца.

- И тръгвам точно сега, преди другите да са станали. Така ще бъде по-добре.

Към края гласът ми трепереше.

Първо майка ми постави врящия чайник на ръба на печката, сякаш искаше да спечели време, после се обърна и каза:

- Къде отиваш? В Блайнд ривър?

Като че ли бях глух, толкова реакцията й беше неочаквана за мен. В края на краищата си мислех, че тя ще бъде изумена или поне изненадана, развълнувана, но нищо подобно. Странни бяха и думите й за Блайнд ривър, центъра на добива на уран в Северен Онтарио. Никога не съм говорил и дори не съм мислил за това място. Сякаш тя не само знаеше, че ще си тръгна, но дори очерта мястото, където отивам. Спомних си как прочетох какво е преживял Дикенс, докато работел във фабрика за лак, и че майка му е одобрявала тази работа, одобрявала това, което за сина й е изглеждало ужасно и недостойно за него.

Баща ми се обърна и каза:

- Днес навършваш осемнадесет години. Трябваше да изчакаш още малко.

Но в очите му се вижда, че самият той не вярва на това, което казва. Той вече знае, че чакането е изтощително в най-добрия и безнадеждно в най-лошия случай. Цялата тази сцена някак си ме разочарова, мислех, че родителите ми ще започнат да ме задържат в отчаяние и ще трябва да положа много усилия, за да се сдържа и да остана непреклонен.

- Какво да чакам? - задавам напълно безсмислен въпрос, като знам точно как ще ми отговори. - Защо искате да остана тук?

- Не разбираш - казва баща ми. - Можеш да постъпиш така или иначе. Искам само да кажа, че не е нужно да го правиш сега.

Но изведнъж за мен става изключително важно да си тръгна точно сега. Разбрах, че тук нищо няма да се промени, само ще стане по-лошо и затова казвам:

- Довиждане. Ще пиша, само че няма да е от Блайнд ривър.

За Блайнд ривър ми се изтръгна случайно, вероятно несъзнателно исках да бодна мама.

Взех раницата, минах през къщата до входната врата, после до портата… Родителите ми вървяха с мен. Изведнъж майка ми каза:

- А аз щях да пека торта за днешната вечеря…

Тук тя спря несигурно и изречението й висеше недовършено в хладния въздух на ранната сутрин. Тя сигурно е искала да се поправи за забележката си за Блайнд ривър и доста тромаво подхвана разговор за рождения ми ден. А баща ми каза:

- Трябваше да отидеш до къщата им. Вероятно няма да ги има, когато се върнеш тук един ден.

Къщата на родителите на баща ми е само на половин квартал от нашата. Откакто се помня, те винаги са живели там и винаги във всичките ни беди ние намирахме при тях успокоение. Когато баща ми даде да разбера, че не им остава дълго да живеят, изведнъж остро почувствах нещо, което някак си никога досега не ми е идвало на ум. И сега с ново за себе си усещане тръгнах по старата позната улица, покрита с дупки и ями, където изсипаха пепел и шлака, от което тя изглеждаше изтощена. Още нямаше седем и аз вървях по все още тихите улици, като сутрешен търговец на мляко, чукайки от къща на къща, но вместо бутилки трябваше да оставя на вратата думи за сбогуване.

Дядо седеше близо до прозореца, пухкаше с лулата си и опипваше броеницата с изкривените си, грапави пръсти. Колко пъти ги е чупил, дори не си спомня. От известно време започна да оглушава и дори не обърна глава, когато влязох. Реших да не говоря още с него, иначе ще трябва да крещя и да повтарям едно и също нещо няколко пъти, а това хич не ми се искаше. Баба, както и мама, беше заета по това време около печката -  висока, сива, все още доста внушителна, въпреки осемдесетте си години. Тя имаше силни, почти мъжки ръце и макар и с широки кости, никога не е създавала впечатлението, че е тромава или дебела. Тя все още се движеше сръчно и леко, а зрението и слухът й бяха в пълен ред.

