ДУХ
превод: Татяна Любенова
ДУХ
Над бездна нощна, Дух, пламтящ,
с Любов предвождал световете;
Духът ми реещ се, витаещ,
летял сред светила в небето.
И бездна в пропастта видял,
той твърд, държал безбрежно лоно;
и се разгарял, и звучал
със огнестрелни легиони.
И сякаш атом, Любовта
го хвърлила в пожар световен,
че в Него себе си познала,
а в Нея той - духът си огнен.
——————————
АЛПИЙСКИ РОГ
Пастир аз срещнах насред глуха планина,
надуващ дългата тръба на рог алпийски.
Приятно лееше се песента, звънлив макар,
само оръдие бе този рог, във планината
пленителното ехо да пробужда.
И всеки път, когато все очаквах
пастирът за изтръгне малко звуци,
то носеше се между теснините
в неизразимо-сладостни съзвучия,
и ми се стори: че невидим духов хор,
с оръдия неземни там превежда
на земния език небесните наречия.
И мислех си: „О, гений, как със този рог
да пееш земна песен ти си длъжен,
в сърцата да събуждаш друга песен.
Блажен е, който слуша”.
Но прозвуча зад планината глас:
„Природата е символ, като този рог.
Звучи за ехото, а ехото - е Бог.
Блажен е, който песен слуша и дочува ехо”.
——————————
ЛЮБОВ
Два ствола сме, от бурята запалени,
два пламъка сред борове в гората;
два метеора сме, прелитащи в нощта,
стрела с две остриета на съдбата!
Два коня сме - юздата ни една
ръка държи - язви ни обща шпора;
и две очи сме със единствен взор,
за трепетните ни крила - една мечтата.
Две сенки, двойка траурна сме ние
над мрамора на гробница божествена,
където древна Красота почива.
Уста двугласна - с една тайна от сърце,
сами на себе си - сме заедно ний Сфинкса.
На кръст един - ний двете сме ръце.
ДУХ
Над бездной ночи Дух, горя,
Миры водил Любви кормилом;
Мой дух, ширяясь и паря
Летел во сретинье светилам.
И бездна - бездной отвечал;
И тверд, держал безбрежным лоном;
И разгорался, и звучал
С огнеоружным легионом.
Любовь, как атом огневой,
Его в пожар миров метнула;
В нем на себя она взглянула -
И в Ней узнал он пламень свой.
——————————
АЛЬПИЙСКИЙ РОГ
Средь гор глухих я встретил пастуха,
Трубившего в альпийский длинный рог.
Приятно песнь его лилась; но зычный,
Был лишь орудьем рог, дабы в горах
Пленительное эхо пробуждать.
И всякий раз, когда пережидал
Его пастух, извлекши мало звуков,
Оно носилось меж теснин таким
Неизреченно-сладостным созвучьем,
Что мнилося: незримый духов хор,
На неземных орудьях, переводит
Наречием небес язык земли.
И думал я: „О, гений! как сей рог,
Петь песнь земли ты должен, чтоб в сердцах
Будить иную песнь. Блажен кто слышит”.
И из-за гор звучал ответный глас:
„Природа - символ, как сей рог. Она
Звучит для отзвука§ и отзвук - Бог.
Блажен кто слышит песнь и слышит отзвук”.
——————————
ЛЮБОВЬ
Мы - два грозой зажженные ствола,
Два пламени полуночного бора;
Мы - два в ночи летящих метеора,
Одной судьбы двужалая стрела!
Мы - два коня, чьи держит удила
Одна рука - одна язвит их шпора;
Два ока мы единственного взора,
Мечты одной два трепетных крыла.
Мы - двух теней скорбящая чета
Над мрамором божественного гроба,
Где древняя почиет Красота.
Единых тайн двугласные уста,
Себе самим мы - Свинкс единый оба.
Мы - две руки единого креста.