- Днес тръгвам - казах аз колкото може по-непринудено.

Баба с удвоена енергия започна да рови в печката и после каза:

- Това е добре. Тук никой не може да си намери работа. И никой никога не е успявал. Ела тук, Джеймс - извика тя и ние отидохме до гардероба й. Там с невероятна ловкост тя се качи на един стол и взе от най-горния рафт на шкафа голяма кана, напукана от годините, в която обикновено се съхранява захар. Тя извади купчина прашни и избледнели пощенски картички, толкова стари, изглеждаше, че ще се разпаднат, ако ги докоснеш. Имаше още две пожълтели писма, вързани с връзка за обувки. През воала на времето се появиха имената на местата, откъдето идваха те, поразявайки въображението ми: Спрингхил, Скрантън, Уилкс-Баре, Йелоунайф, Бът, Вирджиния, Есканоба, Съдбъри, Уайтхорс, Дръмхелър, Харлан, Кентъки, Елкинс, Западна Вирджиния, Тринидад, щата Колорадо - въглища и злато, мед и олово, злато и желязо, никел, злато и въглища. Север и юг, запад и изток. Поздравления и само няколко реда от онези места, където нито аз, все още млад, нито дядо ми, вече стар, някога сме били.

- Баща ти е бил под земята на всички тези места - каза почти ядосано баба. - Той правеше и там това, което правеше тук преди заминаването си, а след това и след завръщането си. А няма ли всеки да бъде под земята достатъчно дълго, когато умре, за да се стреми натам, докато е жив.

- Въпреки, - продължи разсъдливо тя след кратка пауза - че това е единственото нещо, в което той успя и което самият той искаше да прави. Но аз очаквах нещо съвсем различно от него и със сигурност не това, че ще работи тук.

Тя развърза връвта и ми даде двете писма. Първото беше с дата 12 март 1938 г. и адрес: Главна поща, Келог, Айдахо.

„Вече започвам да остарявам и искам да се върнеш и да заемеш мястото ми в мината. Въглищният пласт ще стигне за много години. Никой не е умирал тук от много дълго време. Условията се подобряват. Времето е меко. Чувстваме се добре. Можеш и да не пишеш отговор. Просто ела. Ние чакаме. Твоят любящ баща.”

Второто писмо имаше същата дата и същия адрес.

„Не го слушай. Ако се върнеш, никога няма да се измъкнеш оттук, а е безсмислено да уреждаш живота си тук. Казват, че пластът ще бъде изчерпан до няколко години. Твоя любяща майка.”

Никога преди не бях виждал дядо ми да пише и затова си мислех, че той не умее да прави това, въпреки че виждах да чете. Може би така ми се струваше, защото ръцете му бяха изкривени до безформеност и беше трудно да си представя, че могат да правят такова деликатно нещо като писането.

И двете послания бяха написани с едно и също широко перо и с такова черно мастило, каквото сега не можеш да видиш, и някак си приличаха на стара брачна двойка, в която няма съгласие, желанията на единия обезсилват желанията на другия, тези хора са много различни, въпреки че са свързани с едно прашно въже.

Излизайки от килера, отидох при дядо ми, който все още седеше до прозореца.

- Днес си тръгвам - извиках в ухото му.

- Да, да - каза той с безизразен глас, продължавайки да гледа през прозореца и да опипва броеницата. Той дори не помръдна и димът продължаваше да се извива спокойно от лулата му, която държеше с изтърканите си, пожълтели от тютюна зъби. Напоследък той отговаряше на почти всичко само с едно „да, да”, вероятно за да скрие глухотата си. И сега не знаех дали наистина ме е чул, или отговори така, че да избегна допълнителни обяснения, които, все едно, пак нямаше да чуе, но чувствах, че ако започна отново да казвам същото, гласът ми определено ще трепери. Затова просто се обърнах и си тръгнах. Близо до вратата забелязах, че той върви след мен.

- Не забравяй да се върнеш, Джеймс - каза дядо. - Само тук ще ти бъде добре. В крайна сметка, ако пийнеш подземна водица, тя ще проникне в твоята плът и кръв и ще остане в теб завинаги. Тя ще те буди през нощта и никога няма да те остави на мира.

Той знаеше, че баба не харесва думите му, затова се опита да говори шепнешком, но беше толкова глух, че едва чуваше собствения си глас и, както всички глухи хора, не забелязваше, че всъщност крещи, и неговият гласът сякаш отскачаше от стените, отекваше из цялата къща, дори избухваше в пропития от слънчева светлина сутрешен въздух. Протегнах му ръка на раздяла и изведнъж той я стисна с изкривен, но мощен натиск и почувствах ужасната сила на безформените му пръсти, бодливата твърдост на стари, потъмнели белези и притискащата болка от стърчащи, твърди като камък стави. Почувствах ужасното усещане, което вероятно никога няма да забравя в живота си, че няма да избягаш от тази преса, а самите му пръсти никога няма да се отворят. И тогава дядо ми най-накрая разхлаби ръкостискането си и аз бях свободен.

Дори разбитата, цялата в дупки улица, по която очевидно пътуват мнозина, може да изглежда напълно изоставена и обезлюдена, когато вървите по нея с усещането, че вероятно няма да ви има дълго време, а може би и никога. Избирах най-отдалечените пресечки: раницата ми можеше да предизвика всякакви въпроси, а не исках да се впускам в излишни разговори и напразни обяснения. В покрайнините на града ме взе камион и изминах 25 мили надолу по крайбрежието. Камионът така гърмеше и се тресеше, че стана невъзможно да се говори с шофьора и ние, за моя голяма радост, пътувахме в пълното с шумове безмълвие.

Прехвърляйки се ту в един, ту в друг камион, към обяд се озовах доста далеч от Кейп Бретон, от другата страна на пролива Кансос. Едва сега, след като напуснах острова, успях да се почувствам достатъчно свободен, за да бъда различен, и се вмъкнах в новия си облик, като в грижливо съхранявана, все още неносена рокля, която току-що беше извадена от опаковката. Сега можех да бъда отвсякъде, дори от Ванкувър (не можех да си представя място по-далеч от това). Да се окажа извън острова за мен беше голямо облекчение, сякаш се страхувах, че в последния момент някакви гигантски пипала или огромни чудовищни ръце, като тези на дядо ми, ще ме сграбчат и ще ме повлекат обратно. Стъпвайки най-накрая на сушата, погледнах назад към мястото, където тъмният скалист бряг на Кейп Бретон се издигаше в стръмна стена от зеленикаво-синьото море с бели зайчета.

Пръв на сушата ме качи стар син камион с надпис отстрани: „Рейфийлд Клайк, Линкълн Вила. N. S. Превоз на малки товари”. Имаше трима чернокожи. Казаха, че отиват към Ню Глазгоу и могат да ме хвърлят до там. Вярно, няма да пътуват бързо, защото камионът е стар, така че ако изчакам още малко на пътя, ще дочакам, видиш ли, по-добър транспорт, макар че, от друга страна, както каза шофьорът, след като тръгна с тях, във всеки случай няма да стоят на едно място и рано или късно ще стигна до мястото, а ако почувствам, че е непоносимо да се возя отзад в каросерията, просто трябва да почукам на покрива на кабината и те ще спрат и ще ме вземат при тях, но е забранено четвърти да се вози в кабината, а не биха искали да имам проблеми с полицията. Качих се отзад, седнах на старата гума и камионът потегли. Слънцето вече беше в зенита си и беше горещо. Свалих раницата си и усетих две мокри ивици там, където трябваше да са ремъците, а и почувствах глад: все пак от вчерашната вечеря не бях слагал и троха в устата си.

В Ню Глазгоу ме оставиха на бензиностанция и ми показаха най-краткия път до западната част на града. Повлякох се по крайните улички, пълни с шум и изпарения, които проникваха през полуотворените врати на малки закусвални, където печаха нарязани тлъсти бифтеци и тракаха автоматични музикални боксове; звуците на песен на Елвис Пресли и гранясала миризма от лошо приготвена храна се смесваха навън. Въпреки това много исках да отида някъде да хапна, но всичко наоколо сякаш беше проникнато от някаква настоятелна нужда да се движи, сякаш всяка кола, която се втурваше по улицата, имаше своя неизвестна цел отпред и веднага щом спра, за да ям нещо, със сигурност ще пропусна колата, която ми е нужна. Потта се стичаше по лицето ми, бодеше очите ми, а целият ми гръб под раницата беше мокър.

И точно когато жегата сякаш достигна предела си, тежка червена кола спря на чакълестата улица и шофьорът, наведен над седалката, ми отвори вратата. Той беше много едър мъж на около петдесетте, с червено изпотено лице и кестеняв перчем, разпръснат по мокрото, лъскаво чело, якето му беше преметнато през облегалката на седалката, а в джоба му се виждаше пластмасова кутия, от която стърчаха моливи и химикалки в плътен строй, яката на бялата му риза беше разкопчана, а вратовръзката с разхлабен възел се беше извъртяла на една страна, коланът и копчето под него също бяха разкопчани, сивите плътно прилепнали панталони почти се пукаха по шевовете, но, все едно, бяха набръчкани, събирайки се в мокри гънки, по огромните му бедра и  под мишниците се появяваха тъмни петна, а когато се навеждаше напред, по гърба му се виждаха широки мокри петна. Ръцете му сякаш създаваха впечатлението, че са твърде бели и непропорционално малки.

Карахме по блестящия мек асфалт, придържайки се към бялата, сякаш хипнотизираща разделителна линия. Няколко пъти мъжът вземаше мазната носна кърпа, лежаща наблизо, избърсваше дланите си и тъмния ръб на волана.

- Ама че горещина - каза той. - Вероятно по-горещо, отколкото на грешниците в ада.

- Да, наистина е много горещо.

- Оттук ли минаваш?

- Да, връщам се във Ванкувър.

- Е, все още имаш да извървиш дълъг път, а аз никога не съм бил във Ванкувър, само в Торонто. По далече от него на запад не ми се случи. Няколко пъти се опитвах да накарам фирмата да ме пратят там, но упорито ме назначават в тази посока. Три или четири пъти годишно. Времето тук винаги е гадно. Или е адски горещо, или е толкова студено, че дори долните гащи на ескимос ще замръзнат.

Тогава той забеляза едно момиче, което стоеше нерешително отстрани на пътя и нададе цяла редица пронизителни бипкания.

Прозорците са отворени, но все пак е много горещо, а червеният цвят на колата сякаш още повече усилва топлината. Цял ден пътят се вие пред нас като съскаща, блестяща змия с мръсна бяла ивица по средата на гърба, ние послушно следваме извивките му като хора, които случайно са попаднали в атракцион и трябва да издържат на лудото каране на „количките” до изтичане на определеното време. Стомахът ми сякаш се къса, когато внезапно се втурваме надолу по склона, а след това веднага се връща на мястото си, щом влезем в завоя. Насекомите се удрят в предното стъкло и, разплесквайки се, оставят жълти петна върху него. Гумите съскат на горещия асфалт и на моменти ми се струва, че сме на път да се занесем настрани. Дрехите са залепнали по тялото. Бялата риза на моя спътник цялата е покрита със замъглени тъмни петна от пот. Той се надига, отлепвайки се от мократа тапицерия на седалката и посягайки към разкопчания колан, отлепва панталоните си от тялото. „Нека малко да се проветрят” - казва той, като се размърдва.

По целия път си говорим, или по-скоро той бърбори, а аз само слушам, но за мен това е още по-добре, никога по-рано не съм срещал такъв човек. Говореше за своите работи (такава и такава заплата, толкова комисионни, плюс всякакви сделки отстрани), за шефа си (безмозъчен мошеник, просто имаше късмет, че е попаднал на добри хора), за своето семейството (съпруга, дъщеря и син, но и един от тях би бил достатъчен), за секса (той не може да се насити и възнамерява да го прави до смъртта си), за Торонто (расте не с дни, а с часове, сега съвсем не е както някога), за данъците (те също растат и не дават на човек да живее). Той говореше и говореше. За първи път виждам някой да се държи така. Изглеждаше невероятно уверен, без да се съмнява в нищо, сякаш беше убеден, че знае всичко и може да гледа отвисоко на всичко и нищо не можеше да го спре, разтърси или дори да го накара да се замисли.

Минавахме край градове, села, гари. Труро и Гленхолм, Уентуърт и Оксфорд. Бързо. Но все едно - горещо е. Вече почти сме излезли от Нова Скотия. Според сметките на моя спътник оставаха само трийсет мили. Наближавахме провинция Ню Брънсуик. Още една граница, зад която ще се скрия, оставяйки толкова много зад себе си. Обзема ме странно чувство на умора и облекчение, нещо подобно изпитах, когато напуснах Кейп Бретон, само че сега, след дългото и монотонно пътуване, това чувство вече не е толкова силно и радостно.

Внезапно пътят завива наляво и вече не се вие, а се простира право нагоре по лек, дълъг, предълъг хълм, чийто връх се вижда почти на половин миля напред. От двете страни на пътя започнаха да се мяркат къщи и докато се изкачваме нагоре, те ставаха все повече и повече.

Моят спътник даде знак с няколко ритмични клаксона на младото момиче и майка й, двете стояха на пръсти и окачваха дрехи на връв. Ръцете им бяха вдигнати, а щипки за пране бяха в устата им, за да не се навеждат за тях, отпускайки въжето.

Той отби встрани по пътя, за да ги разгледа по-добре и колата започна да подскача по чакъла. Накрая шофьорът зави обратно и ние отново се затъркаляхме по гладката повърхност на шосето.

Разстоянието между къщите ставаше все по-малко, а самите къщи изглеждаха още по-опушени и невзрачни. В дворовете се виждаха тълпи от деца, велосипеди и кучета. Улиците ставаха все повече и все по-често се натъквахме на забързани жени със забрадки, момчета с куфарчета и бейзболни ръкавици, мъже, клекнали или седящи направо на земята в малки тъмни групи, но имаше и други, тези, които стояха, облегнати на стената на къщите, някои на тояга, други на патерици, а някои неловко приклекнали на протези, всички изглеждаха стари и сакати, с жълти, изморени лица, сякаш току-що бяха пуснати на слънце, но твърде късно, за да помогна това.

- Да живееш в Спрингхил е лудост - казва мъжът до мен, - освен ако, разбира се, не гориш от желание да бъдеш заровен в мина. Тук има всички възможности за това. От време на време се случват инциденти. Често с жертви. Жените тук вероятно вече са свикнали с факта, че всяка ще трябва да погребе мъжа си преждевременно. Във всички миньорски градове е същото. Виж децата. Никъде няма толкова много незаконородени.

Чувайки името Спрингхил, едва тогава осъзнах колко далеч съм се озовал и това беше нещо като шок за мен. Въпреки знаците, изменената местност, въпреки факта, че знаех накъде отивам, не вярвах, че в крайна сметка ще се озова тук.

И тогава изведнъж си спомних за ноември 1956 г.: старите коли, опръскани с кал и ръждясали от морската влага, наредени с включени двигатели близо до нашата къща. Трябваше да карат цяла нощ до Спрингхил, тогава това място ми се стори на мен, четиринадесетгодишния, толкова далеч, че не можех да си представя, само името беше истинско за мен. И колите стояха и чакаха на портата, мъркайки с моторите си, докато майка ми опаковаше храна в пергаментова хартия, а след това във вестник, слагаше термоси с чай и кафе в кошници, а по това време баща ми опаковаше нещата си в същата раница, която сега лежи до мен в този изнемогващ в жарта ден. Но тогава в раницата имаше минно оборудване, което можеше да е необходимо за спасителна работа. Надявахме се, че все още има кого да спасяват. Имаше дебели вълнени чорапи, сиво бельо, което не можеше да се изпере, ботуши със стоманени носове, потъмнял омазнен колан, към който беше прикрепена мрежа с лампа, сърповиден ключ, празна прашна колба, панталони, ръкавици. и защитна каска, всички във вдлъбнатини.

Тази пролетна нощ дядо ми седеше, прилепил здравото си ухо към малкото радио и слушаше съобщения за жертвите и спасителните усилия. На следващия ден учителите организираха във всички класове на училището набиране на средства. На дъската беше написано: „Фонд за подпомагане на миньорите на Спрингхил”. Спомням си колко неохотно сестрите ми дадоха малките си спестявания, защото когато си на единадесет, десет или осем години, нито благородните намерения, нито смъртта са от голямо значение и е трудно да си представиш на тази възраст какво означава да загубиш баща, какво означава никога повече да не бъдеш видян, а много от тези деца в Спрингхил дори не можаха да видят бащите си мъртви, те завинаги бяха изчезнали от живота им без последен прощален поглед. Загиналите бащи на другите деца са нещо трудно разбираемо и далечно, но жилавите бонбони и сутрешните филмови прожекции са нещо много по-близо и истинско.

- О, аз бях тук - продължи шофьорът, - преди шест месеца и попаднах на една малка закръглена женичка. Правех всичко по силите си с нея и изведнъж тя започва да плаче и да ме нарича с името на някакъв момък, за който никога не бях чувал. Сигурно беше мъртвият й съпруг или нещо подобно. Даже се уплаших. Почувствах се като дяволски призрак. Едва не припаднах. Но нищо, свърших работата до края.

Когато стигнахме до центъра на града, денят вече беше към края си, слънцето не беше толкова яростно и лъчите му косо пълзяха по стените на къщите, много от които изглеждат доста жалки, сякаш опърлени от пожар или изглеждат толкова порутени, че аха да се разпаднат. На едно от кръстовищата пред колата ни вървеше чернокожа жена с две светлокожи бебета, тя държеше торба с покупки в ръцете си, а момчетата държаха по бутилка „Пепси кола”, с гърлото до устата им, като яростно разклащаха съдържанието, така че да има повече пяна.

- Мнозина тук се женят за черни жени - обяснява мъжът, седнал до мен. - Вярно е, не виждат никаква разлика, те самите са черни и работят на тъмно. Както се казва, през нощта всички котки са сиви. Тук имаше експлозия преди няколко години. Няколко момчета изчезнаха. Дълго време не можеха да ги откопаят. Тези, които останаха живи, се хранеха с онова, което беше останало от храната на мъртвите, а накрая откъсваха кората от гредите. Пили собствената си урина. След известно време, след като били спасени, един от Джорджия им предложил да го посетят, но те отказали само защото той не искал да водят там чернокож, а този чернокож бил тогава с тях в затрупаната шахта. Но проклет да съм, ако не отида в Джорджия заради някакъв си негър, дори и да сме работили заедно с него.

След това разговорът преминава към 1958 година. Помня тази година много по-добре. Все пак на шестнадесет години събитията се възприемат много по-дълбоко, отколкото на четиринадесет и сега някои факти, свързани с това време, започват изведнъж да изплуват в съзнанието ми, дори не подозирах, че ги помня. Взривът от 1958 година се случи в четвъртък, точно както през 1956-а. Къмбърланд № 2 по това време беше най-дълбоката въглищна мина в Северна Америка. В същата този мина през 1891 година са загинали 125 души, а в деня на бедствието през 1958-а пропаднаха 174 души, повечето никога не бяха открити, но 18 души все пак оцеляха, те бяха изкопани седмица по-късно под хилядотонни скални фрагменти; някога 900 души работеха в мина Къмбърленд № 2, сега нито един.

И отново си спомних колите, паркирани близо до къщата ни с работещи двигатели, пакетите с храна, раниците, натъпкани с оборудване за копаене и чакането, което продължи почти седмица. От тези дълги дни в паметта ми останаха само откъслечни картини: събиране на пари в училище, дядо ми с ухо до радиото, предавания по телевизията у съседите, след което всичко, което се случи там, придоби необичайна, ужасна автентичност и нашия собствен живот сякаш замря тогава… И ето завръщането на баща ми. Посивялото му лице, странното, някак напрегнато изражение в очите му. Вечерта, когато по-малките се настаниха в стаите си, в кухнята неговият равен, приглушен глас разказваше как е изтекъл експлозивният газ, как не им достигал кислород, за страшния, предизвикващ повръщане дим, за неукротимия пламък на подземния огън, черпейки сила от най-богатия слой искрящ антрацит; той разказа как са се натъкнали на смачкани, разбъркани останки от хора, някои загинали под развалините на рухналата скала, други директно от експлозията, вместо тела имало само парчета, които не само, че не можели да бъдат съживени, ами дори и събрани. Отделно се търкаляли ръце, отделно крака, откъснати глави и останки от торсове, провесени по гредите като чудовищни коледни гирлянди, заплетени навивки от вътрешности и кичури коса, изтръгната заедно с месото, хората бяха превърнати в различни части от някаква ужасна, луда главоблъсканица, която вече не може да бъде решена.

- Не мога да разбера какво държи тези хора тук - продължава моят спътник. - Ще им бъде по-добре по-скоро да се махнат оттук и да правят нещо друго. Дори правителството се опита по някакъв начин да се намеси. Но тези хора никога няма да се установят на места като Торонто. Те винаги ще се връщат по местата си или просто нямат смелостта да напуснат домовете си.

Червената кола спира пред кафене, вероятно единственото в този малък град.

- Може би трябва да се отбием тук за малко? - казва моят спътник. - Само работа и работа, никаква почивка. Ще отида първи, да опитам късмета си. И тогава, както казва моят приятел, няма да боледуваш дълго. - Затваряйки вратата, той каза: - Може би и ти ще влезеш малко по-късно. Вероятно ще стигне за всички.

Представяйки си къде съм и какво ще прави сега моят спътник, изведнъж почувствах такава тежест, сякаш сводът на онази мина, за която току-що бях мислил, ме притискаше. Все още беше горещо, но вдигнах стъклата на колата. Минаващите хора ме гледаха с любопитство в тази яркочервена кола с регистрационни номера от Онтарио. Изражението на лицата им беше подобно на това, което бях забелязал у дядо ми и другите в Кейп Бретон, а и у себе си, когато се случи такава кола на нашата улица. Сега хората ме гледаха, сякаш съм от съвсем различен свят и съм дошъл тук на показ в подвижна стъклена витрина, твърде червена и необичайна за техния невзрачен, измъчен градец. След като постои тук за кратко, това съоръжение скоро ще се изтърколи и те ще продължат да живеят както винаги. За тях аз бях като че ли частица от онзи безкраен поток, който тече покрай тях, без да ги засяга по никакъв начин, нещо като плаващ товар, който се втурва в техния поток, който тече между бреговете им, но къде и защо, е неизвестно и скоро ще изчезне зад следващия ъгъл, където никога не са били и едва ли ще бъдат. Оглеждайки ме, тези хора губеха всякакъв интерес - какво ли можеше да знае той за техния живот, страдание и за тези, които лежат тук в гробовете.

И едва тогава осъзнах каква ужасна грешка е, че опростяваме всичко. Бях се заблудил - не само през целия този дълъг парещ ден, но и почти през целия си живот, струваше ми се, че за да си тръгна, просто трябва физически да се преместя на друго място и всичко е просто движение и дори в някакво глупаво име като онзи „Ванкувър”, който се изплъзна от устата ми толкова умно; мислех си, че човек трябва само да пресече някакво пространството, да премине няколко реки и граници и всичко ще се промени от само себе си. Баща ми каза, че съм свободен, затова си помислих, че това всъщност е така. Сега разбирам, че хората, които оставих след себе си, са много по-сложни, отколкото си представях преди. Моят сантиментален, романтичен дядо, обсебен от любов към въглищата, изобщо не е като моята строга, практична баба, обсебена от също толкова силна омраза към същите въглища; гъвкавата и силна в уравновесеността си майка е напълно различна от силния в страстите си, избухлив, но предан на нас баща. Всички те са много различни. Но някак си успяваха да се държат един за друг и да ми дадат живот, а друг нямам. Техният живот продължава в мен, а моят започва с техния. Тези животи са различни, но все пак по-близки, отколкото си мислех преди. Сега знам, че е възможно да си и различен, и близък едновременно, но често се осъзнава само едното. Собственикът на тази кола, зад прозорците на която сега седя, вижда само една-единствена прилика. Връзката му с жителите на това многострадално градче се свежда до две-три фрази и до моментни удоволствия. За него те са просто едно неразличимо множество аквариумни рибки, живеещи някакъв непонятен за него живот, който изглежда толкова монотонен зад стъклената стена на съда. И сега на улицата те ме възприемат по същия начин, седнал зад стъклото на колата, както и аз гледах други, седнали в коли с „чужди” надписи и ги преценявах по същия начин. Независимо от това, нито тези хора, нито този шофьор могат да бъдат наречени недоброжелателни, защото ако някой не разбира нещо, това изобщо не означава, че е жесток. Само просто трябва да си честен със себе си. През цялото време се преструвах на някой, без дори да се опитвам да осъзная кой съм аз в крайна сметка, но не знам и сега, по-точно не съм сигурен. Това, което наистина знам добре е, че не искам да последвам този мъж в къща, която толкова много прилича на тази, която напуснах тази сутрин и да започна да прегръщам жена, която може да ми бъде майка. Но какво ще стане с нея, с майка ми, когато тя няма баща ми, когато няма да ги има бързите движения на тялото му и бумтящото биене на сърцето му? Кой знае, може би той скоро ще умре и къде, в какъв мрак и на кого тя изведнъж ще извика името му. Да, изглежда, че не знам много, а в числото на това „малко” се включва и фактът, че сгреших и бях нечестен с другите и със себе си. Този човек болезнено нарани душата ми, а аз дори не подозирах, че я имам.

Покрайнините на Спрингхил. Вече беше тъмно и фаровете на приближаваща кола ме заслепиха. Колата спря и аз се качих на задната седалка. Не можах да затръшна вратата след себе си, защото нямаше дръжка и се опитах да я дръпна за дръжката, която отваря прозореца, но се страхувах, че може да излети, така че не я дръпнах много решително. На предната седалка имаше двама души, виждах само очертанията на тила им. Човекът, който седеше до мен, също се виждаше доста смътно. Видях само, че е висок и слаб, но не разбрах на колко години е: на трийсет или петдесет. На пода в краката му имаше две раници, пълни с миньорско оборудване. Сложих моята до себе си, защото нямаше къде другаде.

- Откъде си? - попита ме той, когато колата вече тръгваше.

- От Кейп Бретон. - Този път казах името на града си.

- Ние също сме от тези краища - каза той. - От другата страна на острова. Вероятно мините при вас са напълно изчерпани. Наистина са много стари. Нашите също започват да се изчерпват. Къде отиваш?

- Не знам - казвам. - Не знам.

- Ние отиваме към Блайнд ривър - рече той. - Ако не се получи там, ще отидем в Колорадо. Там, казват, намерили уран и скоро ще започнат да разработват мини. Можеш да дойдеш с нас, разбира се, ако искаш.

Колата летеше през нощта. Фаровете изтръгват от мрака бялата разделителна ивица, тя привлича напред, тегли те след себе си все по-далече и по-далече в необятността на нощта.

- Вашите сигурно отдавна работят в мина?

- Да - отговарям, - от 1873 година.

- О, дявол да го вземе - казва той след като помълча. - Сигурно ти е трудно. Много трудно.